Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.09.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на тридесети септември през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като
разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова в.ч.гр.д. № 8195 по описа на съда за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435 – 438 от ГПК.
Образувано е по жалба на длъжника ЗАД ОЗК З.АД срещу
постановление на ЧСИ В.М.с рег. № 860 и район на действие СГС, с което е
отказано да бъдат намалени разноските за адвокатското възнаграждение на
взискателя по изп. дело № 491/2020 г. до размер на 100 лева и за пропорционалната
такса по изпълнението.
В жалбата се твърди, че претендираното от взискателя
адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид фактическата и правна сложност
на изпълнението и липсата на необходимост от предприемане на действия по
принудително изпълнение от представителя на взискателя за удовлетворяване на
вземането на последния, а и размерът на адвокатското възнаграждение не следвало
да се включва при определянето на таксата по т. 26 от Тарифата. Иска се отмяна
на обжалваното действие на съдебния изпълнител. Претендира разноски.
Взискателите И.С.И.и В.И.С. не са подали възражения по жалбата,
а в мотивите си по чл. 436, ал. 3 от ГПК - съдебният изпълнител заявява
становище за нейната неоснователност.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените в жалбата пороци на обжалваното действие и мотивите на съдебния
изпълнител, намира за установено следното:
Производството по изп. дело № 491/2020 г. по описа на ЧСИ
В.М.с рег. № 860 и район на действие СГС е образувано по молба от 18.06.2020 г.
на взискателите И.С.И.и В.И.С. по изпълнителен лист от 16.06.2020 г., издаден въз
основа на осъдително решение по гр. дело № 3217/2019 г. на САС, за заплащане от
длъжника ЗАД ОЗК З.АД съответно на сумите 35000 лева и 10000 лева - обезщетения
за неимуществени вреди от настъпило на 15.12.2014 г. ПТП, заедно със законната
лихва върху тези суми от 15.12.2014 г. до изплащането на сумите.
Молбата на взискателите И.С.И.и В.И.С. е подадена чрез процесуален
представител – адвокат, като с нея са възложени на съдебния изпълнител
правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ, включващи и избор на изпълнителен способ. Според
представения към молбата договор за правна защита и съдействие уговореното и
заплатено от взискателите на адвоката възнаграждение за представителство и
защита по образуването изпълнителното производство при съдебния изпълнител за
събирането на присъдените им с решението суми е в размер на 1500 лева, което е възложено
от съдебния изпълнител в тежест на длъжника заедно със сумата 66 лева – разноски
по изпълнението, и сумата 4903.67 лева – такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, видно от
поканата за доброволно изпълнение.
На 18.06.2020 г. съдебният изпълнител е изпратил покана
за доброволно изпълнение до длъжника, връчена на последния на 22.06.2020 г. На
следващия ден след получаване на поканата за доброволно изпълнение длъжникът е
направил възражение за прекомерност на възложеното му адвокатско възнаграждение
и е поискал от съдебния изпълнител същото да бъде намалено в минималния размер
от 100 лева
по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а съобразно него пропорционално да бъде намален и размерът
на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ. На същата дата – 23.06.2020 г., съдебният
изпълнител е оставил без уважение искането за намаляване на разноските по
изпълнението на длъжника, който пък на 01.07.2020 г. е превел по специалната
сметка на съдебния изпълнител сумата 76793.85 лева, погасяваща вземанията на
взискателите, видно от протокол на съдебния изпълнител от 06.07.2020 г.
При така установените факти съдът намира от правна страна
следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК,
видно от съобщението за връчване на обжалваното постановление на 01.07.2020 г. Същата
е допустима – насочена е срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 435, ал. 2,
т. 7 от ГПК акт на съдебния изпълнител, а именно – разноски по изпълнението.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Отговорността за разноските по изпълнителното производство се
урежда по правилата на чл. 79 от ГПК, чл. 78 – 84 от ЗЧСИ и Тарифата за таксите
и разноските към ЗЧСИ (ТТРЗЧСИ). Съгласно чл. 78 от ЗЧСИ такси по изпълнението
се събират за извършване на изпълнителни действия и за извършването на други
действия, като размерът и видът на разноските по изпълнението се определят с
тарифа на МС по предложение на министъра на правосъдието след съгласуване с
камарата. За събиране на таксите по изпълнението се изготвя сметка в два или
повече еднообразни екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият
от които се връчва на задълженото лице – арг. от чл. 79 от ЗЧСИ. Обикновените
такси се събират само за действия, изрично посочени в Тарифата, а пропорционалните
такси се събират в процент според материалния интерес - чл. 82 и 83 от ЗЧСИ.
Длъжникът съгласно чл. 79 от ГПК не отговаря за разноските в
изпълнителното производство само в три случая. Когато не е дал повод за
предявяване на изпълнителния лист, защото е платил дълга си преди това, респ.
при прекратяване на изпълнението на друго основание по чл. 433 от ГПК, когато
изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или
когато разноските, направени от взискателя са за изпълнителни способи, които не
са приложени.
В разглеждания случай единственото действие, извършено от
процесуалния представител на взискателите, е свързано с образуването на
изпълнителното производство по чл. 426 от ГПК. С молбата по чл. 426 от ГПК представителят
на взискателите е възложил изцяло на
съдебния изпълнител правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ, включващи и избора на изпълнителен
способ по принудителното изпълнение. При наличието само на подадена от представителя на взискателите молба за
образуване на изпълнителното производство и погасяването в срока за доброволно
изпълнение на паричните им вземания по изпълнителния лист по предприетото
принудително изпълнение срещу длъжник, който е застраховател и за който поначало се предполага, че разполага с необходимия
финансов ресурс, за да изпълни парично задължение, следва несъмненият извод, че
единствените извършени от процесуалния представител на взискателя действия са
свързани с образуването на изпълнителното производство. Погасяването на вземанията
поради доброволно плащане от
длъжника в срока за доброволно изпълнение
несъмнено не са налагали, а и не са били извършвани никакви изпълнителни
действия по осъществяване на предвиден в процесуалния закон изпълнителен способ
за събиране на вземанията по производството.
Предвид тези съображения възнаграждението за адвоката на
взискателите следва да се определи по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, в редакцията на разпоредбата преди изм. на ДВ - бр. 68 от 2020 г. (приложима към момента на сключването на договора
ва правна помощ и съдействие, съвпадащ с образуването на принудителното
изпълнение поради липса на посочена от страните дата), като адвокатско
възнаграждение за образуване на изпълнителното производство в минималния размер
от 100 лева, но не и като такова за предоставена адвокатска защита по
изпълнителното дело при предприемането на изпълнителни действия по него, макар
в представения договор за правна защита и съдействие да е посочено, че възнаграждението
се дължи за защита в изпълнителното производство. Двете възнаграждения не се кумулативни,
а самостоятелни по своето основание
и ред за определяне на техния размер и са обусловени от спецификата на
изпълнителното производство и дадената от закона изрична възможност на длъжника
да погаси дълга си в срока за доброволно изпълнение, което евентуално
изпълнение прави ненужна защитата на взискателя/взискателите с предприемането на
изпълнителни действия по него. Именно поради тези съображения законодателят е
изключил възможността за възлагане върху длъжника и на разноските за
изпълнителните способи, които не са приложени, респ. са ненужни за принудителното изпълнение на дълга – чл. 79, ал. 1, т. 3
от ГПК. Следователно заплащането на адвокатско възнаграждение в по-голям размер
от 100 лева за процесното изпълнение се явява прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ето защо,
обжалваното постановление следва да бъде отменено в частта му относно
възложените върху длъжника разноски за адвокатско възнаграждение на
взискателите над размера от 100 лева.
Този извод води и до основателност на искането на
жалбоподателя относно размера на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ,
която следва да бъде намалена със сумата 100.80 лева с включен ДДС, определена
върху възложеното от съдебния изпълнител адвокатско възнаграждение в размер на
1400 лева – разликата над 100 лева до 1500 лева. Съгласно чл. 83, ал. 1 от ЗЧСИ
пропорционалните такси по изпълнението се събират в процент според материалния
интерес, като в т. 26 от ТТРЗЧСИ е предвидено, че за изпълнението на парично
вземане, каквото е налице в случая, пропорционалната такса се събира върху
събраната сума, като в паричното вземане не се включват авансовите такси (така
забележка 4 към т. 26 от Тарифата). Изхождайки от така предвиденото изключение (което
в съответствие с правно недопустимото начисляване на такси върху такси) при
формирането на събраната сума от вземането, респ. на материалния интерес,
значим за определянето на дължимата по принудителното изпълнение такса, и характера
на заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение по изпълнителното
производство, което като разноски по изпълнението за сметка на длъжника по арг.
от чл. 79, ал. 1 от ГПК, се събира заедно със сумите по изпълнителния лист чрез
съответното изпълнително действие, заплатеното от взискателя/взискателите
адвокатско възнаграждение се включва както в понятието „материален интерес“ по
смисъла на чл. 83, ал. 1 от ЗЧСИ, така и в понятието „събрана сума" по
смисъла на т. 26 от ТТРЗЧСИ (така решение № 278 от 25.06.2012 г. по гр. дело №
414/2012 г. на ВКС, ГК, IV ГО), поради което доводите на жалбоподателя в
обратния смисъл се явяват неоснователни.
С оглед константната практика на ВКС за недължимост на
разноски при разглеждане на спор за разноските по производството, какъвто е
разглежданият, такива не следва да бъдат присъждани на жалбоподателя.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по жалба на ЗАД ОЗК З.АД, ЕИК *******, постановление от 23.06.2020 г. по изп.
дело № 491/2020 г. по описа на ЧСИ В.М.с рег. № 860 и с район на действие Софийски
градски съд, с което е оставено без уважение искането му за намаляване на разноските
по изпълнението за заплатеното от И.С.И.и В.И.С. адвокатско възнаграждение за
сумата 1400 лева – разликата над сумата от 100 лева до възложения им размер от 1500
лева, и за пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските
към Закона за частните съдебни изпълнители за сумата 100.80 лева с включен ДДС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.