№ 138037
гр. София, 29.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20241110146858 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146,
ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД срещу
Т. П. Я. , с което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
сумата 428,79 лв. главница по договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното
плащане, 274,75 лв. договорна лихва за периода 04.10.2019 г. - 16.01.2024 г.,
71,84 лв. лихва за забава за периода от 17.01.2024 г. до 31.07.2024 г.
По отношение на сумите, претендирани за договорна възнаградителна
лихва и лихва за забава съдът намира, че заповед за изпълнение не следва да
се издава.
В конкретния случай вземанията се претендират по договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, поради което
приложение намират разпоредбите на ЗПК, съответно ЗЗП.
На основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като ако
констатира такива или е налице обоснована вероятност за това, заявлението се
отхвърля.
Настоящият състав намира клаузата от договора, с която е договорена
възнаградителна лихва в размер на 43,20 % за нищожна поради противоречие
с добрите нрави, като споделя доводите, застъпени в практиката на въззивната
инстанция - Определение № 13537/09.11.2023 г. СГС, ЧЖ-III-Б, по Въззивно
частно гражданско дело № 12451/2023 година, Определение №
14333/27.11.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Д, по Въззивно частно гражданско дело №
12374/2023 година, Определение № 14454/29.11.2023 г. СГС, ЧЖ-IV-A, по
Въззивно частно гражданско дело № 12950/2023 година, Определение №
9248/31.07.2023 г. СГС, ЧЖ-V I-В, по Въззивно частно гражданско дело №
8045/2023 година, Определение № 6981/07.06.2023 г. СГС, ЧЖ-I-И, по
Въззивно частно гражданско дело № 6208/2023 година, Определение №
10716/13.09.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Г, по Въззивно частно гражданско дело №
9907/2023 година.
1
Съдът дължи служебно проверка за невалидност на уговорката за
размера на годишната възнаградителна лихва.
Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на
ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на
неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът
следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите
нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи.
При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива
твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция
дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в
договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и
решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., I l l г.о. на ВКС).
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на
договора което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до
петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на
изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно
да провери съответствието й с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за
всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното
оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени
разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да
ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
2
престация по договора.
В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води
до несправедливо обогатяване на кредитора.
В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може
да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за
времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 43,20 % е над
четирикратния размер на законната лихва.
С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие
между престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо.
От друга страна, кредиторът като търговец, извършващ по занятие
дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху
последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно иличастично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за
дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително
извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото
състояние на потребителя.
В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат
кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 43,20 %, съдът
намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо
възнаграждение за кредитора, поради което клаузата от договора, в която е
посочен годишен лихвен процент от 43,20%, се явява нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Лихва за забава забава в размер на 71,84 лв. за процесния период
3
надхвърля значително максималния размер на законната лихва предвиден в
императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.
Лихвата за забава изчислена с електронен лихвен калкулатор на НАП за
периода посочен и върху цялата главница лихва и такса е 32,32 лв., т.е. се
претендира много повече от максималния размер. С §13а от ДР на Закона за
защита на потребителите са въведени разпоредбите на описаните директиви,
вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС
на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата
на потребителите и за изменение на предходната директива, Директива
2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за
преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите.
Решенията на Съда на Европейските общности /СЕС/ с предмет тълкуването
на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността
на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в
страната.
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito
срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване
относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът.
В този смисъл лихва за забава не се дължи, тъй като претендирания
размер противоречи на закона и на добрите нрави. В този смисъл виж
Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т.д. №1011 / 2019 г. ВКС, I т.о., Определение
№ 12158/05.08.2024 г. на СГС по частно гражданско дело № 20241100508673
по описа за 2024 г., Определение № 13988/13.09.2024 г. г. на СГС по частно
гражданско дело № 20241100508672 по описа за 2024 г.
Така мотивиран, Софийският районен съд
4
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 248203 от 31.07.2024 г., подадено от
"Агенция за събиране на вземания" АД в частта, с която се иска да бъде
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Т. П. Я. за сумата от
274,75 лв. договорна възнаградителна лихва по договор за кредит "Бяла карта"
от 04.10.2019 г. за периода 04.10.2019 г. - 16.01.2024 г., както и сумата от
71,84 лв. лихва за забава за периода от 17.01.2024 г. до 31.07.2024 г.
Разпореждането подлежи на обжалване пред СГС в 1-седмичен срок от
съобщаването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5