№ 11835
гр. София, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. И. ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110169780 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на А. Н. И. срещу „...“ ЕООД, с която са предявени
искове за прогласяване недействителността на Договор за кредит №
**********/15.12.2023 г., евентуално че клаузата от договора, предвиждаща заплащане
на такса за експресно разглеждане на искането за кредит е нищожна, както и
осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 95,32 лева,
(след допуснато изменение на иска в о.с.з. от 5 лева, като част от вземане в размер на
95,32 лв., искът да се счита предявен за пълния размер на вземането), представляваща
недължимо платена сума по договора за паричен заем, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда – 22.11.2024 г. до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на 15.12.2023 г. между А. И. и „..." ЕООД е
сключен договор за кредит за сумата от 450 лева и срок на погасяване до 14.01.2024 г.
В договор е посочено, че ГПР е в размер на 49,60 %, лихвения процент по кредита в
размер на 40,99 %, а дължимата сума за лихва за срока на договора - 15,16 лева, както
и че кредитополучателят дължи сума в размер на 95,32 лева такса за бързо
разглеждане. Ищцата излага твърдения, че е погасила сумата по договора, като е
заплатила по сметка на дружеството 545,83 лева, включително таксата за експресно
разглеждане. Ищцата развива аргументи, че договорът за кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като в него е налице грешно посочен
размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от посочения и е над
законоустановения максимален размер на ГПР. Поддържа, че услугата за разглеждане
на искането за кредит е такава, свързана с неговото усвояване и управление, и
клаузата, предвиждаща заплащане на такса за нея заобикаля изискванията на чл. 10а,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и в
противоречие с чл. 143, т. 19 ЗЗП. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „...“" ЕООД е подал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва редовността на исковата молба, излагайки
подробни съображения в тази връзка относно непосочването на конкретни норми от
процесния договор, чиято нищожност твърди, съответно основанието на което
1
претендира връщане на посочените суми, а по същество оспорва предявените искове.
Признава, че между страните на 15.12.2023 г. е сключен посочения в исковата молба
договор. Излага съображения, че в общия случай и когато кредитоискателят не желае
използването на допълнителна услуга по приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на кредит, кредиторът извършва проверка на кредитоспособността на
кандидата и предоставя отговор в рамките на до 7 календарни дни от момента на
подаване на искането, а когато изрично е заявена услуга за бързо разглеждане, същата
гарантира проверка на искането и получаването на отговор спрямо резултата от
извършената проверка на кредитоспособност в рамките на до 15 минути, което
ангажира допълнителен финансов и човешки ресурс. Твърди, че ползването на
допълнителната услуга за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит не е
задължително условие за получаване на заявената сума и не повишава шансовете на
кредитополучателя да получи кредит. Излага твърдения, че отпусната сума по
договора е преведена на ищцата на 15.12.2023 г. по сметка на каса на „...“ АД, като на
16.12.2023 г. по сметки на дружеството е постъпила сума в размер на 545.83 лева, с
която са били изцяло погасени, както следва: главница – 450 лева; договорна лихва –
0,51 лева и такса за допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане – 95,32
лева. Поддържа, че тъй като ищцата е изтеглила и погасила задължението си на
следващия ден, реалната сума на договорната лихва за периода на ползване на кредита
е била в размер от 0,51 лева, тъй като приложимите ОУ на заемодателя, в случай на
предсрочно погасяване на задължението, заемополучателят има право на намаляване
на дължимата договорна лихва. Ответникът поддържа, че са спазени всички законови
изисквания при отпускането и управлението на кредити, включително и това на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Излага съображения, че не са налице предпоставки за оказване на
безплатна правна помощ на ищцата, както и за начисляване на ДДС върху присъденото
адвокатско възнаграждение. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
С окончателният доклад по делото са приети за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните на 15.12.2023 г.
между е сключен договор за кредит за сумата от 450 лева, по който вписаният в
договора ГПР е в размер на 49,60 %, като дължимата сума за лихва за срока на
договора е в размер на 15,16 лева, а таксата за бързо разглеждане – 95,32 лева, както и
че ищцата към датата на предявяване на иска е погасила сумата от 545,83 лева, от
които 450 лева главница, договорна лихва – 0,51 лева и 95,32 лева такса за използвана
услуга бързо разглеждане.
Горното, освен че е безспорно между страните се установява и от ангажираните
по делото писмени доказателства. Съгласно представения от ищеца Договор за кредит
№ **********/15.12.2023г., сключен от разстояние между ищеца А. Н. И. като
кредитополучател и „...“ ЕООД като кредитор се установява, че между страните е
налице правоотношение по договор за кредит, по силата на което ответникът е
отпуснал на ищеца сумата от 450 лева – главница по кредита за срок от 30 дни, при
годишен лихвен процент от 40,97% и годишен процент на разходите от 49,60%,
дължимата договорна лихва възлиза на 15,16 лева, като е уговорена такса за експресно
разглеждане от 95,32 лева и обща дължина сума от 560,48 лева. Сумата е преведена на
ищцата на същата дата чрез паричен трансфер чрез ....
Видно от разписка от 16.12.2023 г. ищцата е превела чрез ... на ответното
дружество сумата от 545,83 лв. с основание номер на кредит ********** с падежна
дата 14.01.2024 г., също е отделено за безспорно в отношенията между страните, а и се
потвърждава от представените от ответника справки по кредита.
В чл. 4.2-4.5 от ОУ е прието, че кредиторът дава възможност на заемополучателя
2
да заяви незадължителна допълнителна услуга експресно разглеждане, гарантираща
експресна обработка на искането на заемополучателя в рамките на 15 минути от
депозиране на искането, но при всички случаи се гарантира приоритетно разглеждане
и ускорена процедура за отговор в срок до два часа от началото на първия следващ
работен ден. За посочената допълнителна услуга заемателят дължи такса, изчислявана
спрямо сумата по кредита и периода на договора. Изрично е посочено (чл. 4.5), че тази
услуга не е задължително условие за получаване на кредит и не увеличава
възможността на кредитополучателя да получи кредит.
Съгласно чл. 7.1 от ОУ ГПР представлява процент, отразяващ разходите по
кредита за кредитополучателя, настоящи и бъдещи (лихви, други перки и косвени
разходи, комисионни), известни на кредитора и дължими от кредитополучателя. ГПР
не включва разходите, които кредитополучателят може да се наложи да заплати при
неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени му по негово искане.
В процесния договор е уговорено, че в ГПР не се включват разходите, които
кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните
си задължения и таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени му по
негово искане.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска за прогласяване недействителността на договора за кредит
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 19, ал. 1 и ал. 5 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за заем със соченото в
исковата молба съдържание на оспорените клаузи.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си, включително, че договорът е действителен, че при сключването на
договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски
кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Не е спорно между страните, а и от приетия по делото договор се установява, че
между страните е сключен договор за потребителски кредит. Съдът приема за
3
установено от приетите по делото доказателства, че кредиторът е предоставил
преддоговорна информация, в която са посочени основните параметри и условия по
кредита, включително разходите по кредита (което се установява от стандартен
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити), договорът е
сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита,
фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на плащане, вкл. условията за
предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от договора,
написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат, видно от
съдържанието на самия договор.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
4
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено допълнителното
плащане за такса за експресно разглеждане, което не е спорно между страните по
делото. Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Таксата за експресно разглеждане на заявлението за сключване
на договор не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК, тъй като е свързана с
действия по усвояването /предоставянето/ на кредита (така и Решение №
2164/02.05.2023 г. по в. гр. д. № 5692/2022 г. на СГС; Решение № 4852/20.09.2023 г. по
в. гр. д. № 10667/2022 г. на СГС).
Законодателят е допуснал събирането на такси за покриване на административни
разходи при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но
различни от основната услуга по усвояване и управление на кредита. Допълнителни са
тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, т.е. различни от
предоставяне на кредита и неговото администриране. Макар и законодателят да не е
предвидил съдържанието на действията по усвояване и управление на кредита по чл.
10а ЗПК, съдът счита, че тези действия включват типичните и присъщи такива за
дейността по предоставяне на кредита, както и тези по управлението му. Разпоредбата
на чл.10а ЗПК ограничава възможността в тежест на потребителя да бъдат възлагани
такси за такива действия, които кредитодателят е длъжен да извърши преди и по време
на сключването на договора за кредит. Самите действия по усвояване на кредита са
свързани с получаване на сумата от кредитодателя, но и с действията на кредитодателя
по предоставянето й, както и с неговите задълженията преди и при сключване на
договора – за преценка на кредитоспособността, за предоставяне на задължителната
предварителна информация. В случая уговорената такса за бързо разглеждане на
заявката за кредит представлява такса, свързана с предоставянето на кредита, тоест с
усвояването му, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК
забрана. По делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че при
разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави допълнителни и
неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Сам по себе си фактът, че
искането за отпускане на кредит ще се разгледа бързо не представлява допълнителна
услуга, която следва да се заплаща от потребителя отделно. С оглед на горните
съображения настоящият съдебен състав намира, че таксата за експресно разглеждане
следва да бъде включена като разход при определяне на ГПР по процесния кредит, тъй
като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК
(доколкото съставлява допълнително възнаграждение на кредитора за извършване на
оценка на кредитоспособността на потребителя и отпускане на кредита) и следва да
бъде взет предвид по смисъл на § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК като част от общите разходи по
кредита). Отчитайки горното и с оглед на факта, че същата съставлява повече от 1/5 от
получения заем, краткият период на заема – 30 дни, посоченият в ДПК ГПР 49,6 %, то
последният след включване в ГПР и на таксата за експресно разглеждане на кредита,
ще надхвърли 69%, какъвто е бил максималният му допустим размер към датата на
сключване на договора за кредит, доколкото основният лихвен процент към датата на
сключване на процесния договор за кредит е 3,8 %.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
5
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за предоставяне
**********/15.12.2023г. е изцяло недействителен.
Предвид горното предявеният иск е основателен.
Доколкото съдът е уважил главният предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД
Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. В случая безспорно между
страните е, а и от ангажираните от страните доказателства се установява, че ищцата
няма непогасени задължения към ответното дружество, както и че същата е заплатила
на ответника по процесния кредит сумата от общо 545,83 лева. След приспадане на
платената главница от 450лева следва изводът, че ищцата И. е заплатила на ответника
без основание сумата от 95,83 лева, представляваща разлика над чистата стойност на
кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Ищцата претендира възстановяване на сумата от 95,32
лева.
С оглед на горното предявеният осъдителен иск за връщане на сумата от 95,32
лв., платена без основание по договора, е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Исковата сума следва да се присъди, ведно със законната лихва, като в този
случай следва да се съобрази обстоятелството, че с исковата молба е въведено само
част от вземането на ищеца, а именно сумата 5 лв., частично от 95,32 лева. В хода на
процеса искът е било увеличен на 95,32 лв., който размер е уточнен като размер на
претенцията. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на
делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания
предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства
и предметът на осъдителното решение. Непредявената част от вземането остава извън
предмета на делото и за нея не настъпват последиците от предявяването на иска
давността не спира и не прекъсва, съответно и не се начислява законна лихва.
Увеличението на размера въвежда разликата като предмет на спора и затова по
отношение на тази разлика от момента на въвеждането и в процеса се проявяват
последиците – спиране, прекъсване на давността и начисляване на законна лихва (в
този смисъл е и решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на ВКС, I TO,
поправено с решение № 2/05.01.2022 г.). Ирелевантно за спора е дали последващото
увеличение в размера на частичен иск е до целия размер на вземането или отново
представлява част от цялото и остава непредявена в процеса част. От значение във
всички случаи е, че първоначално предявено като спорно е част от притезанието и
само то е било предмет на спора.
Ето защо по отношение на първоначално предявения размер на претенцията от 5
лева законната лихва се дължи от датата на предявяване на иска – 22.11.2024 г., а за
разликата над 5 лева до 95,32 лева следва да се присъди от момента на молбата по
чл.214, ал.1 ГПК, т. е. от 12.05.2025 г. до окончателното плащане.
По разноските:
ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 100 лева за заплатена държавна
такса. Претендира се възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на
адвокатското дружество, представлявало безплатно ищеца в производството. При
определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът взе предвид
6
изводите в Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., като намира, че с оглед
горепосоченото решение на СЕС следва да откаже приложението на националната
правна рамка, определяща размера на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ и да
определи размер на адвокатско възнаграждение съобразно фактическата и правна
сложност на делото, като последната служи като ориентир. При определяне на размера
на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотезата на предоставена безплатна
правна помощ, съдът съобрази фактическата и правна сложност на делото, отчете
обстоятелството, че по делото са предявени искове по чл. 26, ал.1 ЗЗД и иск по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД, че производството е приключило в едно съдебно заседание, без участието на
страните, без изслушване на свидетели или назначаване на експертиза, защитавания
материален интерес, конкретно проявената процесуална активност по делото, че се
касае за дело с обичайна за този тип дела сложност, които са типизирани предвид броя
дела, заведени в СРС с такъв предмет, отчитайки служебно известните на съда
обстоятелства (броя на производства със сходен предмет, по които адвокатското
дружество предоставя безплатна правна помощ на ищците кредитополучатели, т.е.
процесуалният представител е добре запознат както с материалноправните, така и с
процесуалноправните аспекти на делата), както и обусловеността на осъдителния иск
от изхода по установителния. Ето защо в полза на процесуалния представител на
ищеца следва да бъде присъдено възнаграждение в размер общо на 400 лева, платимо
от ответника.
Във връзка с процесуалното развитие на други производства, образувани по
искови молби на същия ищец, представляван от същия процесуален представител,
съдът следва да акцентира, доколкото отправената претенция за присъждане на
възнаграждение съдържа искане определеното възнаграждение да включва и
дължимия ДДС, че определеният от съда за конкретното производство размер на
адвокатско възнаграждение за предоставената на страната безплатна адвокатска услуга
е съобразен с обстоятелството, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС,
т.е. сумата от 400 лева включва и дължимите данъчни и осигурителни тежести.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от А. Н. И., ЕГН **********,
адрес: гр. ..., срещу „...“ ЕООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. ...
иск с правно основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Договор за кредит № **********/15.12.2023г., сключен между „...“ ЕООД и А. Н. И.,
поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „...“ ЕООД, с ЕИК: ..., да заплати на А. Н. И., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 95,32 лева, представляваща недължимо
платена разлика над чистата стойност на кредита по Договор за кредит №
**********/15.12.2023г., ведно със законната лихва, както следва: върху сумата от 5
лева, считано от 22.11.2024г. до окончателното изплащане, както и законната лихва
върху сумата от 90,32 лева от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3,
пр. 1 ГПК – 12.05.2025 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „...“ ЕООД, с ЕИК: ..., да заплати на А. Н. И., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лева – разноски за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „...“ ЕООД, с ЕИК: ..., да заплати на Еднолично адвокатско дружество
„Д. М.“, БУЛСТАТ ..., с адрес: гр. ..., на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата
400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца А. Н.
И. безплатна правна помощ в производството пред СРС.
7
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8