№ 196
гр. Сливница, 12.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Св. Василев
при участието на секретаря Галина Д. Владимирова
като разгледа докладваното от Николай Св. Василев Гражданско дело №
20241890100318 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Х. Г. А., с която против
„И. А. М.“ АД са предявени обективно кумулативно съединени искове:
1/ установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за
паричен заем № 4304607 от 01.11.2021 г.;
2/ осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за сумата от
25,36 лева, представляваща недължимо платена сума при начална липса на
основание по нищожен договор за паричен заем № 4304607 от 01.11.2021 г.,
ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.
Ищцата твърди, че e сключила с ответника „И. А. М.“ АД договор за
паричен заем. Посочва, че на основание чл. 4 от договора на ищцата бил
предоставен срок, в който същата следвало да осигури като обезпечение
гарант, отговарящ на условията, посочени в договора. Поради това между
ищцата и „Ф. Б.“ ЕООД бил сключен договор за поръчителство към договора
за потребителски кредит. По силата на договора ищцата дължи
възнаграждение за поръчителя в размер. Твърди, че поради невключването на
размера на това възнаграждение в ГПР, то посоченият в договора ГПР не
отговаря на действителния такъв. Поради това договорът противоречи на
редица разпоредби на ЗПК. Счита, че това възнаграждение се явява скрита
неустойка и води до обогатяване на кредитодателя. Посочва още, че
процесната клауза е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена.
Счита, че дължи само чистата стойност на кредита и недължимо е заплатила
сумата от 25,36 лева - лихва. Поради изложеното моли исковете да бъдат
изцяло уважени. Претендира разноски.
1
Ответникът „И. А. М.“ АД оспорва исковете. Счита, че договорът и
посочените клаузи отговарят на закона и са действителни. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз
основа на закона, достигна до следните фактически и правни изводи:
По исковете с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и
2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК:
Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, нищожни са договорите,
които противоречат на закона и които противоречат на добрите нрави. Според
чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
За основателност на исковете в тежест на ищеца при условията на пълно
и главно доказване е да докаже следните предпоставки: 1. сключването на
процесния договор за кредит и свързан с него договор за поръчителство, 2.
съдържанието на процесните клаузи, 3. както и че договора, респ. клаузите са
нищожни на заявените в исковата молба основания – нарушаване на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, респ.
нарушаване на изискванията за добросъвестност;
Не се оспорва от ответника „И. А. М.“ АД, а и от представения по
делото договор за паричен заем № 4304607 от 01.11.2021 г., се установява, че
между ищеца като заемополучател и ответника „И. А. М.“ АД като заемодател
е сключен договор за заем. По силата на този договор ответникът е
предоставил на ищеца в заем сумата от 500 лева, а ищецът се е задължил да я
върне съгласно погаситен план на дванадесет вноски в срок до 26.01.2022 г.,
заедно с възнаградителна лихва. Уговорен е фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40 % и годишен процент на разходите – 46,62 %. Общият
размер на всички плащания е 525,36 лева. Следователно налице е първата
предпоставка за уважаване на исковете.
По делото не се спори, че е сключен договор за предоставяне на
поръчителство № 4304607 от 01.11.2021 г., сключен между ищеца и „Ф. Б.“
ЕООД. По силата на този договор „Ф. Б.“ ЕООД се е съгласил да
поръчителства за изпълнение на задълженията на ищеца по договора за
паричен заем като сключи договор за поръчителство с „И. А. М.“ АД.
Съгласно заключението на вещото лице по ССчЕ в договора за поръчителство
е уговорено и възнаграждение за поръчителя в размер на 158,64 лева, платими
разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 13,22 лева и дължима на
падежа на погасителните вноски на договора за заем. С решение № 5 от
12.01.2024 г. по гр.д. № 11/2023 г. по описа на Районен съд – Сливница
договорът за поръчителство е бил прогасен за нищожен.
На следващо място трябва да се установи дали и договорът за кредит
противоречи на закона или го заобикаля.
Сключеният между „И. А. М.“ АД и ищеца договор, представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
2
което са приложими разпоредбите на този закон. В чл. 4 от договора за заем
длъжникът се е задължил в срок до три дни да предостави на заемодателя едно
от посочените обезпечения, измежду които и одобрено от заемодателя
дружество, което предоставя гаранционни сделки. Вследствие на това между
длъжника и втория ответник "Ф. Б." ЕООД е сключен и договора за
предоставяне на поръчителство срещу уговорено възнаграждение, което е
платимо на вноски, дължими на падежа на плащане на вноските по договора
за паричен заем. При служебно извършена справка в ТР по партидата на
заемодателя и поръчителя се установява, че двете дружества са свързани –
едноличен собственик на капитала на "Ф. Б." ЕООД, е именно „И. А. М.“ АД,
което е индиция за знание у заемодателя за наличие на допълнителни такси
под формата на възнаграждение за поръчителство още към момента на
сключване на договора. Чрез въвеждането на тази клауза се цели
заобикалянето на закона и въвеждането на допълнителни разходи за
длъжника.
На следващо място клаузата на чл. 4 от договора за заем е в
противоречие с добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1
от ЗЗП, тъй като от една страна води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца, предоставящ кредити по занятие и тези
на потребителя, от др. страна вменява на потребителя фактически
неизпълними задължения за осигуряване на едно от трите вида обезпечения в
изключително кратък срок. Обезпечението на кредита е свързано с
процедурата по отпускане на кредита, респ. действия на кредитора по
усвояване и управление на кредита, за които съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК на
същия не се дължи заплащане на такси и комисионни. Освен това уговореното
възнаграждение за поръчителство е с необосновано висок размер с оглед
размера на отпуснатия заем.
На следващо място доколкото договорът за поръчителство е сключен с
дружество свързано с дружеството заемодател (заемодателят е едноличен
собственик на капитала на дружеството поръчител), то следва изводът, че „И.
А. М.“ АД е поръчител на длъжника по собственото си вземане (опосредено
чрез дружеството поръчител "Ф. Б." ЕООД) и единствената цел на този
договор е увеличаване на задълженията на длъжника. Отделно от това
длъжникът е бил ограничен в избора си на поръчител, тъй като същият следва
да бъде дружество одобрено от заемодателя. Действително, предвидена е
възможност поръчители да бъдат и физически лица, но са предвидени
завишени изисквания към тях, които на практика принуждават задълженото
лице да избере за поръчител дружество, одобрено от заемодателя.
Предварително наложената идентификация от кредитора кой може да бъде
поръчител по отпускани от него заеми като обезпечение, не отчита интереса
на потребителя, а само този на кредитодателя, което води до
неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата
на длъжника не са защитени, защото той няма свободата и неограничената
възможност да избере такъв поръчител, чрез който може успешно да обезпечи
задължението си към кредитора и да си учреди с него безплатно
поръчителство, доколкото в конкретния договор за предоставяне на
3
поръчителство, поръчителстването е платено от потребителя на поръчителя.
Същевременно, кредиторът не е включил възнаграждението по договора
за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка следва да се посочи още, че
съгласно чл. 11 ЗПК задължителен реквизит от договора за кредит е лихвеният
процент по кредита. Именно лихвата по договора е възнаградителна – за
ползване на дадената парична сума. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва и клауза, надвишаваща този размер, се счита за нищожна.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид
изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се
формира същият. Предвид предпоставките, при които се предоставя
поръчителството, то сумата която се дължи е с характер на възнаграждение и
е следвало стойността да бъде включена изначално при формирането на ГПР
/в този смисъл е и т. 7 от решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС/. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да се включи
в процента на разходите по кредита. Следователно в процесния договор за
кредит е налице несъответствие между действителния и отразения в договора
ГПР и включените в него компоненти. Такива са и изводите на вещото лице по
ССчЕ, който посочва, че при включване на възнаграждението за поръчител
действителният размер на ГПР е 1294,90%. По този начин е нарушен чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Освен това ГПР надвишава максимално допустимия
размер, което пък е в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Затова следва да се
приеме, че договорът е недействителен на основане чл. 22 от ЗПК /в този
смисъл е и т. 8 от решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС/
По изложените аргументи съдът счита, че договора за кредит е
недействителен и предявения иск следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД:
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД който е получил нещо без основание,
4
е длъжен да го върне. Следователно за уважаване исковете следва да се
установи 1. обедняване на ищеца – заплащането на процесните суми; 2.
обогатяване на ответника – получаването на сумите; 3. изискуемост на
вземането – моментът на даването/получаването на сумата.
От заключението на вещото лице по ССчЕ се установява, че ищцата е
заплатила на ответника сумата от 25,36 лева за възнаградителна лихва по
договора за потребителски кредит. Договорът се явява нищожен и платената
по него сума е лишена от основание. Тази сума подлежи на връщане съгласно
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С оглед на това, основателен се явява и осъдителният
иск.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат само за ищцата.
Ищцата е направила своевременно искане за присъждане на разноски,
като доказа такива в размер на 100 лева за държавна такса и 300 лева за
депозит за вещо лице, които на основание чл.78, ал.1 от ГПК й се дължат от
ответника.
Тя е била представлявана безплатно от адв. Д. М. съгласно чл. 38, ал. 1, т.
2 от ЗАдв., на когото съдът определя възнаграждение в размер на 480 лева,
което e съобразено с фактическата и правна сложност на делото и
извършените процесуални действия.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 от ЗПК по иска на Х. Г. А., ЕГН
**********, адрес с. ................, против „И. А. М.“ АД с ЕИК ................,
седалище и адрес на управление гр. .................., Търговски център
„....................., договор за паричен заем № 4304607 от 01.11.2021 г., сключен
между ищеца и ответника като противоречащ на закона.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД с ЕИК ................, седалище и адрес на
управление гр. .................., Търговски център „.......................а заплати на Х. Г.
А., ЕГН **********, адрес с. ................, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
сумата от 25,36 лева за възнаградителна лихва по договор за кредит №
4304607 от 01.11.2021 г., платена при начална липса на основание.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД с ЕИК ................, седалище и адрес на
управление гр. .................., Търговски център „.......................а заплати на Х. Г.
А., ЕГН **********, адрес с. ................, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
в размер на 400 лв., представляваща разноски по производството съобразно
уважената част от искa.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД с ЕИК ................, седалище и адрес на
управление гр. .................., Търговски център „....................., да заплати на
Адвокатско дружество „Д. М.“ с адрес: гр. ......................, сумата в размер на
5
480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената
безплатна правна помощ.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
6