№ 1014
гр. Варна, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Ралица Ц. Райкова
Ралица Каменова
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно гражданско дело
№ 20253100501677 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по постъпила въззивна жалба,
подадена от ТИ БИ АЙ Банк ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Лозенец, ул.Димитър Хаджикоцев №52-54, срещу
решение №1662/12.05.25г., постановено по гр.д.№14093/24г. на ВРС, с което е
прогласена нищожността на договор за потребителски кредит №**********
от 10.10.2023 год., сключен между П. А. А., съдебен адрес: ****, и ТИ БИ АЙ
БАНК ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.Димитър Хаджикоцев №52- 54, поради противоречие със закона.
В жалбата въззивникът е навел оплаквания за неправилност и
необоснованост на решението. Оспорва извода на ВРС за недействителност на
договора на осн. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, излагайки аргументи за
характера на застр.премия. Сочи, че сключването на застраховката не е
задължително условие за получаването на кредита, а кредитополучателят сам
е пожелал ползването на тази допълн.услуга, като тя е предоставена при
сключване на отделно договорно правоотношение- договор за застраховка и
застр.премия е цената на предоставената застр.услуга. Излага доводи, че
застр.премия не е част от общите разходи по кредита, тъй като сключването на
застр.договор не е задълж.условие за получаване на кредита. Сочи, че банката
е финансирала застр.премия и я е платила от името и за сметка на
кредитополучателя, като при отказ от застраховката застр.премия се
възстановявала на потребителя и той можел да се разпорежда с нея, но
условията по договора за кредит оставали непроменени. Оспорва извода на
1
ВРС, че реалният размер на ГПР бил различен от този, посочен в договора.
Позовавайки се на формулата за изчисление на ГПР, сочи, че в случая в
месечната вноска е включена само главница /заем и застраховка/ и лихва, като
при тези компонентни ГПР бил този, посочен в договора – 34,61%, а в случай,
че застраховката се включи като разход, то тогава същият би бил 54,14%.
Заявява изрично, че не оспорва факта, че застр.премия не е взета предвид при
изчисление на ГПР, като при включването й ГПР ще се измени, като поддържа
твърдението, че този разход не следва да се включва в ГПР. Моли да бъде
отменено решението, като бъдат отхвърлени исковете.
В срока за отговор на депозираната въззивна жалба от възз.страна
П. А. А. от гр.Варна, е постъпил отговор, с който счита жалбата за
неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора Варненски окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от П. А. А.
от гр.Варна срещу ТИ БИ АЙ Банк ЕАД, ЕИК *********, обективно
съединени искове с правно основание чл.22 вр. чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1 ЗПК за
прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит
№**********/10.10.23г. поради нарушаване на изискванията на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1 ЗПК, а в евентуалност с правно основание чл.143, ал.1 и 2 ЗЗП за
прогласяване нищожността на клаузата на чл.7.1. от договора, предвиждаща
заплащане на застрахователна премия в размер на 1823,99лв, и на клаузата,
предвиждаща заплащане на договорна лихва от 30,39%, възлизаща на
6966,03лв.
В исковата молба твърди, че между страните е сключен договор за
потр.кредит от 10.10.23г., по силата на който ТИ БИ АЙ Банк ЕАД е
предоставил на ищцата потребителски кредит в размер на 7600лв, при ГПР
34,61% и ГЛП 30,39%. Счита договорът за недействителен поради
противоречието му с изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като не бил
съставен по ясен и разбираем начин, не било ясно и как е формирана всяка
месечна вноска. Твърди, че в договора липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР и не било ясно какво е включено в размера на ГПР от
34,61%. Счита, че при определяне на ГПР не е посочен разхода за
застр.премия, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Намира, че не
са спазени и изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК , доколкото не е уговорен
лихвен процент на ден, както и че ОУ не са подписани на всяка страница.
Твърди, че клаузата на чл.7.1. от договора, предвиждаща заплащане на
застрахователна премия в размер на 1823,99лв, е нищожна, тъй като тя не е
индивидуално договорена, а е част от ОУ и така още при сключване на
договора е възложено заплащането на сумата под формата на застр.премия,
без да се калкулира в ГПР. Излага, че като потребител ищцата не е имала
възможност да се запознае с условията на застраховката, нито да избере
различно застр.дружество, а изначално е вменено задължение за заплащане
към месечните вноски на застр.премия, което обуславя неравноправността на
клаузата. Счита същата за нищожна и поради приобщаването й към
главницата, което води до нейното олихвяване. Намира за нищожна и
клаузата, предвиждаща заплащане на договорна лихва от 30,39%, възлизаща
на 6966,03лв, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва, което
2
противоречало на добрите нрави.
В отговор на исковата молба ТИ БИ АЙ Банк ЕАД, ЕИК
*********, оспорва исковете. Оспорва ГЛП да е в противоречие с добрите
нрави. Счита, че в договора за кредит ясно и конкретно е изложена
информацията за ГПР и същият е изчислен и посочен с коректна стойност.
Излага, че сключената застраховка е акцесорна на основния договор и цената
й е включена в СЕФ, но същата не е разход по договора за кредит, тъй като
сключването й не е условие, което да бъде изпълнено от потребителя, за да
получи кредит. Тъй като сключването на договора за кредит не е обусловено
от задължителното сключване на договора за застраховка, то при отказ от нея
застр.премия ще бъде възстановена на потребителя, доколкото банката е
финансирала застр.премия и я е платила от негово име и за негова сметка. на
потребителя. Счита договорът за действителен, като потребителят погасявал
същия съгласно погас.план.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от
надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В обхвата на служебната проверка по чл.269 ГПК, съставът на
въззивния съд намира, че решението на ВРС е валидно като постановено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна
власт и компетентност, съдържащо реквизитите по чл.236 ГПК, както и
допустимо.
По делото няма спор, че между страните е сключен договор за
потр.кредит от 10.10.23г., по силата на който ответникът Ти Би Ай Банк ЕАД е
отпуснал на ищцата кредит в размер на 7600лв. при фиксиран лихвен процент
в размер на 30,39% и ГПР в размер на 34,61%, със срок на издължаване до
15.10.2027г. на месечни вноски от 341,45лв. Съгласно чл.7.1 от договора в
общия размер на кредита /9423,99лв/ освен предоставения кредит от 7600лв е
включена и сумата от 1823,99лв застрахователна премия по застраховка Bank
66+ Защита на кредита. Предвидено е в чл.7.2.3 частта от средствата по
кредита, дължима за конкр.застраховка, да се превежда директно по сметка на
застрахователя, респ. застр.посредник. В чл.11.2 от договора е инкорпориран
погасителен план, включващ падеж и размер на вноската, в т.ч. главница и
лихва, и дължимия остатък.
Представени са още декларация от 10.10.23г., изходяща от ищцата,
за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване на
застраховано лице към застрахователна програма "Защита за 66+" за
кредитополучателите на потребителски кредит, предоставени от ТИ БИ АЙ
БАНК ЕАД, както и сертификат за застраховане на ищцата за застрахователна
3
програма "Защита за 66+", ведно с ОУ, в който е посочено, че срокът на
застраховката е равен на срока на договора за потребителски кредит; че
общата еднократна дължима сума възлиза на 1823,09лв. и че застраховката е
сключена със застрахователното посредничество на ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД.
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за
което не са налице данни да е действало като професионалист, то
кредитополучателят се явява потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП и чл.9,
ал.3 от ЗПК, при което процесният договор за кредит попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит и общата императивна
потребителска закрила.
Разпоредбата на чл.22 от ЗПК повелява, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според оплакванията във въззивната жалба спорът се свежда до
това спазена ли е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в процесния договор
за потр.кредит.
В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) от
34.61%, който формално не нарушава императивната забрана на чл.19, ал.4 от
ЗПК, според която ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно
нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а §1, т.1 от ДР на ЗПК дава дефиниция за "общ разход по кредита",
като предвижда, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
В случая, макар и застраховката да не е посочена като
задължително условие за отпускане на кредита, то застрахователната премия е
предмет на кредитирането и е включена като част от главницата, а оттам в
месечните погасителни вноски и общата дължима за връщане сума, като по
този начин посоченият ГПР в договора не надхвърля максимално допустимия
размер според закона. С включването на застр.премия като част от главницата
кредиторът получава и възнаграждение под формата на договорна лихва върху
застраховката.
Тъй като застраховката има за цел да обезпечи кредитора по
договора за кредит, то несъмнено същата съставлява разход по кредита, и то
съществен такъв, и следва да се отчита при изчисляването на ГПР. По делото
4
няма спор, че застраховката не е включена в ГПР като разход, както и че при
отчитането на застр.премия като разход ГПР би се изменил, в който смисъл са
и твърденията на самия въззивник. Невключването в ГПР на застр.премия
създава невярна представа у потребителя за точната стойност на разходите по
кредита и има за последица скрито оскъпяване на кредита, като по този начин
се заобикаля нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В този смисъл е и даденото
задължително тълкувание в Решение на СЕС от 21.03.2024 год. по дело C-
714/22.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му компоненти, това води до неяснота за
потребителя относно неговия размер и не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК. Противоречието с изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК влече недействителност на сключения договор за потребителски
кредит съгласно чл.22 ЗПК, в който случай потребителят дължи само чистата
стойност на кредита на осн. чл.23 ЗПК.
Въззивният съд напълно споделя мотивите на ВРС в
горепосочения смисъл и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.
Поради съвпадане изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението на ВРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора в тежест на въззивника следва да бъдат
възложени сторените от възз.страна за въззивно производство разноски. От
ищцовата страна е направено искане за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за безплатно процесуално представителство за въззивната
инстанция, съгласно чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, като е представен договор за правна
помощ, сключени с адв.П.Н., в който изрично е отразено предоставянето на
безплатна помощ от адвоката. Съдът съобрази, че с оглед на даденото с
Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 разрешение, което съобразно
чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, той не е императивно
обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване
разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен
спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба
№1/09.07.04г. размери на адв.възнаграждения, и може да определи
възнаграждение и в по-нисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна
практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир
при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се
формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко–фактическата и правна сложност на
делото. В конкретния случай съдът, съобразявайки фактическата и правна
сложност на спора, обема и съдържанието на предоставената от адвоката
правна защита намира, че дължимото адв.възнаграждение за въззивна
инстанция следва да се определи в размер на 600лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1662/12.05.2025г., постановено по
гр.д. №14093/2024г. по описа на Варненски районен съд.
5
ОСЪЖДА ТИ БИ АЙ Банк ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул.Димитър Хаджикоцев №52-
54, ДА ЗАПЛАТИ на адв.П. Й. Н., с адрес *****, СУМАТА от 600лв,
представляваща адв.възнаграждение за проц.представителство, на основание
чл.38, ал.2 във вр. с ал.1 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС при условията на
чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6