Решение по дело №1181/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.63в от ЗАНН във вр. с глава ХІІ от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. инспектор в Областен отдел „Автомобилна администрация“ [населено място], против решение № 227/20.02.2025 г. по НАХД № 4958/2024г. по описа на Районен съд – Варна /ВРС/, с което е отменено издаденото от същият наказващ орган наказателно постановление /НП/ № 23-0002549/3.01.2024 г. и Областен отдел „Автомобилна администрация“-Варна е осъдена да заплати на И. И. разноски в размер на 850,00 лв.

С развити в жалбата доводи, които по съществото си обективират твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго такова за потвърждаване на НП, като се претендира и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност се иска разноските на противната страна за адвокатско възнаграждение да бъдат присъдени при условията на чл. 63д, ал.2 от ЗАНН. В съдебно заседание не се явява представител на касатора.

Ответникът – И. И. И., чрез представените от упълномощения адвокат В. М. писмен отговор с вх. № 45099/21.05.2025 г. и писмени бележки с.д. 11294/2.07.2025 г., изразява становище за оставяне в сила на обжалваното решение и за присъждане на сторените по делото разноски. еорги К.

Представителят на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за оставяне в сила на обжалваното решение.

След преценка на изложените от страните доводи и извършената по реда на чл. 218 от АПК проверка, съдът намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна (констатираните във връзка с активната процесуална легитимация нередности са отстранени), против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, а разгледана по същество тя е неоснователна.

С обжалваното НП, на основание чл.93в, ал.17, т.3 от З-на за автомобилните превози /ЗАвП/ е наложена на И. И. И. глоба в размер на 1500 лева за нарушаване на чл.36,§2,т.(iii) от Регламент (ЕС) № 165/2014 г. , а именно : за това, че на 25.09.2023 г. в обл. Варна, АМ „Хемус“, на пътен възел Летище Варна южна дъга, в посока [населено място], управлява МПС [Марка] с рег. № [рег. номер] от кат. N3, оборудван с дигитален тахограф, с прикачено към него полуремарке с рег. № [рег. номер], като извършва обществен превоз на товари на територията на РБ по маршрут [населено място] - [населено място], видно от пътен лист № 7048591/25.09.2023 г. и товарителница № 000915/25.09.2023 г. , попадащ в обхвата на Регламент 561/2006 г. на ЕП и Съвета, като при проверката е установено, че водачът не представя по искане на оправомощен служител на контролен орган за периода от 17:05 ч. на 15.09.2023 г. до 3:46 ч. на 18.09.2023 г. всички ръчни записи и разпечатки направени през текущия ден и предходните 28 дни, съгласно изискванията на настоящия регламент и Регламент № 561/2006 г. или тахографските листове за текущия ден и предходните 28 дни, през които той е управлявал превозното средство, оборудвано с аналогов тахограф, като нарушението е видно от разпечатка от дигиталния тахограф монтиран в МПС.

За да отмени обжалваното пред него НП, районният съд е приел, че същото е издадено при допуснати съществени процесуални нарушения, предвид неспазените изисквания на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН при извършеното в него фактическо описание на деянието, а така също и предвид липсата на обвинение със съставомерните за отговорността обстоятелства.

Касационният съд намира, че обжалваното решение е постановено при отсъствието на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т.1 от Наказателно-процесуалния кодекс – нарушение на материалния закон.

Нормата на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН въвежда императивни изисквания за формата на НП, спазването на които предполага точно и конкретно фактическо описание на деянието, което да прави повдигнатото обвинение ясно и недвусмислено и по този начин да дава възможност за адекватно упражняване на правото на защита от страна на наказаното лице. Тези изисквания не са спазени, за което касационният съд изцяло споделя мотивите изложени от въззивния съд в постановеното от него решение – извършеното в процесното НП описание на деянието е неясно, поради неговата вътрешна противоречивост, предвид изложението на взаимно изключващите се факти за непредставяне от водача на тахографски листове от оборудван с дигитален тахограф автомобил – тахографските листа са присъщи за аналоговия тахограф, а от дигиталния такъв се извеждат разпечатки. Същевременно, констатира се, че така даденото в НП фактическо описание на деянието не съответства и на съдържанието на цитираната в него санкционна разпоредба на чл.93в, ал.17, т.3 от ЗАвП , която има предвид ръчни записи и разпечатки, но не и тахографски листа, правната уредба за които се съдържа в т.1 на ал.17 от чл.93в от ЗАвП.

Така предявеното с НП неясно обвинение има за последица ограничаване на правото на защита на наказаното лице, поради което същото представлява израз на допуснато съществено процесуално нарушение, избягването на което е било във възможностите на наказващия орган. Последното е видно от съдържанието на подаденото от И. възражение срещу АУАН, към което са приложени разпечатки от дигиталния тахограф с цел доказване на твърдението му, че през посоченият в НП период той се е намирал в почивка. Разпечатката от монтирания в автомобила дигитален тахограф е била на разположение на наказващия орган, което обстоятелство той сам е посочил в текста от НП, а именно : „Нарушението е видно от разпечатка от дигиталния тахограф монтиран в МПС“. Видно от приложените в преписката разпечатки от дигиталния тахограф, на посочената в НП дата 15.09.2023 г. е отразено за процесния автомобил изминато разстояние от 1 075 827 км. , като на другата посочена в НП дата 18.09.2023 г. е отразено абсолютно същото изминато разстояние, които обстоятелства потвърждават изложената във възражението на И. теза, че през посочения период той се е намирал в седмична почивка и поради това не е управлявал автомобила. Така предоставените на наказващия орган данни не са обсъдени от него по реда на чл.52, ал.4 от ЗАНН, което ако бе сторено би установило необходимост от представяне на удостоверението визирано в разпоредбата на чл.93в, ал.17, т.4 от ЗАвП , а именно удостоверение по чл.10, ал.1 от Наредба № Н-3/7.04.2009 г., издадена от министъра на транспорта. Процесното НП не се позовава на приложимата за случая разпоредба на чл.93в, ал.17, т.4 от ЗАвП, нито посочва, че по искане на контролния орган водачът не е представил удостоверение по чл.10, ал.1 от Наредбата, т.е. при липсата на изложение на такива факти, за районния съд не е съществувала друга законова възможност освен тази за отмяна на НП, каквато се предполага при наличието на горепосоченото съществено нарушение на процесуалните правила.

Така като е отменил незаконосъобразното НП , ВРС е приложил правилно материалния закон, а при служебно извършената от касационния съд проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение такива пороци не се установиха, поради което същото следва да бъде изцяло оставено в сила, включително в частта му за присъдените разноски.

При този изход на делото, разноски на касатора не се дължат, а ответника има право на разноски за платеното от него адвокатско възнаграждение за осъщественото от адв. В. М. процесуално представителство в касационното производство. Изложената в съставеният от адв. М. писмен отговор претенция за присъждане на разноски за проведените въззивни производства и предходно касационно производство е неоснователна – присъждането на такива разноски се дължи от ВРС, включително за тези по реда на чл.226, ал.3 от АПК, което той всъщност е сторил с постановеното от него решение, като в случай на несъгласие от страна на И. следвало е той да поиска изменение на сега обжалваното решение в частта му за разноските, което очевидно не е сторено от него. По тези съображения, основателна е единствено визираната в писмения отговор претенция за разноски относно изготвянето на отговор на касационната жалба и осъществяването на процесуално представителство по сегашното касационно производство, която въпреки приложената към отговора сметка-фактура по чл.9, ал.2 от ЗДДФЛ № 00000026/15.04.2025 г. на стойност 600,00 лв. е заявена в размер на 400 лв. Отправеното по реда на чл.63д, ал.2 от ЗАНН възражение на касатора за прекомерност на този размер на адвокатското възнаграждение, съдът намира за неоснователно, тъй като същото е определено дори под минималния размер предвиден в разпоредбата на чл.18, ал.2 вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа – при наложена глоба в размер [рег. номер]., минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 450 лв. По причина на последното, на ответника И. следва да бъдат присъдени разноски за касационното производство в размер на 400,00 лв., дължими от ЮЛ към което принадлежи наказващия орган.

Предвид изложеното, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В С. решение № 227/20.02.2025 г., постановено по НАХД № 20243110204958/2024 г. по описа на Районен съд – Варна.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ да заплати на И. И. И. с [ЕГН] и адрес : [населено място], [улица]за разноски по делото сумата от 400,00 лв.

Решението не подлежи на обжалване.