Р Е
Ш Е Н
И Е
№74 05.04.2018 год. град Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският административен съд, VІ състав, в публично съдебно заседание на шести март през две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:МИХАИЛ
РУСЕВ
при секретар Зорница Делчева и с участието на прокурора Румен
Арабаджиков като разгледа докладваното от съдия М. Русев административно дело №546 по описа за 2017 год.,
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.285,
ал.1 и чл.284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС/.
Образувано е по искова молба на Е.Т.И., с която е
предявен иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗОДОВ срещу Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията” – гр. София, за обезщетения за претърпени
неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност на
служители на ареста Стара Загора. Неимуществените вреди оценява на стойност 100
000.00 лв., претърпени вследствие на неосигуряването на нормални условия за
пребиваване в арест, и по специално - не осигуряване на изискуемата се
минимална квадратура свободна площ в килията в ареста Стара Загора, липсата на
естествена светлина, санитарен възел и течаща вода, неосигуряването на престой
на открито, лоши хигиенно битови условия при престоя му в ареста за периода 26.10.2011
год. – 27.10.2012 год.;
Ищецът твърди, че през периода 26.10.2011 год. – 27.10.2012
год. е бил настанен в ареста гр. Стара Загора, където, в резултат на действията
и бездействията на служители от затворническата администрация, е пребивавал при
лоши битови и хигиенно-санитарни условия. Поддържа че килията, в която е бил
настанен, не съответствала на европейските норми и изисквания за минимална
свободна площ за задържаните лица; липсвали санитарни възли и постоянно течаща
вода, а притока на светлина и въздух е бил недостатъчен. Не е било налице
проветряване на килиите, поради което в летните месеци температурата е
достигала до 40 градуса, като килиите са миришели на урина, не се обезпаразитявали, което е било предпоставка за развитието
на болести. Дюшеците и спалните принадлежности са били мръсни и прашни, а
липсата на течаща вода и възможност за баня, е водело до ниско ниво на личната
хигиена на всички задържани лица, като са били принудени да се снабдяват с
влажни кърпи за бърсане. Вследствие на обездвижването е започнал да чувства
болки в ставите, кръста и в гръбнака. През зимата е имало неописуем студ,
отоплението се е изчерпвало с калорифер на коридора, като при отрицателни
температури навън, същите са били в килията. Сочи, че в следствие на всичко
това, за периода на пребиваването му в ареста гр. Стара Загора, са му причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в преживени унижение, срам и неудобство,
емоционални страдания и психически стрес, които надвишават неизбежното ниво на
мярката задържане под стража.
Ответникът -
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, чрез процесуалния си
представител по делото, в съдебно заседание и в представените писмен отговор и
становище, оспорва предявеният иск. Излага съображения, че с оглед на очертания
процесен период и датата на депозиране на исковата молба, то за периода
26.10.2011 год. – 23.10.2012 год. е изтекла погасителната давност. Килиите в
които е пребивавал ищеца са били оборудвани с легла, масичка и шкаф. Килиите са
оборудвани с прозорец с приток на естествена светлина и въздух от буферен
коридор над вратите на килиите към коридора. Въздухът в килиите се опреснява и
чрез аспираторна система, с въздуховод и вентилатор по килиите,като в същите
има изкуствено осветление с две осветителни тела, тип „Луна”, а отоплението се
осигурава локално /климатик/ и централно /парно/. Това е и работната среда на
служителите от ГДИН. Задържаните лица в килии без санитарен възел ползват обща
тоалетна, като съгласно издадената заповед това става по всяко време на
денонощието. Килиите не разполагат със собствен санитарен възел, поради което и
задържаните се извеждат за сутрешен, обеден и вечерен тоалет ежедневно. На
всички задържани се осигурява самостоятелно легло с постелъчни вещи.
Задължаните лица почистват сами килията, в която са настанени под надзора на
служителите от ГДИН, а общите помещения се мият ежедневно с вода и
дезинфекционни препарати. В ареста Стара Загора е обособено помещение за
престой на открито, в което има осигурен достъп до свеж въздух и дневна
светлина. Задържаните се извеждат на престой на открито в това помощение по
график. Що се отнася до битовия комфорт на задържаните лица с мярка „задържане
под стража”, същият е субективно възприятие на всяко едно лице от една страна,
а от друга с оглед на целите които се преследват с него, не може да се очаква
пълен битов комфорт за всички. Излага съображения, че ищеца не е доказал
претърпяването на реални вреди или обременяване със заболявания в причинна
връзка с условията в ареста в гр. Стара Загора. Направено е искане за
отхвърляне на исковите претенции като недоказани и неоснователни и присъждане
на разноски по делото, за процесуално представителство от юрисконсулта.
Окръжна
прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание
чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано
заключение за частична основателност на предявеният иск.
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе
предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната
фактическа обстановка:
Ищецът Е.И. е бил задържан на 26.10.2011 год. въз основа на постановление
на Окръжна прокуратура по досъдебно производство №277/2010 год. по описа на ОД
на МВР – Стара Загора, образувано на 04.05.2010 год. срещу неизвестен
извършител и приведен в ареста Стара Загора в 16.45 ч., като е пребивавал до 27.10.2012
год. 12.15 ч., когато мярката му е променена на парична гаранция. В периода на
задържане е бил настаняван в килии №9, 7 и 2 на ареста Стара Загора. На съдът е
служебно известно, че Ареста гр. Стара Загора се намира на петия етаж в
сградата на ОД на МВР – Стара Загора. Всички килии са снабдени с масичка, шкаф
и химическа тоалетна, а всички легла са с дюшек, възглавница и одеяло /съгласно
справката на лист 69/. Към момента на разкриване на ареста, технологично не е
заложено изграждането на санитарни възли в килиите. Налице е едно общо
санитарно помещение със санитарен възел – два броя, баня с четири броя душове,
четири броя мивки и три бойлера /с капацитет 80 л., 120 л. и 270 л./. Килиите
имат прозорец с размер на 60х130 см., осигуряващо приток на естествена светлина
и въздух от буферен коридор и отвор над вратата на килията към арестния
коридор. Осветлението се осъществява и чрез изкуствено осветление в килията и
коридора чрез осветителни тела – две енергоспестяващи крушки и електрическа
система със захранване до 12 волта. Престоя на открито се провежда в специално
обособено за тази цел помещение с квадратура от 33 кв.м. с пряка естествена
светлина и въздух.
По делото бе разпитани свидетелите Д.Л.и И.И.,
с които И. е бил в една килия, от които се установяват условията при които са
пребивавали, както и емоционалните преживявания на ищеца.
По допустимостта на исковете:
Исковете за присъждане на обезщетения са предявени от лице което твърди,
че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия
на длъжностни лица на държавата /служители на ареста Стара Загора/, срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към министъра на
правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контролът върху дейността на
местата за лишаване от свобода, с териториални служби в т.ч. и арести, съгласно
разпоредбата на чл.12 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража /ЗИНЗС/ – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу
пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във вр. чл.284 и
следв. от ЗИНЗС. Твърдените като незаконосъобразни бездействия на служители на
ареста гр. Стара Загора представляват административна дейност, доколкото
осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по
изпълнение на наложените мерки за неотклонение „задържане под стража” не се
ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с
изпълнението им, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване
упражняването на правата от задържаните лица и изпълнението на техните
задължения, съобразно правното им положение и статут. Ето защо съдът приема че
предявените исковете с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, за присъждане на
обезщетения за неимуществени вреди, настъпването на които се обосновава от
фактическа страна с незаконосъобразни бездействия при или по повод изпълнение
на служебни задължения при осъществяване на административна дейност, подлежат
на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, като съгласно
чл.285, ал.2 от ЗИНЗС и с оглед постоянния и настоящ адрес ***, делото е
подсъдно на Старозагорския административен съд. Подсъдността е изборна и зависи
единствено и само от волята на ищеца, която в конкретния случай е делото да се
разгледа от Административен съд Стара Загора.
Направеното възражение за допустимост на съдебното производство поради
изтичането на преклузивният срок за неговото
предявяване съгласно §47 от ПЗР на ЗИДЗИНС, е неоснователно,.
Действително съгласно §47 от ПЗР към ЗИДЗИНС в сила от 07.02.2017 год.,
задържаните под стража, които са били освободени до 6 месеца преди влизане в
сила на този закон, може да предявят иск по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС т.е.
предвидено е обратно действие на материално правната норма на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС към вече сбъднали се факти, но в ограничен период от време, а именно
нормата се прилага към правата на обезщетение, възникнали до шест месеца преди
влизането й в сила. По силата на §49 от ПЗР към ЗИДЗИНЗС, обратно действие на
чл.284 ал.1 от ЗИНЗС е придадено и по отношение на вече упражненото право на
иск за вреди от лоши условия на задържане т.е. висящите производства,
образувани по искове с правно основание общата материална норма на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ не следва да бъдат прекратявани поради принципното действие занапред на
материалните разпоредби. И двете разпоредби обаче не са приложими в настоящия
случай, доколкото ищецът е бил освободен от ареста гр. Стара Загора на
27.10.2012 год.
Въпросът на който следва да се отговори е имат ли право на иск за
обезщетение на вреди от лоши условия на задържане, онези лица, които са
освободени преди повече от шест месеца преди влизане в сила на закона и които
не са предявили правото си на обезщетение пред съд към релевантната дата,
намира своя отговор в нормата на чл.8 ал.3 от ЗОДОВ, която изключва
приложението на чл.1 ал.1 от същия закон, когато закон предвижда специален ред
за обезщетяване. Няма съмнение, че иска по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС е специален
спрямо общата разпоредба на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и съответно изключва
приложението й по аргумент от чл.8 ал.3 от ЗОДОВ. Що се касае до приложението
на нормата §47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, според която: „лишените от свобода или
задържаните под стража, които са били освободени до 6 месеца преди влизането в
сила на този закон, може да предявят иск по чл. 284, ал. 1“, касационната
инстанция намира следното. Нормата урежда с обратна сила абсолютна положителна
процесуална предпоставка към иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, спрямо всички
освободени лица до влизането в сила на закона, които могат да имат претенция
към Държавата, свързана с нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. §47 е свързан като
уредба със заварените от промените в правната уреда отношения, наред с
действието на §48 и §49 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС. Последните уреждат случаите,
когато искова претенция е била подадена преди влизането в сила на закона, респ.
преди 07.02.2017 г., или пред ЕСПЧ, но е обявена за недопустима, поради неизчерпване на новосъздаденото вътрешноправно средство за
защита, или е подадена пред национален съд и делото не е приключило.
По аргумент от противното от §47 и във вр. с
§48 и §49 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС , §47 следва да се тълкува, че въвежда
ограничение, според което лишените от свобода или задържаните под стража, които
са били освободени преди повече от 6 месеца преди влизането в сила на този
закон и не са подали иск до този момент пред ЕСПЧ или пред национален съд, не
могат (нямат право) да предявят иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.
При така направеното тълкуване на §47 ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, съдът намира,
че по отношение преценката за допустимост на исковата молба на И., тази
разпоредба, в частта й „до 6 месеца“, е в противоречие с чл.13 от Конвенцията
за защита правата на човека и основаните свободи (Конвенцията), тъй като
въвежда пречка за ефективното упражняване на правото на компенсаторна защита
пред националния съд спрямо нарушение по чл.3 от Конвенцията, причинени от
органи по изпълнение на наказанията, по отношение на лишени от свобода и
задържани под стража, които са освободени преди повече от 6 месеца, считано от
влизане в сила на ЗИД на ЗИНЗС, а именно освободени са преди 07.08.2016 год. Разпоредбата
на §47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС /ДВ бр.13 от 2017 год./ предвижда лицата да са били
освободени от ареста. Идеята на законодателят е възможността, лицата които са
били неоснователно задържани, след освобождаването им, да могат да предявят иск
за претърпените вреди, но като се ограничи времево възможността им за това. При
така изложеното и на основание чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България,
§47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗД (ДВ, бр. 13/2017) не следва да бъде прилаган в
частта си „до 6 месеца“ като вътрешно законодателство, което противоречи на чл.
13 от Конвенцията. В този смисъл е и определение №189/08.01.2018 год., постановено по адм.
дело №10037/2017 год. по описа на ВАС.
Направените възражения за изтекла погасителна давност за част от
исковият период също са неоснователни. Съгласно Тълкувателно решение №3 от
22.04.2005 год. по тълкувателно гр. дело №3/2004 год. на ОСГК на ВКС, началният
момент на забавата, съответно на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и
бездействия на административните органи е момента на преустановяването им.
Доколкото ищецът е освободен на 27.10.2012 год., а исковата молба е депозирана
на 24.10.2017 год., то не е изтекла и погасителната давност за исковата
претенция.
Въз основа на установената по делото фактическа
обстановка съдът намира, че предявените искове срещу Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията” – гр. София се явяват частично основателни, по
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на
чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 от ЗИНЗС, забраняващ подлагането на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. Настъпването на неимуществени вреди при констатиране на
такива нарушения се предполага до доказване на противното /чл.284, ал.5 от ЗИНЗС/.
В конкретния случай с исковата
молба се претендират обезщетения за претърпени неимуществени вреди в резултат
на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на Ареста
гр. Стара Загора. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно такова е необходимо да бъде
установено неизпълнение на задължение
за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно
лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено
задължение за изпълнение на това действие. Съгласно обстоятелствената част и
петитума на подадената от Е.И. искова молба, исковите претенции за незаконосъобразни
бездействия на затворническата администрация, се изразяват в следното: не
осигуряване на изискуемата се минимална квадратура свободна площ в
затворническата килия, в нарушение на чл.3, ал.1 и ал.2, т.2 и 3 във връзка с чл.43,
ал.3 от ЗИНЗС; не осигуряване на тоалетна и санитарно-битови условия при
престоя му, в нарушение на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС; причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в преживени унижение, срам и неудобство, емоционални страдания и
психически стрес, които надвишават неизбежното ниво на мярката задържане под
стража.
Въпросът, който се
поставя в случая, е дали конкретните битови и санитарно-хигиенни условия, при
които задържаното лице е било поставено за времето на пребиваването му в Ареста
– Стара Загора при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане
под стража”, сочат на накърняване на конституционно признатото му право по чл.
29, ал.1 от Конституцията на Република България и съотв.
релевират ли нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване
на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи.
Съгласно разпоредбата на
чл. 29, ал.1 от Конституцията на Република България никой не може да бъде
подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи също е
прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко,
безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи
наказание за извършени углавни престъпления, както и по отношение на лицата, на
които е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” /по аргумент от
чл.240 от ЗИНЗС/, във вътрешното законодателство на страната това основно право
е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. На
това право на лишените от свобода лица съответства насрещното административно
задължение, при изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и
достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото
здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.
В контекста на тази
съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧОС, „безчовечно или унижаващо
отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния
елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране
или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за
лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата
трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с
уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение
на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава
неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат
предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му
състояние са адекватно осигурени.
В част четвърта на ЗИНЗС е
регламентиран редът на изпълнение на мярката за неотклонение задържане под
стража. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не се предвижда
друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по
отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под
стража.
Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС, минималната жилищна площ за
един лишен от свобода, не може да бъде по-малка от 4 кв.м. Съгласно §13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от
01.01.2019 год. В чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от
свобода, респективно задържаните лица, се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно
обаче § 6 от ПЗР на ППЗИНЗС, тази норма влиза в сила три години след приемането
на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на
условията в местата за лишаване от свобода. Наличието на отлагателен срок за
влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за
минимална жилищна площ за един задържан и за санитарно помещение и течаща вода
в спалното помещение, предполага, че същите не са задължителни към периода на
исковата претенция, нито към настоящият момент. Ето защо не е налице нормативно
регламентирано задължение за администрацията на местата за лишаване от свобода
за осигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв.м., санитарен възел и
постоянно течаща вода в килиите, където са настанени лицата с мярка за
неотклонение задържане под стража, неизпълнението на което задължение да представлява
незаконосъобразно бездействие, т.е. незаконосъобразна административна дейност.
В съответствие с разпоредбата на чл.31, ал.5
от Конституцията на Република България, на лишените от свобода се създават условия за
осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на
присъдата. Изпълнението на всяко едно наказание е насочено към
постигането на целите на закона, като са въведени изисквания за осигуряване на условия
за поддържане на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на
правата и достойнството им. За тази цел законодателят е предвидил, забрана за
умишлено поставяне на лишените от свобода в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или
бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето.
Помещенията в които е бил настанен И., по време
на престоя си в ареста Стара Загора са с квадратури от 11.28 кв.м. с четири легла /килия 2/, и 9.60 кв.м.
с четири легла /килия 7/ и 9.60 кв.м. с две легла
/килия 9/. От събраните данни по делото, е видно, че за периода на престоя си в
ареста Стара Загора, И. е бил настаняван с други задържани в помещенията, като
в дадени дни броя на задържаните е надвишавал броя на леглата /показанията на свидет. Л./, но никога И. не е спал на земята, а винаги на
легло. Такова превишаване не е отразено в приложената от страна на ответника
справка, но в същата е отразено, че за периода от 16.07.2012 год. – 22.07.2012
год. в килията са били настанени четири лица, включително и ищеца И.. Това
обаче е в противоречие с отразеното пребиваване на И. в ареста Пловдив
/17.07.2012 – 20.07.2012 год./. Аналогично е противоречието и за периода
22.10.2012 – 26.10.2012 год., когато ищецът е бил в ареста Пловдив, но е
отразено, че е бил в килия №2 като задържаните лица са две. Ето защо, съдът
приема, че на ищеца му е било осигурена и изискуемата по закона жилищна площ от
минимум 4 кв.м. за килия с №9 /само за периода 26.10.2011 год. – 30.11.2011
год. – 37 дена/, както и в килия с №2 за периодите /18.04.2012 – 19.04.2012
год. – два дена; 04.07.2012 – 15.07.2012 год. – 12 дена; 23.07.2012 –
22.10.2012 год. – 91 дена/, или общо 142 дена от общо за периода 365 дена, макар
и това законово задължение за осигуряването й да е в сила от 01.01.2019 год.
Съдът намира, че не осигуряването на минималната жилищна площ е доказано за част
от исковият период на престой на ищеца в ареста Стара Загора. От този
период следва да се изключат и дните /11 дена/, в които И. е пребивавал в
ареста Пловдив, съгласно приложената справка /лист 46 от делото/
Липсата на санитарен възел с течаща вода в
самото помещение, създава известен дискомфорт и неудобство за задържания с
мярка за неотклонение задържане под стража. В случая по степен и интензитет те
могат да бъдат квалифицирани като „причиняващи страдание и унижаващи
достойнството”. Обстоятелството че липсва санитарен възел в помещенията, само
по себе си може индиректно да обоснове жестоко, безчовечно или унижаващо
отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС. Факта, че задържания е имал достъп до
общия санитарен възел с течаща вода три пъти дневно, а при нужда ползването на
тоалетните се е извършвало след сигнализиране на дежурния надзирател, очевидно
на И. е била осигурена възможност да удовлетворява естествените си физиологични
нужди в хигиенна и здравословна среда. При преценка на интензитета на
негативните преживявания, съдът намира, че следва да се отчете обстоятелството
и условията при които е живял ищеца преди и след освобождаването си от ареста.
Същите са в контраст с наличните такива в ареста – наличието на близо до
луксозното оборудване на използваното санитарно помещение преди задържането на
ищеца и общото санитарно помещение, използвано от всички задържани, както и
липсата на баня, водят безспорно да стрес у лицето, респективно до негативни
преживявания. Съдът намира, че отразените в справката условия на банята не
могат да се приложат в настоящия случай. Това е така, тъй като банята е била
ремонтирана през септември 2012 год., съгласно приложеният договор /подписан на
19.09.2012 год./ и срокът за изпълнението е 10 дена. Кога и как е осъществен
самият ремонт не е установено по делото, тъй като не е приложен надлежен
протокол за приемането на извършените ремонтни дейности с отразена дата.
Исковият период е до 27.10.2012 год., следователно дори и да са налице що годе добри и прилични условия на банята, то същото е само
за част от периода /по-малко от месец, като се отчете и престоят на ищеца в
ареста Пловдив/. Същото се подкрепя и от показанията на свидетелите по делото /Л.и И./ – къпането е осъществявано с кофа и канче, което е
крайно неудобно и неотговарящо на законовите изисквания за условия в ареста.
Липсата на душ безспорно според настоящият съдебен състав може да се приравни
на липсата на баня и изключително лоши санитарно-битови условия.
Претендираните неимуществените вреди –
негативни психически изживявания, дискомфорт при престоя или здравословни
последици от лошите условия не са доказани в пълна степен в хода на съдебното
производство. Съгласно събраните гласни доказателства от св. И. условията са
провокирали медицинско заболяване у ищеца, като същият продължава да пие
успокоителни и днес. Такива е пиел за сън и по време на престоя си в ареста,
видно от показанията на св. Л.. Същото следва да бъде отчетено при определянето
на размера на претендираното обезщетение.
Що се отнася до третата искова претенция, а
именно липсата на свеж въздух и светлина в помещението, в което И. е бил
настанен, съдът намира същата за доказана и обоснована. Основателни са твърденията на ищеца за
липса на достатъчно светлина. Макар и ограниченията в притока на естествена
светлина да са свързани със специфичният характер на помещенията, в които е
пребивавал и изискванията за сигурност и охрана на лицата с ограничение в
свободата на придвижване. Независимо от това във всяка една от процесните килии
е имало прозорец към коридора, от които макар и по-малко, е влизало индиректна естествена
светлина. Имало е и постоянна осветеност от изкуствена светлина. Безспорно е от
друга страна, че възприятието за достатъчност на осветеност и приток на свеж
въздух е субективно възприятие и зависи от физиологическото състояние на всеки
един човек. Няма данни по делото, ищецът да страда от болести, които да
изискват по голямо количество свеж приток на въздух или развита фобия от липса
на достатъчно светлина или въздух. Всичко това, води до извода, че на И. не е
било необходимо осигуряването на специфични по-добри условия, от нормално
осигурените за всяко едно лице, лишено от свобода, макар и липсата да е била
през целия период на престоя му в ареста Стара Загора.
С оглед на гореизложеното съдът приема че
условията, при които е бил постановен ищецът И. ***, надхвърлят минималния
предел над който може да се определи, че те са нечовешки или несъвместими с
неговото достойнство. Макар и начинът на изпълнение на мярката за неотклонение да
не надхвърля неизбежното страдание, свързано с ограниченията, които понася задържаното лице. Ето защо исковата претенция в частта й за претърпени неимуществени
вреди, произтичащи от липсата на санитарни възли, годна за пиене течаща вода в
спалното помещение, малка квадратура и липса на свеж приток на въздух и
светлина, се явява доказана и като такава частично основателна. При определянето на
размера на обезщетението, следва да се имат в предвид като продължителността на
престоя в следствения арест /близо година/, интензитета на въздействие на
същите върху психиката, здравето и общото психическо състояние на ищеца. Няма
данни по делото лицето да е било настанено в килии, които съответстват на
европейските стандарти за площ и санитарен възел, но доколкото тези твърдения
на ответника са доказани със съответните официални документи, както и
необорването им от ищеца, същите не могат да бъдат игнорирани в пълна степен.
Съгласно чл.86, ал.1 от ЗИНЗС, лишените
от свобода имат право на престой на открито не по-малко от един час на ден.
Следователно такова право имат и задържаните лица за изпълнение на мярката за
неотклонение задържане под стража. Видно от представените от ответника по
делото справки за задържаното лице и относно материално – битовите условия в
ареста Стара Загора /стр. 33-34/, изпълнението на престоя на открито се
извършва в специално обособено за тази цел помещение с площ от 33 кв.м. и естествена
светлина и приток на въздух. Това се потвърждава и от събраните свидетелски
показания на св. И.и Л.. Следователно съдът намира,
че исковата претенция в тази си част е основателна и доказана. Така
установеното според настоящия състав не може да удовлетвори изискванията на
закона за престой на открито. Реално такъв престой не е осигуряван, доколкото
разходката на задържаните е ставало в затворено помещение.
От гореизложеното съдът
намира, че твърденията на ищеца за неосигуряване на достатъчна площ в килията;
отсъствие на дневна светлина; липса на санитарен възел и течаща вода се приемат
за частично доказани в процеса, поради което, към исковия период е налице
незаконосъобразно бездействие на администрацията, респ. налице са
правопораждащите факти да се ангажира отговорността на държавата.
Европейския съд по
правата на човека в множество свои решения (напр. по делото Й. срещу България -
Решение от 2.02.2006 год., делото Шахънов срещу България -
решение от 10.01.2012 год.), в периодичните доклади на Европейския комитет за
предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или
наказание е разглеждан конкретно въпросът за липсата постоянен достъп до
санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди на задържаните лица
вътре в затворническите помещения или следствените арести, като част от общите
условия в затворите и местата за задържане в България; липсата на дневна
светлина и течаща вода. Тези "неудобства" следва да бъдат преценявани
и с оглед продължителността им.
Ето защо в конкретния
случай, от събраните в хода на съдебното производство доказателства, следва да
се направи извод, че за посочения в исковата молба период от време Е.И. е бил поставен
в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които могат да се
квалифицират като унижаване на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от
ЕКПЧОС. При това положение настоящият състав приема, че исковата
претенция е доказана по основание, независимо от факта, че в ЗИНЗС са установени
отлагателни срокове за влизане в сила на някои от разпоредбите му. Искът по чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ е принципно ефективно правно средство за защита срещу лоши
условия на задържане и стимул към администрацията да взема по-ефективни и бързи
мерки с цел достигане на европейските стандарти.
Длъжностните лица от ареста по
време на исковия период извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при
осъществяването й са длъжни да спазват изискванията на този закон. Съгласно чл. 3, ал. 1
осъдените, както и задържаните под стража лица, не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, вкл. да бъдат поставяни в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване
от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, унизително
отношение, което уронва човешкото им достойнство, принуждава ги да вършат или
да приемат действия против волята си, пораждащи чувство на страх, незащитеност
или малоценност. Този текст отразява принципно положение, свързано принципа на
законност и правов ред в Република България, и като всеки принцип е установен с
норма, която има материално-правен характер и нарушението й дава отражение в
личната или имуществената сфера на гражданите.
В случая отговорността
на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъобразното бездействие
на длъжностните лица на затворническата администрация за неспазване на
изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на
ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от
ЕКПЧОС. Съгласно нормата на чл.3, ал.1 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) осъдените, респективно задържаните
под стража, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко
отношение. В ал.2 от горепосочената норма е посочено какво се смята за
изтезания, жестоко или нечовешко отношение, като в т.2 и т.3 е изброено:
умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието,
изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други
виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане
на здравето, унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения, респективно задържания под стража, принуждава го да върши или да
приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или
малоценност. Следователно предвидените в ал.2 на чл.3 от ЗИНЗС конкретно
изброени неблагоприятни условия следва да се разглеждат в тяхната съвкупност и
общо въздействие върху задържаното лице, а не всяко едно от тях да се преценява
като самостоятелно и с отделна степен на влияние и въздействие върху личността.
Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека (решение от
10.02.2012 год. по делото на Ш. срещу България), разделянето на исковата
претенция „води да намаляване на релевантността на всеки аргумент при
разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява
неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху жалбоподателя,
както се изисква от Конвенцията. Този подход лесно би могъл да доведе до
заключението, че нито едно от оплакванията не е, само по себе си, достатъчно
сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се
счете, че общото въздействие върху конкретното задържано лице, ако е било
преценено в контекста на съдебната практиката във връзка с Конвенцията, достига
прага по чл. 3 от Конвенцията.“ Ето защо съдът намира, че искът следва да бъде
разгледан в съвкупност, а не отделно – като неизпълнение на отделни законови задължения
и да се определи едно общо обезщетение.
По въпроса за размера на
обезщетението съдът, в съответствие с нормата на чл.52 от ЗЗД,
приложима на основание §1 от ЗР на
ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо
установените обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и
последиците за ищеца намира, че обезщетението следва да се присъди в размер на 5
000.00 лева, в какъвто размер искът е основателен и доказан. В останалата част,
до предявения размер от 100 000.00 лв. искът, като неоснователен, следва да се
отхвърли.
Направено е искане от
страните за присъждане на направените разноски по делото. С оглед на неговият
изход е очевидно, че е основателно искането на ищеца. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, сключен на 23.10.2017 год., съгласно
който ищецът е заплатил на адвоката в брой възнаграждение в размер на 1 200.00
лв. С оглед на частичната основателност на исковото претенция, то и разноските
следва да се определят съобразно уважената част от иска /60.00 лв./ и
заплатената държавна такса в размер на 10.00 лв.
Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Главна Дирекция ”Изпълнение на наказанията” при Министерство
на правосъдието гр. София да заплати на Е.Т.И. *** сумата от в размер на 5 000.00
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди при престоя
му в ареста Стара Загора и дължима за периода 26.10.2011 год. – 27.10.2012 год.
ОТХВЪРЛЯ иска на Е.Т.И. *** против Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”
гр. София за обезщетение за вреди от незаконосъобразни
действия по осигуряване на нормални битови и санитарно-хигиенни условия за
периода 26.10.2011 год. – 27.10.2012 год.
в останалата му част до 100 000.00 лв., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция ”Изпълнение на наказанията” при Министерство на правосъдието гр. София
да заплати на Е.Т.И. *** сумата в размер на 70.00 лв., представляваща направени
по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен
съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: