Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261421 10.05.2021 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9017 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** ****Д.Б.Б., чрез пълномощник ю. Ц.П., е предявил против А.Й.М., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № 14544/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8024/ 13.09.2019 г., парични суми, както следва: сумата от 886, 98 лева- главница по договор за потребителски кредит № ********/ 07.07.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК: *********, вземанията по който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/; сумата от 105, 95 лева- договорна лихва за периода от 10.09.2016 г. до 02.09.2017 г.; сумата от 23, 21 лева- такса за оценка на досие за периода 10.09.2016 г. до 02.09.2017 г.; сумата от 440, 92 лева- такса за услуга „Кредит у дома“ за периода 10.09.2016 г. до 02.09.2017 г.; сумата от 224, 41 лева- обезщетение за забава за периода от 19.05.2017 г. до 11.09.2019 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата считано от датата на подаването на заявлението- 11.09.2019 г. до окончателното му изплащане, както и деловодните разноски.
В исковата молба е посочено, че на 19.05.2017 г. се подписал договор за цесия между „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК: ********* и ищеца, по силата на който вземането на „Провидент Файненшъл България“ ООД срещу ответника, произтичащо от договор за потребителски кредит № ********/ 07.07.2016 г. било прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, за която цесия длъжникът бил уведомен чрез изпратено писмо на адреса му. На 07.07.2016 г. бил сключен договор за потребителски кредит № ********, в който с подписа си ответникът удостоверил, че преди сключването е получил стандартен европейски формуляр по кредита, както и, че му е била предоставена цялата необходима преддоговорна информация. По силата на договора за лични нужди на клиента е била предоставена в заем сумата от 1 000 лева, при договорна лихва от 197, 25 лева, платима на 60 броя седмични погасителни вноски, всяка по 19, 95 лева. С подписване на договора клиентът се съгласи да заплати такса за оценка на кредитно досие в размер на 50 лева, платима разсрочено. По негов избор му била предоставена и допълнителна услуга- „Кредит у дома“, изразяваща се в доставка на заемната сума в брой по местоживеенето и услуга по седмичното й събиране на място там, за което се дължала сумата от общо 852, 97 лева, платима също разсрочено. Така във всяка месечна вноска се включвали освен вноските по кредита, такса за оценка на досие и таксата за услуга „Кредит у дома“. Крайният падеж бил 02.09.2017 г., като договорът не бил обявяван за предсрочно изискуем. Поради забавата в плащанията, на длъжника било начислено и мораторно обезщетение от 224, 41 лева за периода от 19.05.2017 г.- 11.09.2019 г. Тъй като сумите по кредита не били върнати в уговорения срок, а била погасена само сумата от 280 лева, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 14544/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, се издала заповед за изпълнение. Същата била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като взема писмено становище по спора.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез назначения му в производството по
делото особен представител е подал писмен отговор. На първо място се твърди, че
договорът за кредит бил нищожен, сключен в противоречие на закона и в нарушение
на добрите нрави. Той нямал и изискуемото по закон съдържание- липсвал
погасителен план, нямало разбивка на месечните вноски, размерите на шрифта били
различни. Клаузите за фиксираната лихва и ГПР нарушавали принципа на
справедливостта и създавали условия за неоснователно обогатяване на ищеца
поради явна нееквивалентност на престациите. Клаузата за такса „кредит у дома“
и за „оценка на досие“ били неравноправни, като те представлявали скрита
възнаградителна лихва и по този начин се заобикаляло правилото на чл. 19 ал. 4
от ЗПК. Нямало и доказателства подобна услуга по кредита да е била извършена,
за да се дължи плащане по нея. Таксата за оценка на досие пък противоречала на
нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, защото това било такса, свързана с усвояване и
управление на кредита. На следващо място се посочва, че договорът за цесия бил
непротивопоставим, че вземането по кредита не било прехвърлено с приложението,
както и, че ответникът не бил уведомен за прехвърлянето, защото не бил
получавал съобщения за цесията. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно
заседание особеният представител не се явява, но представя писмена защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 8024/ 13.09.2019 г. по чл. 410 от ГПК,
издадена по частно гр. дело № 14544/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата
от 886, 98 лева- главница по договор за потребителски кредит № ********/
07.07.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК: *********, вземанията
по който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/; сумата от 105,
95 лева- договорна лихва за периода от 10.09.2016 г. до 02.09.2017 г.; сумата
от 23, 21 лева- такса за оценка на досие за периода 10.09.2016 г. до 02.09.2017
г.; сумата от 440, 92 лева- такса за услуга „Кредит у дома“ за периода
10.09.2016 г. до 02.09.2017 г.; сумата от 224, 41 лева- обезщетение за забава
за периода от 19.05.2017 г. до 11.09.2019 г., ведно със законната
лихва за забава върху главницата считано от датата на подаването на заявлението- 11.09.2019 г. до окончателното му изплащане, както и деловодните разноски в общ размер
на 83, 63 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението.
Установителният иск е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за потребителски кредит № ********/ 07.07.2016 г., сключен между ищеца и „Провидент Файненшъл България“ ЕООД, на лицето бил
отпуснат кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: срок- 60 седмици,
при ГЛП- 31, 82 % и ГПР- 48 %, както и такса за оценка на досие- 50 лева.
Начислена е още и такса за услуга „кредит у дома“ в размер на 852, 97 лева. Към
договора са представени общите условия, формулярът за кандидатстване за кредита
и стандартният европейски формуляр за преддоговорна информация. Приложена е и
справка за дълга.
С договор за цесия от 19.05.2017 г. по
приложение № 1 „Провидент Файненшъл
България“ ЕООД е прехвърлил вземането по процесния кредит на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, като са приложени пълномощно на цесионера,
с което той да уведоми длъжниците за прехвърлените кредити, както и
потвърждение за цесията. Видно от приложението, процесният кредит е включен
като част от цедираните договори под номер ****.
Представени са още две уведомителни писма за
цесията до длъжника, които не са получени на адреса му.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема.
Вземането по този кредит в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 22 от договора, според който кредиторът има право по всяко време да прехвърли вземанията си по кредита на трето лице, без съгласието на клиента, който след това само се информира.
Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното. Както вече се посочи, в чл. 22 от договора за кредит изрично е предвидена възможността финансовата институция да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Новият кредитор е изготвил уведомление до длъжника, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук- лист 25), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което ищецът е бил овластен от „Провидент“ да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Действително от приложената обратна разписка се установява, че съобщението реално не е било получено от длъжника, но от страна на финансовата институция са били предприети необходимите действия за уведомяване на длъжника за новия му кредитор. Писмото е изпратено до адреса на лицето, посочен в договора за кредит, който е регистрираният му такъв по справка и по отношение на който в договора изрично е предвидено, че уведомленията ще се считат за достигнали до адресата, след като са изпратени точно там. Кредиторът е изпълнил задълженията по договора в тази връзка в риск на длъжника е да осигури получаване на известията, изпращани на декларирания от него адрес за кореспонденция, доколкото той изначално се е съгласил с подписването на договора на този начин на уведомяването си. Отделно от това, още с връчването на заповедта за изпълнение, а в последствие и на исковата молба с приложенията й, за което е безспорно, че същите са получени от длъжника по месторабота, който е подал възражение, той се счита за уведомен за прехвърленото вземане, доколкото вече се явява известéн, че има нов кредитор. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.
Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца. Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора са релевирани няколко основания за недействителност на договора, първите от които са свързани с прекомерност на таксите по кредита, които следва да се обсъдят. В договора са предвидени две такси- за заплащане на такса оценка досие (в размер на 50 лева според буква „Б“ от договора) и за такса услуга „кредит у дома“ (в размер на 852, 97 лева по буква „Д“), по отношение на които съдът намира, че те са недействителни и като нищожни, не пораждат права или задължения за страните. Двете клаузи противоречат на добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита, без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. Освен това тези такси противоречат и на императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а по чл. 19 ал. 5 от ЗПК те се считат за нищожни. Горната граница на ГПР, която е предвидена с императивна разпоредба на закона, би била многократно превишена, ако в договора има уговорена освен възнаградителна лихва и други такси. В случая при установен размер на отпусната главница от 1 000 лева и фиксирана възнаградителна лихва от 197, 25 лева, представляваща възнаграждението на кредитора, са предвидени допълнително още две клаузи, установяващи такса за оценка на кредитно досие от 50 лева и такса за допълнителна услуга „кредит у дома“ в общ размер от 852, 97 лева. По този начин са уговорени допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на уговорената възнаградителна лихва и равняващи се общо на около 9/10 от размера на предоставения за ползване финансов ресурс. Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя, което на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК следва да се приеме за недължимо като установено в размер, превишаващ посочения в договора и съобразен с императивната законова норма годишен процент на разходите.
Следва да се отбележи допълнително, че е задължение на кредитодателя да осъществи преценка за платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие. Осъществяването му е в полза на кредитодателя, който въз основа на оценката взима информирано решение за кредитиране на длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на съгласие на страните.
Клаузата, предвиждаща заплащане на такси „кредит у дома“, отделно от горното, е установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за предоставяне на отпуснатия финансов ресурс по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите погасителни вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива, свързани с изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по управление на договора.
Друго възражение е относно спазването на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 31, 82 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
На следващо място, договорът е недействителен и поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 48 %, а пък лихвата е 31, 82 %, като така не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.
На следващо място, нарушена е нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, която изисква в погасителния план трябва да има разбивка, като се посочи всяка вноска от какви пера е съставена. Отделно от това, за да бъде изпълнено изискването договорът за кредит да е ясен и разбираем за потребителя, е необходимо да има разпределение на съответната погасителна вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват. В процесния договор обаче липсва погасителен план и оттук- няма информация с изплащане на всяка вноска каква част от лихвата се погасява. Това създава необходимост от тълкуване на договора, а законовото изискване в погасителния план да е посочен размерът на лихвата е въведено в защита на потребителя, като неспазването му също обуславя недействителността на съглашението.
Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посочените няколко основания не е необходимо излагане на повече съображения по същество, защото законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на ищеца спрямо ответника за остатъчната главница по кредита в размер на 886, 98 лева, установена от представените справки за дълга, неоспорени от ответника, в чиято тежест принципно е да докаже погасяванията си по кредита, е основателна и следва да се уважи. В случая е без значение обстоятелството, че в настоящото производство главницата се претендира на договорно основание, като това обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за главница. Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в хода на делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския кредит при установяване на неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в хипотеза като настоящата- предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда именно в подобно производство на предявен иск от кредитор срещу длъжник, основан на сключения между тях договор. Противното би означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес, в който по правилата за неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в заем сума, което освен, че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и безпредметно, защото разпоредбата на чл. 23 от ЗПК възпроизвежда общите правила на чл. 34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора. В случая няма да е налице недопустимо произнасяне на решаващия състав за връщане на заемната сума по един нищожен договор, нито пък ще се промени основанието на претенцията, защото нормата на чл. 23 от ЗПК урежда последиците от един недействителен потребителски договор, които няма пречка да се приложат и в производството по чл. 422 от ГПК.
Още в исковата молба е посочено, че ответникът е погасил част от кредита в общ размер на 280 лева, от която сума за погасяване на главницата са приспаднати 113, 02 лева, поради което от общо отпуснатата му сума от 1 000 лева, остават дължими 886, 98 лева, колкото се и претендират. За тази сума искът следва да се уважи, като недължими остават възнаградителната лихва и тази за забавата, заедно с двете такси. Както вече по- горе беше посочено, в хипотезата на недействителен потребителски договор потребителят връща само чистата стойност на кредита. В този смисъл искът следва да се уважи частично- само до размера на главницата, като се отхвърли изцяло за претендираните суми за двете лихви- договорна от 105, 95 лева и за забава от 224, 41 лева, както и за двете такси- за оценка на досие от 23, 21 лева и за услугата кредит у дома от 440, 92 лева.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземание за главница, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 44, 11 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 83, 63 лева, остава за сметка на страната. Длъжникът също има право на разноски в заповедното производство, но доколкото не се установява да е направил такива, те не следва да му се присъждат.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 125 лева (л. 39) и депозит за особен представител в размер на 347, 70 лева (л. 61), като му е дължимо и юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана от пълномощник по делото, определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Ответникът е представляван от особен представител в процеса, на когото се дължи внесеният депозит без значение от изхода на делото, като на адвоката вече е издаден по негово искане РКО за съответната сума. Така по съразмерност на ищеца се дължи сумата за разноски от 302, 10 лева, а предвид липсата на направени такива от ответника, на страната не следва да се присъждат разноски по делото.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** ****Д.Б.Б., че А.Й.М., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ присъдената по частно гр. дело № 14544/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8024/ 13.09.2019 г., сума от 886, 98 (осемстотин осемдесет и шест лева и деветдесет и осем стотинки) лева- главница по договор за потребителски кредит № ********/ 07.07.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК: *********, вземанията по който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаването на заявлението- 11.09.2019 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за установено, че дължи още и следните суми по договора: сумата от 105, 95 лева- договорна лихва за периода от 10.09.2016 г. до 02.09.2017 г., сумата от 23, 21 лева- такса за оценка на досие за периода 10.09.2016 г. до 02.09.2017 г., сумата от 440, 92 лева- такса за услуга „Кредит у дома“ за периода 10.09.2016 г. до 02.09.2017 г. и сумата от 224, 41 лева- обезщетение за забава за периода от 19.05.2017 г. до 11.09.2019 г.
ОСЪЖДА А.Й.М., ЕГН: **********,***, да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** ****Д.Б.Б., направените разноски по заповедното производство в размер на 44, 11 (четиридесет и четири лева и единадесет стотинки) лева, изчислени по съразмерност, както и направените по настоящото дело разноски в размер на 302, 10 (триста и два лева и десет стотинки) лева, изчислени също по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД