РЕШЕНИЕ
№ 607
гр. гр. Хасково, 26.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Антония Сл. Бузова
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20235640101648 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. К. Д. с
ЕГН:**********, с постоянен адрес *********, съдебен адрес *********,
представлявано от управителя адв. Д. М. М., против “СТИК-КРЕДИТ“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл.
“Оборище“ № 13 Б, представляван от С. Н. Т., иск с правно основание чл.26,
ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.
В исковата молба се твърди, че на 20.06.2022г. между страните е сключен
договор за потребителски кредит от разстояние №846167. Страните се
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 950.00 лева, а размерът на
погасителния план 6 вноски, като видът на вноската е месечна. Размерът на
годишната лихва бил посочен в размер на 36%, а размерът на годишния
процент на разходите – 42.58%, като размерът на общата сума, която следва да
върне Д. Д. бил 1063.28 лева
В чл. 17, ал. 1 от процесния договор страните уговорили, че се
съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на
условията, посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита.
В чл. 27 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на
задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в
срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит, като страните се съгласяват,
че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на
кредитора в посочените размери. Неустойката се заплаща от заемателя
1
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Ищцата твърди, че й е начислена неустойка в общ размер на 566.41 лева,
тъй като не представила в срок надлежни поръчители или друг вид
обезпечение, посочени в процесния договор, като месечната погасителна
вноска става 271.61 лв., а общата сума която следва да върне 1629.69 лева.
Д. Д. погасила изцяло задължението си по така сключения договор за
кредит.
Смята процесния договор за нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Смята, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. На ищцата не било предоставено
копие от процесния договор, както и преддоговорна информация, общи
условия и СЕФ.
Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент
от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче
да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в
съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна
лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС, „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят
е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението
му".
На следващо място, според ищцата, в договора за потребителски кредит
е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер
многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да
2
осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на
солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички
дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря
на условията, посочени в договора.
Уговорено било, че в случай, че Заемателят не предостави посоченото в
договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи
на Заемодателя неустойка в почти двойно по-голям размер на главницата,
която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.
Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят
да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ
на всички изисквания, посочени в договора, поради което е налице нищожност
на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК се уреждало задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е
уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в
тридневен срок от сключването му, обезпечение - двама поръчители
/солидарен длъжник/, които отговарят на определени съответно към този
момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и
при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Отделно от това неустойката за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) била типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния
Касационен съд/.
Според ищцата, налице е заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
3
сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били
реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. От горното следвал извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или
да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение, същият е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Счита тази клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП.
В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК „Стик кредит" АД не е включило в ГПР разходите за
заплащане на „неустойка", която по своята същност представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие,
че ГПР беше законосъобразно описан действителният такъв щеше да възлиза
не както е посочен в договора, а многократно над допустимия процент,
съгласно ЗЗП. Ето защо, имало нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът
заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
4
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо,
на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, били нищожни.
С тези действия „Стик кредит" АД заобиколил изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21, ал 1 от ЗПК, всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори
национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в
Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо, приложимото национално
законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити.
Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на
ГПР злепоставял и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен
съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят
не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните
продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.
Обстоятелството дали правилно е изчислен и посочен ГПР се
установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка"/ безспорно попадат в изискванията на Директивата — те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези
условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо, неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно
основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и
обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие
на договора. Това следвало и от сравнителния прочит на уредбите на
държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и
практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждавано.
От гореизложеното единствено изводимо било, че грешното посочване
на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се
обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща
5
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по
смисъла па правото на ЕС.
В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело (2-453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви
като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители
на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕШ на Смета,
Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
Определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в
който се включва и начислената „неустойка") бил изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per
argumentum чл. 11, ал 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК.
Евентуално, ако се приеме договора за валиден и действителен,
нищожни били отделните клаузи от същия на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП
поради неравноправност.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита". Дори и целият договор да не е нищожен, се твърди нищожност на
отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която е начислена процесната
неустойка, в размер на 0.9%. Ето защо, налице бил правен интерес за ищцата
от предявяване на настоящия установителен иск срещу ответното дружество.
С оглед гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да се
провъзгласи недействителността на клаузата, предвидена в чл. 27 от Договор
за паричен заем № 846167/20.06.2022 г., сключен между страните,
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената сума на ден, като нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.
22, вр. чл.11, чл. 19 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност
да бъде прогласена. Претендира присъждане на направените по делото
съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение.
6
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди се, че
независимо, че неустойката не била начислявана и събирана от дружеството,
тази клауза била валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото
законодателство. Съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл.8, ал.1
от ЗЗД, като същата можела да се материализира и като клауза в договор,
чието изпълнение обезпечава. За да възникне задължението за неустойка,
необходимо било наличието на няколко предпоставки – да е уговорена между
страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го
изпълни, да е налице неизпълнение на договорно задължение, чието
изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Според ответника, всички
тези обстоятелства са налице в настоящия случай.
Твърди се, че няма въведено законодателно изискване относно размера
на неустойката и няма въведено ограничение на максималния размер, като се
приемало, че размерът й може да бъде по-голям от този на главното
задължение.
По правило неустойката представлявала предварително определено
обезщетение, поради което нормално било нейният размер да е предварително
уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски.
Според ответника, включването на неустойката в падежните вноски било
правилно с оглед изискванията на закона.
Съгласно ТР от 15.06.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСТК,
прекомерността на неустойката не я прави нищожна поради накърняване на
добрите нрави, като същата следвало да се приеме за нищожна само, когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Несъмнено се
установявало, че задължението за неустойка, предвидено в процесния договор
за потребителски кредит, отговаря на присъщите й функции и не следвало да
се прогласява за нищожна.
Твърди се, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в
уговорения срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания.
Ищецът бил запознат с договора преди да го сключи, като не бил длъжен да
сключва договора веднага, а разполагал с възможността първо да открие лице,
което отговаря на определените в договора изисквания и което е съгласно
солидарно да отговаря с него и след това да премине към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна
действала недобросъвестно, като по този начин нарушила чл.12 от ЗЗД.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между “Стик-Кредит“ АД (заемодател) и Д. К.
Д. (заемател) на 20.06.2022 г. е сключен Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, № 846167/20.06.2022 г., по силата на който е
7
отпусната парична сума в размер на 950 лв., при лихвен процент – 36 % и ГПР
– 42,58 %. Уговорен е срок на погасяване на заема от 6 месеца. Съгласно
предвиденото в чл.17 от договора, заемателят се задължава в 3-дневен срок от
сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по този договор, а именно поръчител или
банкова гаранция. В чл. 27 от договора страните са уговорили, че в случай на
неизпълнение от страна на заемателя на задължението му за представяне на
обезпечението по чл.17, същият ще дължи неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. Представени са по делото
погасителен план по сключения между страните договор за кредит, СЕФ за
предоставяне на информация за потребителски кредити и общи условия на
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи
отношенията между „Стик-Кредит“ АД и потребителите, както и преводно
нареждане от 20.06.2022г., от което се установява, че по банкова сметка на
ищцата е заплатена сумата от 950лв. от ответното дружество, на основание
договор 846167.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл.22 и чл.19
ЗПК, вр. чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, който се явява процесуално допустим.
Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло основателен, като
съображенията за това са следните: Както бе посочено по-горе, по делото не
се спори, че на 22.06.2022 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 846167/20.06.2022 г., по
силата на който “Стик - Кредит“ АД е предоставил на Д. К. Д. в заем сумата в
размер на 950 лв., която е следвало да бъде върната с плащането на 6
погасителни вноски, с падежна дата на последната вноска – 20.12.2022 г. Без
съмнение, ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а
ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е
предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният
между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното
положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица
специални правила, рефлектиращи върху действителността на
облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК. В договора е
уговорена и клауза за неустойка - чл. 27 , за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9% от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
8
предоставено договореното обезпечение. За потребителя е предвидено
задължение по чл.17 от договора, в рамките на три дни от сключването на
договора, да предостави едно от посочените в него обезпечения на кредита,
под формата на поръчителство или на банкова гаранция, които трябва да
отговорят на определени изисквания на заемодателя. При неизпълнение на
това задължение за предоставяне на обезпечение на кредита, според чл.27 от
договора се начислява неустойка в посочения по-горе размер. Според
настоящия съдебен състав, уговорената в чл.27 от Договора неустойка излиза
извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък
срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на
договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се
изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира
предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на
кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в
уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без
да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за
кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна
лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на
вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи
договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради
евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не
сключва договор. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така
уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща
нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този
смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Отделно от това, следва да се отбележи, че
непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание
да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка. Това навежда на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се
ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение.
Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка. Ето защо, следва извода, че
уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно
9
обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за
справедливост. Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5
ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. От друга страна евентуалните вреди, които ще се
компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 ЗПК, обаче е
предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се
налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй
като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от
законодателя на кредитора-търговец задължение да провери
платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се
вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което
благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен
аргумент за противоречието й с добрите нрави. На следващо място, с
уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните
клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна.
Съгласно чл. 2 ЗПК целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от
аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на
договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя
- аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/Е0 на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на директива 87/102/ЕИ0 на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с
подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, както и за неустойка за липса
на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от
неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на
потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните
10
неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски
кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени
предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като
потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им.
Точно такъв е настоящият случай. Те са били изготвени предварително, без да
бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното
съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. В допълнение,
следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в него е
предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона
граници под 50 %, а именно 42,58 %. Въпреки това, настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1
от ДР на ЗПК, за понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за
допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя
сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на неустойките.
В настоящия случай предвидената сума за неустойка не е включена в
годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При включването на неустойката към
разходите по кредита ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил
законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на
Република България, а на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. По
този начин се достига и до нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК досежно посочване на действително прилагания ГПР. С оглед всичко
изложено, предявения иск за прогласяване нищожност на клаузата за
неустойка се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на същата следва да
се присъдят такива в общ размер от 50 лева за платена държавна такса.
11
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител
на ищцата Еднолично адвокатско дружество ******, представлявано от
управителя Д. М. М., сумата от 480 лева с включен ДДС, представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело, определено според размера и цената
на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата
/ЗАдв./, вр. чл.7 ал.2 т.1 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка, съдът не споделя
направеното възражението на ответното дружество за прекомерност на
договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по
размера си.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, клаузата, предвидена в чл.27 от
Договор за потребителски кредит № 846167/20.06.2022г., предвиждаща
заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, сключен между Д.
К. Д. с ЕГН:**********, с постоянен адрес *********, и “СТИК-КРЕДИТ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл.
“Оборище“ № 13 Б, представляван от С. Н. Т., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр
чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21,
ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА “СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Шумен, пл. “Оборище“ № 13 Б, представляван от С. Н.
Т., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Д. К. Д. с ЕГН:**********, с
постоянен адрес *********, сумата от 50 лева, представляваща направени по
делото разноски.
ОСЪЖДА “СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Шумен, пл. “Оборище“ № 13 Б, представляван от С. Н.
Т., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Еднолично адвокатско
дружество ******, представлявано от управителя адв.Д. М. М., с адрес на
упражняване на дейността *********, сумата от 480 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Н. Д.
12