№ 1849
гр. Пловдив, 29.07.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
частно гражданско дело № 20225300501977 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.413, ал.1 от ГПК.
Образувано е въз основа на частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър
Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изп.директор
Д.Б.Б., чрез процесуалния представител юрисконсулт И.Н., против Разпореждане № 13482
от 13.06.2022г., постановено по ч.гр.д.№ 6354/2022 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., с
което е отхвърлено изцяло подаденото от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вх. № 35316/04.05.2022 г.
против А.Х.И, гр. Пловдив. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на
обжалваното разпореждане. Оспорват се изводите на районния съд за нарушение на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК и се поддържа тяхното спазване. Приема се, че
районният съд е излезнал извън правомощията при преценка клаузата за неустойка. По
отношение на въпроса за извършените плащания сочи, че същите са от категорията на
правопогасяващите юридически факти, които подлежат на доказване от длъжника в
исковото производство.Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови
издаване на заповед за изпълнение по подаденото заявление по чл.410 ГПК.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на
ответната страна.
Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания
съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено
от фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, и
срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което се явява процесуално допустима
и подлежи на разглеждане.
Районен съд-Пловдив е бил сезиран от „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК
*********, със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
А.Х.И, ЕГН **********, за вземания, произтичащи от договор за паричен заем от
27.11.2019г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, които са придобити от заявителя
1
съгласно Приложение №1 от 02.11.2020г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 02.11.2020г., както следва: 773, 08 лв.- главница, 71, 06 лв.- договорна
лихва и 376, 63 лв.- обезщетение за забава за периода от 02.01.2020г. до датата на подаване
на заявлението в съда.
За да откаже издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираните
вземания, заповедният съд е приел, че процесният договор за кредит, въз основа на който се
претендират вземанията, е недействителен съгл. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на
изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК като със същия реално се заобикаля
разпоредбата чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между
страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя- чл. 143 ЗЗП. Отделно от това като недействителна е
възприета и клаузата за договорна лихва - уговорена като фиксирана от 40,05 % като
надхвърляща трикратният размер на законната лихва.
Жалбата срещу така постановеното разпореждане е неоснователна.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши
проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, а в контекста на
потребителската защита, доколкото длъжникът е с качество на потребител, и дали договорът
съответства на императивни разпоредби на ЗПК. В случая така е процедирал заповедния съд
при постановяването на обжалваното разпореждане. Заповедният съд е извършил проверка
на представения пред него договор за потребителски кредит и след преценка на неговото
съдържание е достигнал до извод за нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11
ЗПК, обосноваващо неговата недействителност на осн.чл.22 ЗПК. Следователно
неоснователни са доводите в жалбата, че заповедният съд е излязъл извън правомощията си,
тъй като правилно е отхвърлил заявлението предвид недействителността на договора на
осн.чл.22 ЗПК, а не на отделни клаузи, респективно и тази за неустойка.
По делото се установява от представения договор за паричен заем от 27.11.2019г.,
сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, и погасителен план към него, че със същия на
длъжника е бил предоставен заем в размер на 900 лв., който последният се е задължил да
върне на 29 седмични погасителни вноски. В договора е посочен фиксиран лихвен процент
по заема- 40,05% и годишен процент на разходите /ГПР/-49,83%. Посочената обща сума за
плащане по договора е 1 018, 65 лева. Освен последната е договорена и неустойка в размер
на 634, 35 лв. при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури обезпечение,
посочено в договора и ОУ, предвидена да се заплащане разсрочено заедно с погасителните
вноски по договора.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се
посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая
процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,
доколкото в него е налице посочване на годишен процент на разходите. Размерът на същия,
посочен в договора, обаче не съответства на действителния прилаган ГПР по договора,
съобразно поетите от потребителя задължения, доколкото в него не са били включени
разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. За преценка на
последното следва да кредитира разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
2
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В случая уговорената в договора неустойката за непредоставяне на
обезпечение не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането й
са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1
от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, като същите са във финансовата тежест на потребителя.
Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите , които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя-
да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент
на разходите, чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в
ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй
като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за
неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в
договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на
чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.16 от
ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение при спазване на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК.
В аспекта на изложеното се налага извод, че посоченият в договора годишен процент
на разходите не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. След като действително
прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата
дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно
действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. В аспекта на
изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните
клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
По изложените съображения въззивният съд намира, че договорът не отговаря на
изискването на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл.22 от
ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.
Отделно от изложеното съдът намира по отношение на договорната лихва, че същата
е необосновано висока, при което с оглед нормата на чл.143, ал.1 от ЗЗП, а именно, че всяка
клауза уговорена във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, следва да се третира като неравноправна.
Съгласно чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита. В случая за съда не е възможно да определи
в рамките на заповедното производство какъв е размерът на невърнатата главница, т.к.
видно от самото заявление е извършвано частично погашение на дължимите суми, но
3
заявителят въпреки дадената му възможност е отказал да уточни размера на извършените
плащания и как същите са били отнесени за погасяването на отделните задължения. При
това положение само в рамките на едно състезателно производство може да се установят
извършените плащания и правилно ли са отнесени платените суми като погашение по
различните пера по договора, но не и за тях да се издаде заповед за изпълнение в
заповедното производство.
В аспекта на изложеното се налага извод, че заявлението за издаване на заповед за
изпълнение правилно е било отхвърлено. Ето защо, частната жалба се явява
неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното разпореждане да се
потвърди като правилно.
Водим от горното, Пловдивският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 13482 от 13.06.2022г., постановено по ч.гр.д.№
6354/2022 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., с което е отхвърлено изцяло подаденото от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК вх. № 35316/04.05.2022 г. против А.Х.И, гр. Пловдив.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4