Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.11.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян
Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8313
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.03.2018
год., постановено по гр.дело №82759/2017 год. по описа на СРС, ГО, 162 с-в, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу П.В.И.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ за сумата
от 1 046.76 лв., представляваща непогасен остатък от стойността на
потребена топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до м.април 2015 год. в
топлоснабден имот, находящ се в гр.******,
абонатен №230690, от които 20 лв. – главница за периода от м.октомври 2014 год.
до м.април 2015 год. /като погасени чрез плащане/ и 1 026.76 лв. –
главница по обща фактура №********** от 31.07.2014 год. /като погасени по
давност/, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №64936/2017 год. по описа на СРС, ГО, 162 с-в, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в заповедното производство в размер на 75.27 лв., а ищецът
е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА,
както следва: на адв. В.Т.– възнаграждение за заповедното производство в размер
на 106.23 лв. и на адв. К.Б. – възнаграждение за исковото производство в размер
на 303.27 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове за стойността на
доставената топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. в размер на 1 026.76 лв.
по обща фактура №********** от 31.07.2014 год.,е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че исковете са погасени с изтичането на тригодишна погасителна
давност. СРС не бил съобразил обстоятелството, че срокът за заплащане на сумите
по горепосочената фактура бил 15.09.2014 год., от който момент започвал да тече
давностният срок. В раздел VІІ от Общите условия – „Заплащане на топлинна
енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по който купувачите на
топлинна енергия /в т.ч. ответника/ са длъжни да заплащат сумите по издадените
фактури за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. В този смисъл задължението за заплащане на дължимите суми
в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, следвало да се изпълни до
края на текущия месец, следващ месеца на издаването им. Следователно процесните
вземания не били погасени по давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата П.В.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че давността за процесните задължения, по
отношение на които били приложими новоприетите Общи условия на ищеца от 2014
год., започва да тече от датата на тяхното възникване – арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Издаването на обща фактура не променяло падежа на задълженията, а отделно
от това в издаденото от ищеца съобщение към фактура от 31.07.2014 год. за
окончателно задължение за периода от 01.05.2013 год. до 30.04.2014 год. било
посочено, че дължимите обезщетения за забава за периода към 14.08.2014 год. са
в размер на 32.37 лв., т.е. към посочената датата ищецът бил счел, че
процесните задължения са падежирали и начислил лихва. Претендира и присъждането
на разноски по делото – дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т.
2 ЗА адвокатско възнаграждение.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че ответникът е собственик на
апартамент №37 и се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на
доставената през периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. топлинна
енергия възлиза на 1 026.76 лв.
Единственият
спорен между страните въпрос е свързан с това дали процесните вземания са
погасени по давност.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до
м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни – в 30-дневен срок
след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1
от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./. Следователно за
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи горепосочения
период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за
тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на 14.09.2017 год. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, то правилно
първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за главници, които се
отнасят за периода от м.май 2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са
погасени по давност.
По отношение на задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март
2014 год. до м.април 2014 год. включително въззивният съд приема, че е
приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради
следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените
за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от
страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми
по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през периода от
м.март 2014 год. до м.април 2014 год. Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск
в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната
давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да
се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за м.март 2014 год. и за м.април
2014 год. в общ размер на 1 026.76 лв. /които са само такива за месечни вноски,
тъй като ищецът не претендира изпълнение на задължение за заплащане на
изравнителна вноска – срещу този извод на СРС не са наведени оплаквания във
въззивната жалба/ е започнала да тече съответно на 01.04.2014 год. и на 01.05.2014
год. и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №64936/2017 год. по описа на СРС, ГО,
162 с-в – 14.09.2017 год., както законосъобразно е приел и СРС.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта
на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на
задълженията в процесната фактура, с който жалбоподателят свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
Изводите на въззивния съд съвпадат с изводите
на първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да
заплати на адв. Светослава Куньова дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с
ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на
301.87 лв. /определен от съда в рамките на предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения/.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.03.2018 год., постановено по гр.дело
№82759/2017 год. по описа на СРС, ГО, 162 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на адв. С. А. К. с ЕГН **********, с адрес: ***,
офис П, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК дължимо при условията на чл. 38, ал. 2
вр. с ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство в
размер на 301.87 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/