Р Е Ш Е Н И Е №991
гр.Русе,23.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският районен съд,
II-ри граждански състав, в публичното съдебно заседание на 21-ви юли,
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря ТЕОДОРА
ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 7655 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Ищовото дружество „Агенция за събиране на вземания” ЕАД-гр.София,представлявано от Д.Б.Б.твърди, че на 09.12.2015
г. между „Провидент Файненшъл България ООД и ответницата Б.В.Ч. е сключен
Договор за потребителски кредит №*********. По силата на договора кредиторът
предоставил на ответника сума в размер на 900.00 лева, като последният се задължил
да я върне, ведно с уговорените лихви и такси на 60 седмични погасителни
вноски. Страните по облигационното правоотношение договорили условията, при
които следва да бъде погасен дълга. В договора подробно били описани дължимите
лихви и такси, които кредитополучателят се е съгласил да заплати и които са
свързани с обслужването на отпуснатия кредит, а именно: фиксирана лихва в
размер на 177.53 лева и такса за оценка
на досие в размер на 45.00 лева. Също така в чл. 25 от Договора е уговорена
допълнителна услуга „Кредит у дома", представляваща доставка на заетата сума в брой и седмично
събиране на вноските по местоживеенето на Ч., за която услуга също се дължи
такса в размер на 767.67 лева. В буква „З" от договора е уговорен размер
на седмичната вноска - 31.51 лева - и последна - 31.11 лева. Съгласно чл. 27 от
Договора, с подписването му кредитополучателят е удостоверил получаването на
заемната сума в пълния й размер. Б.Ч. не изпълнила всички свои задължения по
договора и преустановила плащанията. Длъжникът изпаднал в забава и му се
начислява обезщетение за забава в размер на законна лихва. Крайният срок за
изпълнение на договора настъпил на 03.02.2017 г., с което станал изискуем
целият неизплатен остатък от главното задължение- главницата, която е дължима,
ведно със законната лихва за забава от подаване на заявлението до изплащане на
задължението. Ищецът претендира също неизплатената част от договорната
възнаградителна лихва и неизплатената част от начислените такси, съгласно
условията на договора, както и обезщетението за забава от момента на изпадането
на длъжника в забава.
Ищецът твърди и че на 01.07.2017 г. между „Провидент Файненшъл
България ООД и „Изи Асет Мениджмънт“АД е сключен договор за прехвърляне на
вземания/цесия/, по силата на който титуляр на вземанията по договора за
паричен заем става второто дружество. Твърдят и че на 01.06.2018 г. е подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г. на основание чл.99, ал.3 ЗЗД между “Изи Асет Мениджмънт” АД
/цедент/ и “Агенция за събиране на вземания” ООД /понастоящем “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД /цесионер/, по силата на който титуляр на вземанията
по договора за паричен заем става ищеца. Съгласно задължението си по чл. 99,
ал. З ЗЗД, цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето
на вземанията. В изпълнение на задължението си за уведомяване, ищецът е
изпратил уведомление, но пратката се върнала в цялост като непотърсена от
адресата. Поради липса на плащане, въз основа на подадено от ищеца заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч.гр.дело № 3586/2019
г. по описа на РРС. Съдът е уважил заявлението и е издал Заповед за изпълнение
на парично задължение № 1826/04.06.2019 г. срещу ответника в настоящото
производство, за претендираните суми. Поради невъзможност за връчване на ЗИ на
длъжника, РРС е дал указания на заявителя за предявяване на настоящия иск.
Моли да бъде признато за установено, че в
полза на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД по отношение на ответницата Б.В.Ч. съществуват
следните вземания, обективирани в заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.дело
№ 3586/2019 г. по описа на РРС, а именно: 783.75 лева - главница, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
до окончателното изплащане на задължението, 101.08 лева - договорна лихва за
периода 19.02.2016 г.- 03.02.2017 г., 220.98
лева - лихва за забава за периода 19.02.2016
г. - 02.06.2019 г., 37.50 лева - такса за оценка на досие за периода 26.02.2016 г.- 03.02.2017 г., 191.90
лева-такса за услуга „Кредит у дома" за предоставяне на кредита по местоживеене и
447.77 лв.- такса за услуга „Кредит у дома" за събиране на погасителните вноски по
местоживеене. Претендират се разноски.
Ответницата Б.В.Ч.
*** редовно призована, не е представила в срок отговор на исковата молба.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
Разпоредбата на
чл. 26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането
си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за
потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава възможност в случая е
предвидена в клаузата на чл. 22 от Договора, според която кредиторът има право
да прехвърля, изцяло или частично, правата си по договора без съгласието на
клиента като впоследствие информира същия.
Във формираната
с редица решения на ВКС задължителна практика /вж. решение № 3
от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др./,
безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 от ГПК.
Така е и в
разглеждания случай. Като приложения към исковата молба ищецът е представил и
уведомления за извършените прехвърляния на вземанията, изходящи от цедента и
адресирани до ответника в качество му на длъжник. Уведомленията, заедно с
исковата молба и останалите писмени доказателства, са редовно връчени на ответницата на 25.02.2020 г., поради което
следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за
потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо Ч..
При главница в
размер на 900.00 лева, в б.”Д” от сключения договор за потребителски кредит е
уговорена такса за услугата „Кредит у дома” в размер на 767.67 лева. Посочено
е, че тази услуга се предоставя по избор на клиента и се дължи за домашната
доставка на заетата сума в брой по негово местоживеене и седмично домашно
събиране на вноските по кредита. В разпоредбите на чл. 25 и чл. 26 от
договорните условия е посочено, тази такса се дължи, макар и в намален размер
от 30 %, дори и в случаите на пълно предсрочно погасяване на кредита, както и
при отказ от услугата.
Действително,
договорената такса за услугата „Кредит у дома”, доколкото е свързана с
извършването на плащанията по договора и е отделно уговорена, не се включва в
размера на годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, поради
което за нея принципно не намират приложение ограниченията на чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 ЗПК. Според тези разпоредби нищожни са клаузите в договора за
потребителския кредит, в резултат на които годишният процент на разходите би
надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. Това обаче не означава, че клаузата, с която се уговаря такса,
свързана с извършването на плащанията, не може да бъде подложена на служебна
проверка за валидност. За тази клауза на общо основание /чл. 24 ЗПК/ ще се
прилагат правилата на чл. 143 – 148 ЗЗП.
Според чл. 143,
т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна и следователно нищожна ще е и тази
клауза в потребителския договор, която налага на потребителя да изпълни своите
задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. По тази
причина съдът намира, че таксата за услугата „Кредит у дома” се дължи, дори и
когато тя не е била предоставена на клиента, съставляват неравноправни и
следователно нищожни клаузи, за което съдът е длъжен да следи и служебно.
Няма спор, че
кредиторът има право да начислява и събира от длъжника и предвидените в договора
такси. Трябва обаче да се държи сметка за естеството на конкретното вземане –
то е именно такса, т.е. възнаграждение за извършена от кредитора дейност или
услуга, която се дължи отделно от главницата, възнаградителната и мораторната
лихви по договора. Дължимостта на таксата обаче е обусловена от това дали
кредиторът е изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да предостави
услугата, за която се дължи тя. Таксата, за разлика от възнаградителната лихва,
не съставлява възнаграждение за кредитора и не следва да се превръща в основен
източник на печалба за него.
Съдът намира, че
таксата за услугата „Кредит у дома” на практика представлява втора, скрита
възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не е включена в годишния процент на
разходите. По тези съображения съдът намира, че на ищеца не се дължи плащане на
тази такса. Ако сумата беше включена в годишния процент на разходите, то заедно
с общия размер на фиксираната лихва и таксата за оценката на досието на
клиента, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК и следователно тази клауза би била
нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон. По тези съображения искът за
таксата за услугата „Кредит у дома” следва да бъде отхвърлен.
Не е представено
и доказателства за предоставяне на услугата „оценка на досие” от страна на
първоначалния кредитор също не бяха ангажирани по делото - в какво конкретно се
изразява тази услуга, от кого и кога е предоставена, поради което и претенцията
за нейното заплащане също се явява недоказана.
Следва да се
отбележи, че последователната практика на Съда на ЕС по тълкуването и
приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, задължава съда да следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори
и такова възражение да не е било направено от потребителя.
В исковата молба
се признава, че ответницата е заплатила сумата от 328.20 лева., което се
доказва и от заключението на съдебно-икономическата експертиза. С част от тази
сума/135.50 лева/ са погасени задължения, които са приети от съда за
недължими/вж. л.6 от приетата експертиза-л.72 от делото/, поради което съдът
приема, че с платената сума е погасена част от лихвата за забава.
Предвид всичко
гореизложено следва да се признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищцовото дружество сумите от 783.75
лева.-главница, 101.08 лева - договорна лихва за периода 19.02.2016 г.- 03.02.2017г. и 85.48 лева–обезщетение за забава,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 03.06.2019г.
до окончателното й изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 3586/2019г. по описа на РРС.
Искът следва да
се отхвърли в частта да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумите от 37.50 лева - такса за оценка на досие за периода 26.02.2016 г.- 03.02.2017 г., 191.90
лева-такса за услуга „Кредит у дома"
за предоставяне на кредита по местоживеене, 447.77 лв.- такса за услуга
„Кредит у дома" за събиране на погасителните вноски по
местоживеене и лихва за забава над
сумата от 85.48 лева до пълния предявен размер от 220.98 лева, като
неоснователен.
Според
указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт в заповедното производство в размер на 46.68 лева и 443.82 лева в
исковото производство на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответникът не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че Б.В.Ч., ЕГН: ********** *** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б.сумата от 783.75
лева.-главница по Договор за
потребителски кредит №*********/09.12.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.06.2019
г. до изплащане на вземането, 101.08 лева - договорна лихва
за периода 19.02.2016 г.- 03.02.2017г. и
85.48 лева-лихва за забава за периода 19.02.2016г.-02.06.2019г., предмет на заповед №1826/04.06.2019г.
за изпълнение на парично задължение, постановена по ч.гр.д № 3586/2019г.
по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против Б.В.Ч., ЕГН: ********** иск с правно основание чл.422 ГПК, в частта да
се признае за установено, че ответника дължи на ищеца сумите от 37.50
лева - такса за оценка на досие за периода
26.02.2016 г.- 03.02.2017 г., 191.90 лева-такса за услуга „Кредит у
дома" за предоставяне на кредита по
местоживеене, 447.77 лв.- такса за услуга „Кредит у дома" за
събиране на погасителните вноски по местоживеене и лихва за забава над сумата от 85.48 лева до
пълния предявен размер от 220.98 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Б.В.Ч., ЕГН: ********** *** да заплати
на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б.сумата в размер на 46.68
лева - разноски по ч.гр.д № 3586/2019г. по описа на РРС, както и сумата в размер на 443.82
лева- разноски за настоящото производство.
Решението може
да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Русенски
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: