Решение по адм. дело №2174/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД) и е образувано по жалба на В. М., родена на [дата]. [ЛНЧ], , гражданка на ******, с предоставена временна закрила в Република България, с адрес: *******, против заповед № 3СПД/Д-В/19579/2.09.2025 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с която е отказано отпускане на еднократна помощ за ученик в осми клас – М. М.. В уточняваща молба с.д. № 15828/2.10.2025 г. М., чрез адв. А. сочи, че е депозирана и втора жалба срещу същата заповед. Жалбоподателката поддържа, че оспорената заповед е незаконосъобразна, необоснована, постановена в нарушение на материалния закон и при несъответствие с неговата цел. През учебната 2025-2026 г. детето на жалбоподателката е постъпило в осми клас, в тази връзка неговата майка е подала декларация по образец, по реда на чл. 10б, ал.1 от ЗСПД за получаване на еднократна помощ. Неправилно ответника е приел, че не е предвидено в закон или в международен договор, по който Р. България е страна. Конкретно сочи, че основаният на чл.3, ал.5 ЗСПД отказ е в пряко противоречие с Конституцията на РБ, с чл. 27 Конвенцията на ООН за правата на детето. Излагат се подробни съображения за противоречие между чл. 3, т. 5 ЗСПД с разпоредбите на чл. 2, чл. 3 и чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето /КПД/, Конституцията на Република България /КРБ/, Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ и Закона за закрила на детето /ЗЗДт/. Разрешаването на това противоречие е възможно по реда на чл. 5, ал. 4 Конституцията на РБ. Отправеното искане към съда е за отмяна на обжалваната заповед и връщане на преписката със задължителни указания към административния орган за отпускане на еднократната помощ. В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от адв.А., която поддържа жалбата на наведените в нея основания. Моли за отмяна на заповедта и отпускане на помощта по чл. 10б ЗСПД, както и присъждане на сторените по делото разноски, в това число адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

Ответната страна - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, не изразява становище по жалбата.

Административен съд – Варна, като взе предвид изложените доводи, съобрази приложените писмени доказателства и приложимите материални разпоредби, намира за установено от фактическа страна, следното:

В. М. е **** на М. М..

Видно от Регистрационна карта № ********, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет В. М. – гражданка на *******, се ползва с временна закрила, предоставена с Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, активирана с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на чл. 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила. В регистрационната карта е упоменато и придружаващо лице под [възраст] възраст – М. М., роден на [дата]. Детето също е ******* гражданин и му е предоставена временна закрила.

В изпълнение на Решение № 54/25.01.2024 г. на Министерски съвет и Решение за изпълнение (ЕС) 2023/2409 на Съвета от 19.10.2023 г. за удължаване на срока на временната закрила, въведена с Решение за изпълнение (ЕС) № 2022/382, срокът на предоставената временна закрила на жалбоподателката и на детето й е определен до 4 март 2026 г.

На 28.08.2025 г. В. М. е подала до директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна, заявление-декларация вх. № 3СПД/Д-В/19579 за отпускане на еднократна помощ за ученици записани в осми клас, по реда на чл. 10б, ал.1 от Закона за семейните помощи за деца. Към същото е било приложено уверение от ****** с данни, че детето е записано в осми клас за учебната 2025/2026 г. Жалбоподателката е декларирала, че детето й се отглежда в семейството и е записано в осми клас. Заявлението - декларация е било разгледано от социален работник, който на 29.08.2025 г. е изготвил заключение за отказ от отпускане на поисканата помощ.

С оспорената в настоящото производство заповед № 3СПД/Д-В/19579/2.09.2025 г. директорът на ДСП-Варна на основание чл. 4, ал.1 от ППЗСПД, вр. чл. 10б, ал.5 и ал.6 от ЗСПД е отказал на М. М. отпускането на еднократна помощ по чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД с доводи, че членовете на семейството са граждани на ***** и няма закон или сключен международен договор, по който РБ да е страна и в който да е предвидено получаването на този вид помощ - основание за отказ на помощта.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежна страна – заявителят на отказаната еднократна помощ по чл.10б, ал.1 ЗСПД, в срока по чл.149, ал.1 АПК, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 10, ал. 4 от цитирания закон семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице. В случай издател на обжалваната заповед е директор на дирекция " СП" – Варна- компетентен адм. орган.

Оспорената заповед е издадена в предвидената писмена форма и при спазване на задължението за мотивиране по чл. 10, ал. 5 от ЗСПД и чл. 59, ал. 2 от АПК, поради което не страда от пороци, сочещи на нейната нищожност. В производството съдът не констатира да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта до степен, налагащи неговата отмяна.

Основателно е оплакването на жалбоподателката за неправилно приложение на материалния закон и за издаден акт при неспазване на законоустановената цел.

Съгласно нормата на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД, на семействата, чиито деца са записани в осми клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Д. М. М. не е настанено за отглеждане извън семейството, а видно от представената по делото служебна бележка от ****** е записано в осми клас на българско училище за учебната 2025/2026 г.

Според адм. орган детето няма право на семейна помощ за деца, тъй като е с ******* гражданство и няма закон или сключен международен договор, по който България е страна и в който да е предвидено получаване на този вид помощ.

Безспорен факт е, че М. е бежанец, на който българската държава е предоставила временна закрила по смисъла на чл. 1а, ал. 3 от Закона за убежището и чужденците. С този нормативен акт се транспонира регламентацията на Директива 2001/55/ЕО на Съвета.

Изрично в чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ е разписано, че на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите- членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО.

Разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр. 69/2004 г., поради което в контекста на поетите задължения по чл. 1 и чл. 3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, на разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл. 21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл. 12 от Директивата за временна закрила и на нейната цел.

От константната практика на СЕС - Решение от 14 септември 2016 г., M. A. и C. L., С-184/15 и С-197/15, ЕU: C: 2016: 680, т. 50 и Решение от 24 януари 2018 г., Pantuso и др., С-616/16 и С-617/16, ЕU: C: 2018: 511, т. 70, следва, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане държавите-членки не трябва да третират лицата, ползващи се с временна закрила, по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които вече са получили международна закрила – с предоставено убежище и получилите статут на бежанец.

Нещо повече, в случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под [възраст] възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето (КПД).

Съгласно чл. 27, § 1 от Конвенцията държавите – страни по същата признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от с. р., родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето.

Държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището / чл. 27, § 3 от Конвенцията/.

Държавите - страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници - чл. 2, § 1 от КПД.

Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл. 2, § 2 от КПД. Цитираната конвенция е ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 11.04.1991 г. - ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила от 03.07.1991 г. Тя е част от вътрешното законодателство, но също така има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат /арг. чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ и чл. 5, ал. 2 от АПК /. При тази нормативна регламентация чл. 3, ал. 5 от ЗСП не следва да се приложи, тъй като противоречи на Конвенцията за правата на детето, която има примат пред националното законодателство.

Отказаната от ответника помощ е част от общата система за социално подпомагане и като такава попада изцяло в обхвата на чл. 16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл. 27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл. 3, § 2 от нея следва, че държавите- членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи, и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията.

От цитираните правни норми следва извод, че децата, които са под временна закрила, не трябва да бъдат обект на дискриминация и не може да им се налага по-неблагоприятно положение в сравнение с другите деца, независимо дали те са граждани на Република България, бежанци, хуманитарни бежанци или имат друг статут на пребиваване в страната. Семейните помощи са едно от основните средства за гарантиране на жизнения стандарт на децата и защита на техните интереси. Затова семействата им или лицата, които се грижат за тях, не трябва да бъдат изключени от правото на получаване на тези помощи.

В обобщение атакуваният изричен отказ е незаконосъобразен индивидуален адм. акт, който подлежи на отмяна по съдебен ред поради неговата правна характеристика на унищожаем акт. Преписката следва да се върне за ново произнасяне, при съобразяване с дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

При този изход на спора, на основание чл.143, ал.1 АПК в полза на жалбоподателката следва да се присъдят сторените в производството разноски, в размер на 10,00лв. за заплатена държавна такса.

Искането на адв.А. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. е основателно.

Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 15.09.2025г., на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата адв.А. е предоставила на жалбоподателката безплатна правна помощ, поради което има право на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се съобрази Решение на СЕС от 23 ноември 2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, като се извърши преценка какъв размер се явява справедлив и обоснован, в контекста на легитимната цел по чл.36, ал.2 ЗАдв. Като обективен ориентир следва да се съобразяват и предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Същата, в чл.8, ал.3 предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал.2, минималното възнаграждение е 1000,00лв.

В случая предмет на производството е законосъобразността на заповед на директора на ДСП – Варна по чл.10, ал.5 ЗСПД, с която е отказана помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД на лице, което не е български гражданин, но се ползва с временна закрила. С оглед формираната константна съдебна практика по този вид дела, спорът не следва да се квалифицира като сложен от фактическа и правна страна. Делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, в което същото е обявено за решаване. Не са събирани доказателства, извън представените от страните. Адв.А. е изготвила жалбата и е изразила в писмен вид становище по съществото на спора. С оглед изложеното настоящият състав приема, че при спор, който не се отличава с особена трудност, възнаграждението, което следва да се определи като справедливо и обосновано, е в размер на 500,00лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ от АПК и чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд- Варна,

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалба на В. М., родена на [дата]. [ЛНЧ], гражданка на ******, с предоставена временна закрила в Република България, с адрес: *********, заповед № 3СПД/Д-В/19579/2.09.2025 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с която е отказано отпускане на еднократна помощ за ученик в осми клас – М. М..

ВРЪЩА преписката на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна за ново произнасяне по заявление-декларация вх. № 3СПД/Д-В/19579/28.08.2025 г., при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане да заплати на В. М., родена на [дата]. [ЛНЧ], гражданка на ******, с адрес: *******, сумата от 10 (десет) лв., представляваща разноски по водене на делото.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане да заплати на адвокат Д. М. А. с личен № ********, сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА.

Решението е окончателно.