Решение по дело №1846/2023 на Административен съд - Варна

Образувано е по касационна жалба от Директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна срещу Решение № 1037/07.07.2023 г., постановено по АНД № 20233110200396/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е отменено Наказателно постановление /НП/ № 23-0000840/07.09.2022 г. издадено от Директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна, с което за нарушение и на основание чл.178в ал.5 пр.3 от ЗДвП на М.С.Х. ЕГН ********** е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 500 /петстотин/ лева.

Касационният жалбоподател счита решението на Районен съд – Варна за незаконосъобразно по съображения, че въззивният съд неправилно е отразил фактическата обстановка и неправилно е приложил закона. Сочи, че последното изменение на Наредба № 36/15.05.2006 г. (ДВ, бр. 84 от 21.10.2022 г., в сила от 21.10.2022г.) е свързана единствено с валидността /срочността/ на удостоверенията за психологическа годност /УПГ/, поради което не може да се обсъжда в контекста на приложението на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН. В допълнение, позовавайки се на съдебна практика на Административен съд – Варна твърди, че независимо от настъпилите изменения в правната уредба, задължението водачите на МПС да имат валидно издадени удостоверения относно тяхната психологическа годност не е отпаднало. Излага съображения, че с изменението на Наредба № 36/15.05.2006 г. от 21.10.2022 г., касаеща срочността на издадените УПГ, като безсрочни са издадените след датата на влизане в сила на коментираното изменение, т.е. след 21.10.2022 година. За такива следва да се считат и онези удостоверения, чийто срок на валидност не е бил изтекъл към 21.10.2022 г., какъвто настоящият случай не е. Подчертава, че към датата на установяване на нарушението – 22.07.2022 г., санкционираният водач М. Ст. Х. не е притежавал валидно удостоверение за психологическа годност, съответно прилагането на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН е незаконосъобразна в конкретната хипотеза. Цитира практика на Районен съд – Добрич и на АС – Варна. В условия на евентуалност на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 631, ал. 1 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, моли производството по делото да бъде спряно във връзка с образувано пред СЕС дело № С-224, тъй като намира същото за преюдициално спрямо настоящия правен спор. Моли решението на въззивният съд да бъде отменено и да се постанови ново, с което да се потвърди издаденото НП. Отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски, а в условия на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Ответникът – М.С.Х. чрез процесуален представител в съдебно заседание и в писмен отговор по касационната жалба я оспорва като неоснователна. Не се оспорва факта, че към датата на проверката, когато е установено нарушението, притежаваното от М. Х. УПГ е с изтекъл срок на валидност, но развива доводи, че това е основание да не бъде приложена по-благоприятната нова разпоредба на чл. 8, ал.2 от Наредба № 36/15.05.2006 г., влязла в сила на 21.10.2022 г., с оглед на това, че водачът вече е бил изследван за психологическа годност, във връзка с което му е издадено предходно УПГ. Оспорва твърденията на касатора, че националната правна регламентация не противоречи на Директива № 126/2006 на ЕС. Не се противопоставя на искането на касатора за спиране на производството по делото до постановяване на решение по образуваното пред СЕС дело № С-227/ 2022 година. В заключение настоява касационната жалба да се отхвърли, а решението на ВРС, като правилно и съобразено с приложимата правна уредба, да бъде оставено в сила. Моли съда да присъди в полза на ответника адвокатско възнаграждение в минимален размер. Алтернативно, позовавайки се на Тълк. решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, настоява юрисконсултско възнаграждение в полза на касатора да не бъде присъждано.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна, счита касационната жалба за неоснователна и моли оспореното решение да бъде оставено в сила.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, доказателствата по делото и с оглед проверката по чл. 218 от АПК, Административен съд – гр. Варна намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в законния срок, поради което производството по нея е процесуално допустимо.

Настоящата касационна инстанция намира за неоснователно искането на касатора за спиране на съдебното производство до постановяване на решение по дело С- 227/ 2022 г. на СЕС, доколкото не счита същото за преюдициално към предмета на спора в настоящото производство.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

РС – Варна е приел за установено следното:

На 22.07.2022 г., служители на Регионална Дирекция "Автомобилна администрация" /АА/-Варна били позиционирани в близост до печатница „Изток-Варна“ и установили, че в гр. Варна по републикански път 1-2 (гр. Варна - гр. Русе) в посока с. Тополи се движи влекач марка "Ивеко" от кат. N3 с peг. № ***собственост на "Аутокаро" ЕООД с прикачено полуремарке от кат. 04, с peг. № ***собственост на "Аутокаро" ЕООД. Товарният автомобил бил спрян за проверка. Установено било, че автомобилът се управлява от водача М.С.Х. и извършва международен обществен превоз на товари, по маршрут България - Румъния. Горното било установено от устните и писмени обяснения на водача. След извършена проверка на документите било установено, че Х. извършва обществен превоз на товари с превозно средство от категория N3 без да притежава валидно удостоверение за психологическа годност /УПГ/. Водачът представил УПГ № 532806, издадено на 17.03.2019 г. и валидно до 17.03.2022 г., като от направена справка в регистъра на ИА "АА" било установено, че няма издадено ново удостоверение след изтичане срока на валидност на представеното при проверката. При тези факти проверяващите приели, че от страна на водача М.Х. е осъществен състав на нарушение на чл. 178в, ал.5, предл. 3-то от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/. Срещу водача е съставен АУАН, въз основа на който на 07.09.2022 г. е издадено процесното НП № 23-0000840, в което изцяло били възприети както фактическите констатации от проверката, така и правната квалификация на деянието. На основание чл. 178в, ал.5, предл. 3 от ЗДвП на Х. е наложено административно наказание глоба в размер на 500 (петстотин) лева.

След запознаване със становищата на страните и след анализ на целия доказателствен материал, Районен съд – Варна приел, че АУАН и издаденото въз основа на него НП са съставени в сроковете по чл. 34, ал.1 и ал.3 от ЗАНН и съдържат всички реквизити, съгласно чл. 42 и чл. 57 ЗАНН. Констатирано е, че и в двата акта – АУАН и НП, нарушението е описано достатъчно пълно, точно и ясно, посочени са датата и мястото на извършване на нарушението, а така също ясно е посочено кои правни норми е нарушил водачът с поведението си. Отхвърлил е възражението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в хода на проведеното АНП с аргумента, че след като ЗАНН дава възможност НП да се издаде и при нередовност на АУАН (чл. 53, ал.2 ЗАНН), то съставянето на акта в присъствието само на един свидетел не е основание за отмяна на НП след като това не рефлектира пряко и негативно върху правото на защита на санкционираното лице.

Независимо от изложеното, оспореното НП е отменено като материално незаконосъобразно. Този резултат е мотивиран с това, че при преценка законосъобразността на оспореното НП следва да се съобрази новата редакция на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Наредба №36/15.05.2006 г. в сила от 21.10.2022 г., която се явява по-благоприятна за дееца и в този смисъл е налице основание съдът да приложи разпоредбата на чл. 3, ал.2 ЗАНН. Прието е че, макар срокът на валидност на притежаваното от Х. УПГ да е с изтекъл към датата на проверката – 22.07.2022 г., то между страните липсва спор, че водачът вече е бил изследван за психологическа годност и с оглед резултатите от тези изследвания са му издавани съответните удостоверения (УПГ). Мотивиран така съдът е приел, че последното УПГ, издадено на Х., е безсрочно.

Решението е правилно и законосъобразно, но поради мотиви различни от изложените в него.

В случая Удостоверението за психологическа годност е с валидност до 17.03.2022 г. Нормата на чл.8, ал.2 от Наредба № 36/15.05.2006 г. (Изм. - ДВ, бр. 84 от 2022 г., в сила от 21.10.2022 г.) урежда, че удостоверението за психологическа годност е безсрочно. Действието на нормата е от 21.10.2022 г., към тази дата Х. е нямал валидно удостоверение за психологическа годност, поради което не може да се приеме, че по силата на посочената норма удостоверението е безсрочно. Нормата е приложима само за удостоверения, които не са били с изтекъл срок към 21.10.2022 г. В противен случай би се въвела възможност за удостоверения издадени преди години да се валидира действието им, което не е целта на закона.

Наредба № 36/15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (наричана по-нататък за краткост „Наредбата“) урежда множество въпроси, включително и този относно изискванията за психологическа годност и нейното удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (наричана по-нататък за краткост „Директивата“), психологическата годност трябва да се разглежда като част от понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето защо Наредбата следва да е хармонизирана с Директивата, което е постигнато с последните изменения на Наредбата, публикувани в ДВ, бр. 84 от 2022 г., в сила от 21.10.2022 година. До влизане в сила на тези изменения, т.е. към датата на установяване на нарушението, за извършване на което е ангажирана отговорността на М.Х., Наредбата противоречи на Директивата поради следните съображения:

1. Удостоверението за психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година (чл. 8, ал. 2 от Наредбата в редакцията към 24.05.2022 г. – датата на извършване на нарушението). Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или 10-годишна продължителност (чл. 51, ал. 3 – 4 ЗБЛД). Следователно доказването на умствената годност не се извършва „[...] когато свидетелството се издава и периодично след това [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата) посредством медицински прегледи, които да „[...] съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата).

2. Директивата позволява на държавите членки да регламентират „[...] медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност [...]“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата), а чл. 5 от Наредбата предвижда – с цел установяването на психологическата годност – не медицински преглед, а „психологическо изследване“, което се осъществява от психолози (чл. 11в от Наредбата), т.е. от лица, които не са медици.

3. Директивата залага „[...] минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на [...] превозни средства“ (съображение 8 от преамбюла на Директивата), което означава, че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че разпоредбата на т. 5 от приложение III на Директивата, уреждайки част от материята на медицинските прегледи, предписва следното: „Стандартите, установени от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“. Следователно по-строгите стандарти могат да бъдат въвеждани на национално равнище само и единствено в връзка с първоначалното издаване и последващото подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство. Това означава, че възможността, да се въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана, за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни средства посредством документ, който – редом със свидетелството за управление на моторно превозно средство – да има свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за психологическа годност, в резултат на което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната категория, бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността юридическо качество (арг. чл. 7а, ал. 2 ЗАвП).

От изложеното следва, че Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но при следните конкретни ограничения: – проверката на годността да се извършва изцяло във връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство; – въпросната проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези ограничения не са спазени в националната регламентация на психологическото изследване по Наредбата, преди коментираните изменения.

Един от многото съдебни актове, поясняващи същността на примата на правото на Европейския съюз, е решение по дело С – 606/10 /ECLI: EU: C : 2012: 348, т. 73:/ „в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове на институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното право“.

Решение по дело 41/74 /ECLI:EU:C:1974:133/, т. 12, подчертава, че макар по силата на чл.189 от Договор на ЕИО регламентите поради своята същност могат да породят пряко действие, от това не следва, че други категории актове, посочени в този член, не могат никога да породят подобно действие. Би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 189 признава на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя налага“. Ето защо чл. 15, ал. 2 от ЗНА не може да се използва като аргумент да се третират директивите само и единствено като източник на косвено приложими норми.

В решение C 107/19 /ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква следното: „по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг ред“ (вж. също дело 106/77, /ECLI: EU:C:1978:49, т. 24/). Това означава, че несъответствието между правото на Европейския съюз и националното право се установява служебно от съда.

Отново в контекста на принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в C 573/17 /ECLI:EU:C:2019:530/, т. 64 се пояснява, че за да се признае директен ефект на разпоредба от директива, е необходимо разпоредбата да бъде „достатъчно ясна, точна и безусловна“. Очертаните по-горе ограничения на Директивата във връзка с възможността държавите членки да завишат изискванията относно физическата и умствената годност за управление на моторно превозно средство, отговарят на критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е налице пречка за прякото им прилагане.

Решение по дело C 384/17,/ECLI:EU:C:2018:810/ отразява една още по-твърда позиция в практиката на СЕС относно зачитането на директивите от националните съдилища. В т. 56 – 57 решението сочи, че дори когато дадена разпоредба на директива няма директен ефект, произтичащото от директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 ДЕС и на чл. 288 ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение, което тежи върху всички органи на държавите членки, включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи. А какво последните трябва да сторят в тази хипотеза, е пояснено в т. 61 – 62 от решението а именно: да тълкуват националното право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на директивата или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Изложеното налага извод, че директивна разпоредба без директен ефект, не бива да се прилага, но от друга страна, национална правна норма, която противоречи на въпросната разпоредба, също не трябва да се прилага. Следователно, дори да се приеме, че относимите към разглеждания казус правила на Директивата нямат пряко приложение, това не дава право на съда да приложи националните разпоредби, които й противоречат.

Трябва също така да се има предвид, че правилата на Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „свободното движение и свободата на установяване на хората“ (съображение 2 от преамбюла на Директивата). Следователно неспазването на Директивата води до пряко нарушение на субективните права по чл. 21, чл. 45, чл. 49 и чл. 56 ДФЕС, което е още едно основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията, свързани с удостоверенията за психологическа годност, действали към 22.07.2022 г.

Предвид гореизложеното, касационната жалба се явява неоснователна, а решението на Районен съд – Варна следва да се остави в сила.

Относно исканията за разноски:

С оглед изхода на спора, искането на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно и съдът го оставя без уважение, по арг. на противното на чл.63д, ал.1 и ал.3 от ЗАНН вр.чл.143, ал.3 от АПК.

Жалбоподателят е представляван по настоящото дело, чрез представяне на писмени становища от адв. Х. съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.11.2022 г., в който е посочено, че процесуалното представителство по делото се извършва от адвоката безплатно на материално затруднено лице на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Предвидено е с чл. 5, ал.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г., че адвокатите могат да оказват безплатна правна помощ на материално затруднени лица. На основание чл. 18, ал. 1 вр. чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.07.2004 г. следва да се определи възнаграждение за адв. Х. в размер на минимално предвиденото - 400 лева. На основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН, вр. чл.143, ал.1 от АПК следва да бъде осъдена ИА „Автомобилна администрация“, която е юридическо лице, съгласно чл.2, ал.1 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" да заплати в полза на адв. М.Т.Х. сума в размер на 400 (четиристотин) лева за оказана безплатно адвокатска помощ.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1037/07.07.2023 г. по АНД №20233110200396/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Варна.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" да заплати на адв. М.Т.Х. ЕГН **********, личен номер на адвокат ********** сумата в размер на 400 /четиристотин/ лева, представляваща възнаграждение за един адвокат.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: