№ 14618
гр. С., 25.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. А.А
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Гражданско дело №
20231110125175 по описа за 2023 година
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Предявени по реда на чл. 422 от ГПК са кумулативно съединени
установителни искове от ищеца „С.К.“ ООД срещу ответника А. А. Ч..
Исковете са с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1 400 лева, представляваща
главница по Договор за паричен заем № ***** от 21.09.2020 г. ведно със
законната лихва от подаване на заявлението 30.09.2022 г. до окончателно
изплащане на вземането, сумата от 94,48 лв., представляваща възнаградителна
лихва по договора за периода от 29.01.2020 г. до 29.04.2020 г. и сумата от 68,88
лева, представляваща мораторна лихва за периода от 08.09.2020 г. до
01.09.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК от 19.12.2022 г. по ч.гр.д. 53367/2022 г..
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
заем при спазване на изискванията на ЗЕТ, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, като ищецът
подробно описва и процедурата по сключване на договора. Сочи, че е
изпълнил задължението си по процесния договор като е предоставил на
ответника заемната сума, но последният не изпълнил задълженията си
връщане на заетата сума в размер и срок съгласно уговореното в Договора.
При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с
който предявените искове се оспорват. Ответникът прави възражение за
нищожност на договора за заем и сочи, че същият е сключен в противоречие
със ЗПК, както и че съдържа неравноправни клаузи. Развива подробни
съображения в насока, че клаузата предвиждаща заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна поради накърняване на добрите нрави, като
1
сочи и също че размерът й надвишава с повече от три пъти законната лихва.
Оспорва като нищожна и клаузата досежно ГПР. Излага твърдения в насока и
че клаузите от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП и чл.
147, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че не е уведомен за настъпила предсрочна изискуемост
на задължението. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Софийски районен съд като взе предвид доводите на страните и въз
основа на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
и правна страна:
Предяви са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК в доказателствена тежест на
ищеца е да установи наличието на валидно сключен с ответника договор за
потребителски кредит с твърдяното съдържание, въз основа на който
ищцовото дружество е предоставило на А. А. Ч. претендираната парична
сума, а за ответника е възникнало задължение да върне на кредитора
предоставената сума и да заплати възнаградителна лихва в претендираните
размери, като и че претендираните вземания за главница и възнаградителна
лихва са станали изискуеми, включително, че е настъпила твърдяната от
ищеца предсрочна изискуемост на главницата по договора.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствена тежест по чл.
*** от ГПК, в случай че от ищцовото дружество бъде доказано наличието на
описаните предпоставки, в тежест на ответника е да установи, че е заплатил
дължимите сума.
По предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
иск в тежест на ищеца е да установи възникването на главен дълг, изпадането
на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
В тежест на ответника е да установи, че е погасил на падежа
задължението си.
Между страните е безспорно, поради което е отделено като ненуждаещо
се от доказване, че между страните е сключен Договор за паричен заем №
***** от 21.09.2020 г.
От представения и приобщен към доказателствения материал материал
договор за паричен заем № ***** от 29.01.2020 г., сключен между "С.К." ООД,
в качеството на заемодател и А. А. Ч., в качеството на заемополучател, чрез
средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на
ЗПФУР, се установява в производството, че между страните по делото е
сключен договор за паричен заем № ***** от 29.01.2020 г., по силата на който
заемодателят е предоставил на заемополучателя потребителски кредит в
размер от 1400 лева, а последният се е задължил да го върне в срок на 3
погасителни вноски с падежи на 02.03.2020 г., 30.03.2020 г. и 29.04.2020 г. В
договора е посочен годишен лихвен процент от 40, 05 %.Посочен е и годишен
процент на разходите по кредите – 47,46 %.
Съгласно чл. 6. 1 от договора за кредит, кредитополучателят се
задължава да предостави в срок от три дни, считано от усвояване на заемната
сума едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция.
2
Предвидено е, че обезпечението следва да отговаря на условията на чл. 33, ал.
1 от ОУ към договорът за заем, а именно: поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на условията: да имат
осигурителен доход на най-малко 7 пъти размера на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителният доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори
за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от "редовен", както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ; Банковата гаранция, съгласно чл. 33, ал. 1, т. 2 от ОУ следвало да
бъде безусловна и издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период
включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включваща договорената главница и лихва. В чл. 6. 2 от договора е
предвидено, че при неизпълнение на чл. 6, т. 1 от договора в тридневен срок от
сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
578,52 лв., която се плаща разсрочено като се кумулира към падежните
вземания по погасителния план.
По делото е изслушана ССчЕ, заключението по която не е оспорено от
страните и е прието от съда.
Вещото лице Л. Б. посочва, че доколкото задълженията и плащанията по
процесния кредит са отразявани своевременно и хронологично,
счетоводството на „С.К.“ ООД е водено редовно по отношение на процесния
кредит. В заключението се сочи, че заемът е предоставен чрез теглене в брой
на каса на „ИЗ“, като „С.К.“ ОД е превело към „ИЗ“ сумата за плащане по
кредита на 29.01.2020 г. в 17:15 часа. От Лог-файла на кредит № ***** се
установява, че на 30.01.2020 год. на 11:18:07 часа е изплатена сумата в размер
на 1 400 лв. на А. А. Ч. на каса на „ИЗ“, като по този начин кредитът е изцяло
усвоен. От предоставеното от ищеца на експертизата извлечение за
начислените и погасени задължения по процесния договор за кредит се
установява, че ответникът е извършил 2 плащания общо в размер на 400,00
лева. Чистата главница след приспадане на извършените плащания ако се
приеме, че други разходи и възнаграждения по кредита не се дължат, е в
размер на 1 000 лева. Законната лихва за забава за периода 08.09.2020 г. -
01.09.2022 г. върху непогасената част от главницата от 1 000 лв. е в размер на
201,11 лева.
При така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира следното от
правна страна: предявените искове имат за предмет установяване на вземания,
чийто правопораждащ факт несъмнено е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, съгласно който това е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
3
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне, като не са налице
изключенията по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява потребител – лице, което при
сключването на договор за потребителски кредит, действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност. Следователно за процесния
договор важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в
ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът
трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за
предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната информация
на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за
гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра
по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средство за комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието
"финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка
услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а
на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в
който е посочено, че това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва,
че е: 1 изпълнил задълженията си предоставяне на информация на
потребителя; 2 спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието
на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото
изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор. За доказване на електронни изявления се прилага Законът
за електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията,
направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи
се в тях - чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно
4
изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да
бъде възпроизведено, съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3,
ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от
закона – за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само
на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП).
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан
електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът
признава – чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките
му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно
върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание (виж Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012
г., IV г. о., ГК).
В настоящото дело от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства се установява, че доставчикът е спазил изискванията на чл. 18,
ал. 1 ЗПФУР. С оглед на горното следва да се приеме за доказано сключването
на договор за кредит от разстояние. Договорът е сключен в електронна форма
– обективиран в електронен документ, оформен в съответствие с разпоредбите
на чл. 3, вр. чл. 2 от Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги. Същият е представен по делото възпроизведен на
хартиен носител като препис заверен от страната. Съгласно чл. 3, ал. 2 от
ЗЕДЕУУ писмената форма за сключване на договора са счита за спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Следователно, следва да се приеме за доказано сключването между страните
на договор за кредит с посоченото в представения документ съдържание.
Същевременно автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните
от заявителя вземания), в т. ч. да уговорят такси, е ограничена от разпоредбата
на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските
сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСТК.
Съвкупно от събраните по делото доказателства съдът приема, че
клаузите по чл. 6.1 и чл. 6.2 от процесния договор за потребителски кредит,
предвиждащи заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР –
индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
5
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят пет пъти законната лихва от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В частност е несъмнено, че получаването на кредита е било
обусловено от представянето на обезпечение от страна на кредитополучателя,
а дължимостта на "неустойката", уговорена процесния договор, независимо от
изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита, противоречи на
същността на неустоучната клауза. Следователно с последната кредиторът
цели да получи възнаграждение под формата на "неустойка", тъй като на
практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с действителната
обезпеченост на вземанията на кредитора /даденото обезпечение би могло да
намали риска от невръщане на заетата сума/ (така изрично и Решение №
529/29.01.2024 г. по в. гр. д. № 6422/2023 г. и Решение № 3939 от 17.07.2023 г.
на СГС по в. гр. д. № 12826/2022 по описа на СГС).
Няма съмнение, че при неосигуряване на гаранция общото задължение
на ищеца е сбор от вписаните в погасителния план по чл. 4 от договора за
потребителски кредит сборни плащания и неустойката по чл. 6. Плащането на
последната, обаче, не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР – 47,46 %, въпреки че е включено в общия дълг и месечните вноски.
Съпоставянето в частност на размера на отпуснатия кредит, годишния лихвен
процент, общо изплатената от ищеца сума, в т. ч. заплатената неустойка и
срока, за който на кредита /2 месеца/, обуславя извода, че ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК е превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СРС приема, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
6
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК.
В резултат на възприетия извод за недействителност на договора
ответникът дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по него – чл. 23 ЗПК.
С оглед изложеното искът следва да се уважи за незаплатената чиста
стойност на кредита, която съдът приема да се равнява на сумата от 1000 лв.,
съгласно заключението по ССчЕ, което настоящият състав кредитира като
компетентно изготвено и обективно.
Следва да се присъди и законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.09.2022 г.
до окончателното изплащане на вземането. За разликата над сумата от 1000
лв. до пълния предявен размер от 1400 лв. искът за главница следва да се
отхвърли, както и следва да се отхвърлят изцяло като неоснователни исковете
за договорна и мораторна лихва.
За пълнота на изложението, по възраженията на ответника за нередовна
процедура по обявяване на кредита за предсрочно изискуем следва да се
отбележи, че ищецът не се позовава на настъпила предсрочна изискуемост, а
излага, че уговорените вноски са падежирали, както е описано в погасителния
план, инкорпориран в договора за кредит.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, но
такива е претендирал единствено ищецът, който е доказал извършване на
разноски за заповедното производство в размер на 15,97 лв. – държавна такса,
и 16,91 лв. юрисконсултско възнаграждение, както и разноски за исковото
производство в размер на 508,76 лв. – 400 лв. за ССчЕ и 108,76 лв. – държавна
такса. И в двете производства ищецът е бил защитаван от юрисконсулт и е
претендирал заплащане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред., ДВ, бр. 8/2017 г.) вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 26 НЗПП на сумата от 100 лв. за исковото производство на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК (ред., ДВ, бр. 8/2017 г.) вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 ЗПП,
или общо разноските за заповедното производство се равняват на сумата от
32,88 лв., а за исковото – на сумата от 608,76 лв. Съразмерно на уважената
част от исковете на ищеца се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8
ГПК в размер на 21,04 лв. – за заповедното производство и в размер на 385,95
лв. – за исковото производство, които следва да му се присъдят.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК
от "С.К." ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „СЛ“ № 29, ет. 7, срещу А. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к.
"ДР", ул. *** № 5, установителен иск с правно основание чл. 240, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че А. А. Ч. дължи на "С.К." ЕООД сумата от 1000 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем кредирект № ***** от
29.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането, за която сума на 19.12.2022 г. е
7
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 53367/2022 г. по описа на СРС, 178 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от "С.К." ЕООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „СЛ“ № 29, ет. 7,
срещу А. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. "ДР", ул. *** № 5,
установителни искове с правно основание чл. 240, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че А. А. Ч. дължи на "С.К."
ЕООД, както следва: сумата над 1000 лв. до претендирания размер от 1400 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем кредирект № ***** от
29.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 30.09.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането; сумата от 94,48 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договора за периода от 29.01.2020 г. до 29.04.2020 г.,
и сумата от 68,88 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
08.09.2020 г. до 01.09.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК от 19.12.2022 г. по ч.гр.д. 53367/2022 г.
ОСЪЖДА А. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. "ДР", ул. ***
№ 5, да заплати на "С.К." ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „СЛ“ № 29, ет. 7, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 21,04 лв., представляваща разноски в производството по ч. гр. д. №
53367/2022 г., и сумата от 385,95 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8