№ 43572
гр. София, 05.12.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20231110138782 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
С молба вх. №314087/06.11.2023 г. „ФИРМА“ ЕАД се иска изменение на Решение
№6589 от 27.04.2023 г. в частта за разноските, като се изразява несъгласие с определения от
съда размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника в
заповедното производство/ 200 лева/, като се иска да бъде намален до 50 лева. Цитирана е
съдебна практика по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС и национална такава,
обуславащя приложението на чл. 6, т. 5 от Наредбата.
С молба вх. №326719/15.11.2023 г. адв. К. Б. иска изменение на Решение №6589 от
27.04.2023 г. в частта за разноските като се изразява несъгласие с определения от съда й
размер на адвокатското възнаграждение за заповедното производство 200 лева,като се иска
да бъде определен такъв от 960 лева.
С молба вх. №326713/15.11.2023 г. адв. Е. К. иска изменение на Решение №6589 от
27.04.2023 г. в частта за разноските като се изразява несъгласие с определения от съда й
размер на адвокатското възнаграждение за исковото производство 438.71 лева,като се иска
да бъде определен такъв от 960 лева.
Препис от молбите са изпратени за отговор, като в дадения срок е постъпил такъв
само от „ФИРМА“ ЕАД, в който се изразват идентични доводи с тези в молба с вх.
№314087/06.11.2023 г.
Разгледани по същество, молбите са неоснователни.
Производството е образувано по искова молба на „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: АДРЕС срещу С. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: АДРЕС
с която се моли съда да приеме за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца сумите:
-871.30 лева - главница по Договор за паричен заем №418187/08.05.2020 г.,
-515.84 лева- обезщетение за забава за периода от 29.09.2020 г. до 31.03.2023 г.-
датата на подаване на заявлението в съда.
1
-Законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението/ 31.03.2023 / до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №17103/2023 г. на СРС
С решението съдът е отхвърлил предявените искове.
Прието е, че на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски. Тъй
като адвокатската помощ е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА, възнаграждението
следва да се присъди в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер, определен
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения -438.71 лева. За заповедното производство възнаграждението следва да се
присъди в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 200 лева, определен
по реда на чл. 6, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Цитирано е постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение
№515/02.10.2015г. по ч.т.д.№2340/2015г. на тричленен състав на Първо ТО, в което е
посочено, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не
се презюмира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие
на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38, ал.1 ЗА обвързват съда и
той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно
доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда.Ако обаче противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и
че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска
помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА,
тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството
по чл.248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното основание. Такова доказване в
производството не е проведено.
В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в С.ата
на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява
принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни
разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо
поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от
съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки,
процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че
да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
2
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим.” В Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C ‑427/16 и
C‑428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която,
от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика
на СЕС, която има превес над националната такава, като на ответника бъдат присъдени
разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение. При определяне
на размера им съдът следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се
отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния
представител. Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е
обстоятелството, че делото касае потребителски спор по по т.н. масови дела за „бързи
кредити“, отпуснати на финансова институция, и събирани от дружество, занимаващо се с
колекторска дейност.
Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност. Отделно от
това макар и да са налице две претенции същите имат един общ правопораждащ
юридически факт, а именно възникването на облигационно правоотношение с предмет
заемна сума по договор за потребителски кредит. Другата претенция е акцесорна, касаеща
лихва за забава. В конкретния случай от страна на адвоката не се изисква специфична
защита, която да е обусловена от обективното съединяване на искове, следваща му отделно
възнаграждение за всеки иск, доколкото същите произтичат от един интерес. Този подход е
възприет и от съда при изчисляване на дължимата държавна такса по реда на чл. 72, ал. 1, а
не по ал. 2 ГПК изискваща събиране на отделна държавна такса по всеки интерес.
При горните конкретни данни и особености, настоящият съдебен състав счита, че при
обща цена на исковете от 1387.14 лева, претендиран адв. хонорар от 960 лева се явява
прекомерно, необосновано, неразумно и несправедливо завишен и подобно поведение може
да се квалифицира като злоупотреба с права съгласно чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
принципи на гражданския процес.
Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, в който
смисъл е и националната съдебна практика на ВКС - Определение № 174/26.04.2021г. по ч.
гр. д. № 560/2021г., III ГО на ВКС, Определение № 466/01.12.2020г. по ч. гр. д. №
3
2980/2020г., III ГО на ВКС и др. Разноските по делото не следва да бъдат източник на
неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за
неоснователно обедняване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен в разумни
граници разход за защита на правата на страните. При горепосочените специфични
особености на случая, съдът правилно е определил възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения -438.71 лева, което
отговаря на изискванията за справедливост и пропорционалност съгласно ясно очертаните
критерии от СЕС, като националната практика следва бъде съобразена с тази на СЕС, а не да
й противоречи.
Адвокатското възнаграждение за защита на заявителя в заповедното производство
следва да се определи съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото,
извършените от пълномощника на страната процесуални действия и положените от адвоката
усилия, а именно: попълване на личните данни на длъжника във възражение по образец без
излагане на каквито и да е правни доводи и депозирането му в съда в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК, каквито са и обичайните действия за защита на страната в заповедното производство
при редовно попълнено заявление. С оглед на това съдът приема, че за оказаната защита на
длъжника в заповедното производство адвокатско възнаграждение следва да се определи в
размер на 200 лв.В Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения не е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение за
подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение,
поради което същото следва да се определи по аналогия при съобразяване на извършеното
процесуално действие. Процесуалното действие на адв. се изразява в попълване на утвърден
образец от министъра на правосъдието с Наредба № 6/2008 г., който се връчва на длъжника
и съдържа указания за попълването му. Това действие може да се приравни по сложност на
посоченото в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/2004. Размерът от 50 лева е този, предвиден в
старата, но неприложима в процесния случай редакция на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/2004 и с
оглед посочената по-горе практика съдът не счита, че следва да бъде допълнително
редуцирано възнаграждението до тази сума съобразно изискванията за справедливост и
пропорционалност
По изложените съображения, молбите се явяват неоснователни и като такава следва
да бъдат отхвърлени.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 248, ГПК, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. №314087/06.11.2023 г. на „ФИРМА“ ЕАД ,
молба вх. №326719/15.11.2023 г. на адв. К. Б. и молба вх. №326713/15.11.2023 г. на адв. Е.
К. за изменение на Решение №6589 от 27.04.2023 г. по гр.д. №38782/2023 г. в частта за
разноските
4
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в едноседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5