Решение по адм. дело №728/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 149, и сл. от АПК, вр. с чл. 13, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане/ЗСП/.

Образувано е по жалба на ... Ир. М.-Г., в качеството й на пълномощник на М. Г. М. от гр. В. Търново, срещу Заповед №ЗСП/Д-ВТ/807/24.07.2025г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – В. Търново. Жалбоподателката оспорва заповедта на директора на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново, с която й е отказано отпускане на целева помощ за отопление за сезон 2025/2026г. В жалбата се излагат възражения срещу обжалвания акт с твърдения, че е издаден в противоречие с материално правните разпоредби и в несъответствие с целта на закона. Допълнително, в представена по делото писмено становище, се изтъква противоречие на административния акт с актове на международното право, както и с прокламирани на конституционно ниво принципи на обществена организация и права на гражданите.

Оспорващата моли обжалваната заповед да бъде отменена, като се претендират разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът по жалбата – директорът на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново, чрез пълномощника си по делото оспорва подадената жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. В подробно писмено становище поддържа, че правилно са преценени както нормативни предвидените изисквания за отпускане на вида социална помощ, за която претендира жалбоподателя. Счита, оспорваната заповед за издадена при спазване на процесуалните и материалноправни предпоставки за издаването й, като моли съда да отхвърли жалбата. Претендира за присъждане на разноски.

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

С оспорваната по съдебен ред Заповед №ЗСП/Д-BT/807/24.07.2025г. на директора на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново на основание чл. 13, ал. 2 от ЗСП, вр. с чл. 4, ал. 4 от Наредба №РД-07-5/16.05.2008г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление, издадена от Министъра на труда и социалната политика, е отказано отпускане на целева помощ за отопление за сезон 202582026г. на М. М..

С жалба по реда на чл. 81 и сл. от АПК, вр. с чл. 13, ал. 5 от ЗСП М. е оспорила заповедта на директора на ДСП – В. Търново пред директора на РДСП – В. Търново, който е потвърдил заповедта с Решение №04-РД06-0056/20.08.2025г.

Видно от представените поделото известие за доставка, обр. 243Д, това решение е връчено чрез изпращането му до жалбоподателя по пощата, с обратна разписка на 22.08.2025г./стр. 44 от делото/. Жалбата, по повод на която е образувано настоящото производство, е подадена директно до Административен съд – В. Търново по електронен път на 04.09.2025г. и заведена с вх. №3999/04.09.2025г. по описа на съда.

Направеното с жалбата оспорване е редовно, допустимо като подадено в срока по чл. 149, ал. 3 от АПК и от лице, засегнато пряко от действието на обжалвания административен акт, след изчерпване на фазата на административния контрол.

По делото от фактическа страна няма спор, че със заявление-декларация по чл. 4, ал. 1 от Наредба №№РД-07-5/16.05.2008г. , вр. с чл. 26, ал. 1 от ППЗСП с вх. ЗСП/Д-ВТ/807/03.07.2025г. по описа на ДСП – В. Т. М. М. е поискала да й бъде отпусната целева помощ за отопление е електроенергия.

Била е извършена социална анкета по реда на чл. 27, ал. 1 от ППЗСП от служители на ДСП – В. Търново и издаден социален доклад, в който е посочено, че жалбоподателката е [семейно положение], съжителства с пълнолетния си син, безработна е/регистрирана в Бюро по труда – В. Търново/, не получава издръжка и няма медицински документи за намалена работоспособност. Обитава собствено жилище, като притежава и друг недвижим имот – търговски обект в гр. Пловдив, който отдава под наем. Средствата за живот и издръжка на М. за периода от шест месеца, предхождащ подаването на заявлението-декларация, се формират от получена през годината еднократна социална помощ/по чл. 7, ал. 1 от ЗСПД/ в размер на 300 лв. и доходи от наем на посочения недвижими имот в размер на 2 100 лв.

При така установеното от фактическа страна с оспорваната заповед е било прието, че за жалбоподателката не са налице изискванията по чл. 2, ал. 1 от Наредба №№РД-07-5/16.05.2008г., тъй като нейният средномесечен доход, преди подаването на заявлението-декларация, е в размер на 400 лв., а диференцирания доход а отопление се равнява на 329,21 лв. месечно.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

Оспорваният административен акт – Заповед №ЗСП/Д-BT/807/24.07.2025г. е издаден от компетентен орган – директора на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново, съгласно изискванията на чл. 13, ал. 2 от ЗСП, като е спазена предвидената в закона форма. Заповедта формално съдържа мотиви, като посочване на фактическите и правни основания за издаването й.

Между страните по делото няма спор за факти. Спорът се свежда до тълкуването и прилагането на съответните нормативни актове, регламентиращи правото на целево подпомагане, в случая за отопление и условията, при които то може да бъде упражнено.

Условията, при които се отпуска целева помощ за отопление, са разписани в Наредба № РД-07-5/16.05.2008г., издадена въз онова на законовата делегация по чл. 12, ал. 4 от ЗСП. Съгласно чл. 2 от тази наредба право на целева помощ за отопление имат лицата и семействата, чийто средномесечен доход за предходните 6 месеца преди месеца на подаване на заявлението-декларация е по-нисък или равен от диференцирания доход за отопление и отговарят на условията по чл. 10 и чл. 11 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане. Диференцираният доход за отопление е индивидуален и се определя като основата за подпомагане, чийто месечен размер е 30% от линията на бедност за съответната година, се умножи с индивидуален коефициент. Видно от Постановление на Министерски съвет линията на бедност за 2025г. е 638 лв. При прилагане на формулата за изчисление на индивидуалния коефициент по чл. 2, ал. 4 от наредбата се получава основа от 191,40 лв., а диференциран доход на жалбоподателката в размер на 329,21 лв.

Видно е, че както определената основа за подпомагане от 30% от 638 лв., така и диференцирания доход и средномесечния доход, взет за база на изчисленията, не достигат до прага на бедност и следователно не осигуряват възможността на едно лице да се издържа. Очевидно е несъответствието между дохода на жалбоподателката средно от 400 лв. с определения праг на бедност, като разликата не може да бъде преодоляна дори и с получаването на претендирана еднократна помощ.

Настоящият състав счита, че в случая е налице бездействие на органи на власт, от което произтича неактуализирането на нормативната база, така, че социалните помощи да изпълнят целите на закона и да подпомогнат нуждаещите се и определяне на минимален доход, който е далеч под определения праг на бедност. Това от своя страна води до лишаване от възможността определени лица да водят нормален и достоен живот и по своята същност представлява нарушение на основно човешко право – правото на достоен живот и липсата на нечовешко и унизително отношение. Това право е закрепено в чл. 3 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана от Република България на 31.07.1992г.

Съгласно правилото, прокламирано в чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Следователно за настоящия състав възниква задължението за пряко приложение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи като не приложи разпоредбите на чл. 2, чл. 4 от Наредба №РД-07-5/16.05.2008г.

Доколкото определения от Министерския съвет на Република Българи праг на бедност за 2025г. е в размер на 638 лв., а по презумпция никой не следва да живее под този праг, то след като доходите на жалбоподателката за периода от шест месеца, предхождащ подаването на заявлението-декларация е средно в размер на 400 лв., поради което са налице предпоставките за отпускане на еднократна помощ за отопление за сезон 2025/2026г.

В заключение следва да се посочи, че абсолютно неотносими в случая са възраженията на ответната страна, че отпускането на помощ на лица, в сходно положение с това на оспорващата, би засегнало негативно други лица, които имат нужда от подпомагане. Дори да се получи негативен бюджетен ефект от правилното приложение на нормативните актове, това не е причина те да не се прилагат спрямо точния им смисъл, а за събирането и разходването на публичните средства следва да се погрижат компетентните органи в системата на държавно управление.

Изложените дотук съображения мотивират извод, че оспорваният акт е незаконосъобразен и следва да бъде отменен. В случая произнасянето на съда е в хипотезата на чл. 173, ал. 2, пр. ІІ от АПК, като естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество. Преписката следва да се върне на административния орган за издаването на нов законосъобразен акт, с който да се съобразят приложението на международните актове, в сила за Република България, като се определи съответен размер на помощта, необходима на жалбоподателката.

При този изход на делото основателна се явява и претенцията на пълномощника на жалбоподателя за присъждане на разноски по реда на чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Достатъчни за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 от ЗА са следните обстоятелства: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, и липсата на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В конкретния случай съдът присъжда разноски в размер на 300 лв., съобразно фактическата и правна сложност на делото – приложимите нормативни актове, брой съдебни заседания с участието на страни и процесуални представители, изготвяни документи от пълномощника, както и обстоятелството, че е налице сходен случай, с участието на същите страна и пълномощник и е налице идентичен правен резултат.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-ри състав

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Заповед №ЗСП/Д-ВТ/807/24.07.2025г. на директора на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново, потвърдена с Решение №04-РД06-0056/20.08.2025г. на директора на Регионална дирекция “Социално подпомагане” – гр. В. Търново.

ВРЪЩА делото като преписка на Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново за издаване на нов, законосъобразен акт в срока по чл. 57, ал. 1 от АПК, считано от датата на получаване на съобщението, при спазване на дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Дирекция “Социално подпомагане” – В. Търново да заплати на ... И. М.-Г. от Великотърновска адвокатска колегия, ... №********** възнаграждение за адвокатска защита по делото в размер на 300/трита/ лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.