Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 07.08.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на двадесет и трети юли две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
при
секретаря Веселина Василева, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д.
№ 376 по описа на съда за
Производството
е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С
решение № 158/10.04.2019 г., постановено по гр.д. № 1755/2018 г. на РС – Ловеч, е отхвърлен
предявеният от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против М.М.С. по реда на
чл. 422 ГПК иск в частта за установяване на вземания по издадена заповед за
изпълнение за следните суми: 1031,30
лв. – неизплатена главница по Договор за паричен заем № 2638524/13.09.2016 г.,
198,40 лв. – договорна лихва за периода от 13.12.2016 г. до 09.09.2017 г./
падеж на последна погасителна вноска/ и 108,83 лв. – обезщетение за забава за
периода от 14.12.2016 г. до датата на подаване на заявлението/30.04.2018 г./,
ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 30.04.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането. С решението съдът е прекратил
производството по иска, в частта за установяване на вземания за сумите от 1278,70 лв. – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение и за 9,00 лв. – такса разходи, като се произнесъл и по отговорността
за разноските, отхвърляйки претенцията на ищеца за заплащане на такива.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, в която са направени оплаквания за неговата
неправилност, свеждащи се до материална незаконосъобразност. Според въззивника,
по делото се установявало несъмнено съществуването на вземанията, предмет на
договора за цесия, както се развиват съображения за надлежно връчване на
уведомлението за извършването ѝ. Във въззивната жалба се прави искане за
отмяна на обжалваното решение, за произнасяне по същество на спора и за
присъждане на разноските по делото.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия М.М.С. е постъпил
писмен отговор на въззивната жалба, подаден чрез особения представител адв. С.Т.,
в който в който се дава становище за неоснователност на жалбата и се моли за
потвърждаване на обжалваното решение.
Въззивникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не взема
участие в съдебното заседание.
Въззиваемият взема участие в съдебното заседание чрез особения
представител адв. С.Т., която оспорва жалбата, излага съображения за нейната неоснователност
и моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на
страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства,
приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в
атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди
неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното
производство е образувано по иск от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД против М.М.С., предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
за установяване съществуването на следните вземания: 1031,30 лв. – неизплатена главница по Договор за
паричен заем № 2638524/13.09.2016 г., 198,40 лв. – договорна лихва за периода
от 13.12.2016 г. до 09.09.2017 г./ падеж на последна погасителна вноска/ и
108,83 лв. – обезщетение за забава за периода от 14.12.2016 г. до датата на
подаване на заявлението/30.04.2018 г./, за законната лихва върху главницата,
начиная от 30.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането (тях по ч.гр.д.
№ 732/2018 г. на РС Ловеч е
издадена заповед за изпълнение), така и за вземания за сумите от 1278,70 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение и за 9,00 лв. – такса
разходи, за които по същото ч.гр.д. № 732/2018 г. отказано издаване на заповед. От
приложеното ч.гр.д. № 732/2018 г. на РС Ловеч се установява, че издадената заповед за
изпълнение е връчена чрез залепване на уведомление на адреса на М.М.С. и че срещу разпореждането, с което съдът е отказал да издаде
заповед за изпълнение, от заявителя не е подавана частна жалба в указания от
съда срок. Искът за установяване на
вземанията по заповедта е допустим, с оглед връчване на заповедта при условията
на чл. 47 ГПК. За другите две вземания, за които е отказано издаване на
заповед, искът за установяването им не е допустим (чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1,
т. 3 ГПК), поради което правилно съдът го е оставил без разглеждане и е
прекратил производството по делото в тази му част.
Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в
тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните,
съдът приема за установено следното от фактическа страна:
От договор за паричен заем № 2638524 се
установява, че на 13.09.2016 г. между
„Изи Асет Мениджмънт”АД (заемодател) и М.М.С. (заемател) е постигнато съгласие,
при което заемодателят предоставил на заемателя сумата от 1200,00 лв., а последният се
задължил да я върне на заемодателя за срок от 12 месеца, на 12 месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 122,97 лв., при фиксиран ГЛП – 40.00%,
ГПР – 48,71 % и лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,11%,
като общият размер на подлежащата на връщане сума е 1475,64 лв. (чл. 2) В договора
са означени датите на плащане на всички месечни вноски, като денят на първата е
14.10.2016 г., а на последната - 09.09.2017 г. (чл. 2, т. 5). В договора е
установена уговорка, според която с подписването му заемателят удостоверява, че
е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има
характер на разписка за предадената, съответно получена заемна сума (чл. 3). С
договора страните приели, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1) две физически лица (поръчители), всяко от тях да
отговаря на посочените в договора изисквания или 2) банкова гаранция с
бенефициер–заемодателят за общата дължима сума по договора, със срок на
валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задължението (чл. 4, т. 1),
като за неизпълнение на поетото задължение за предоставяне на обезпечение,
страните са уговорили дължима неустойка в размер на 1 607.76 лв., платима
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска (чл. 4, т. 2). В договора е
установена уговорка, според която при забава в плащането на някоя от
погасителните вноски, заемателят да дължи на заемодателя законната лихва върху
забавената сума за всеки ден забава (чл. 8). С договора страните приели, че с
подписването му заемателят приел, че е запознат и съгласен с Тарифата за
таксите на „Изи Асет Мениджмънт”АД, актуална към датата на сключване на
договора, намираща се на видно място в офиса на заемодателя, както и на
неговата интернет страница (чл. 16, ал. 2).
На 01.07.2017 г. е подписано Приложение № 1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г.,
сключен между „Агенция за събиране на вземания „ООД и „Изи Асет Мениджмънт”АД, с
което вземането на „Изи Асет Мениджмънт”АД по договор за паричен заем №
2638524/13.09.2016 г. е прехвърлено на ищеца „Агенция за събиране на
вземания”ООД ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и
всички лихви. От препис извлечение от Приложение № 1/01.07.2017 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., позиция 418 е видно,
че вземането към М.М.С., произтичащо от договор № 2638524/13.09.2016 г, е структурирано в
следните размери: главница - 1200 лв., общо дължима сума по кредита –
3 083,40 лв., остатък на дълга към 01.07.2017 г. – 2 537,07 лв. и
лихви за просрочие – 19,67 лв.
От потвърждение за сключена цесия на основание чл.
99, ал. 3 ЗЗД се установява изявление на изпълнителния директор на „Изи Асет
Мениджмънт”АД, с което от името на дружеството се потвърждава извършеното
прехвърляне на всички вземания, цедирани от „Изи Асет Мениджмънт”АД и „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, съгласно Договор за цесия от 16.11.2010 г,
индивидуализирани в Приложение №1/ 01.07.2017 г, представляващо неразделна част
от Рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.
„Агенция за събиране на
вземания“АД е овластено с писмено пълномощно от „Изи Асет Мениджмънт”АД с
правата да уведоми длъжниците по всички вземания на последното дружество,
възникнали по сключени договори за кредит, които са обект на Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г, както и да извършва всички
необходими правни и фактически действия с оглед надлежното уведомяване на
длъжниците по вземанията.
С писмо изх. № УПЦ-П-ИАМ/2638524
на „Агенция за събиране на вземания“АД, действайки като пълномощник на „Изи
Асет Мениджмънт”АД, дружеството е направило изявление до М.М.С., от чието съдържание е видно, че въз основа
приложение № 1/01.07.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от
16.11.2010 г. „Изи Асет Мениджмънт”АД е прехвърлило на „Агенция за събиране на
вземания”ЕАД (правоприемник на „Агенция за събиране на вземания”ООД) вземането,
произтичащо от договор за паричен заем № 2638524, чиито размер към 05.07.2017
г. възлиза на 2537,07 лв. С писмото ответникът е поканен да заплати сумата в
5-денвен срок от получаване на поканата по посочената сметка или в офис и каса
на ИзиПей. Уведомителното писмо е изпратено чрез Български пощи, но е върнато
като невръчено с отбелязване върху известието за доставяне, че „получателят
отказва да получи пратката”. Впоследствие до ответника е било изпратено чрез
куриер ново уведомително писмо с дата 08.08.2018 г, което също е върнато като
недоставено, с отбелязване, че М.М.С. не е открит на адреса.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза, допусната на първа
инстанция, което съдът също приема, като пълно и научно обосновано, се установява,
че до 01.07.2017 г. общият размер на платените суми по кредита е 611 лв., като
с предложените плащания са погасявани следните вземания по договора за кредит:
със сумата от 257 лв., платена на 29.09.2016 г., са погасени 133,98 лв.
неустойка, 40 лв. лихва и 82,97 лв. неустойка; със сумата от 100 лв., платена
на 17.11.2016 г., е погасена 100 лв. неустойка; със сумата от 100 лв., платена
на 08.12.2016 г., са погасени 33,98 лв. неустойка, 37,24 лв. лихва и 28,78 лв.
главница; със сумата 114 лв., платена на 13.12.2016 г., са погасени 56,95 лв.
главница и 57,05 лв. неустойка; със сумата от 40 лв., платена на 28.04.2017 г.,
са погасени 4 лв. неустойка и 36 лв. разходи за събиране на вземания.
При така установените факти настоящата инстанция прави
следните правни изводи:
Претенциите на ищеца за вземанията по заповедта (вкл. и за тези, за които е
отказано издаване на заповед за изпълнение) се основават на договор за заем,
сключен на 13.09.2016 г.
С оглед същественото му съдържание, договорът е потребителски по смисъла на чл.
9, ал. 1 ЗПК. Затова този нормативен акт ще е приложим при преценка
действителността на договора или на негови отделни уговорки, както и за
правните му последици. Ищецът не е страна по този договор, а частен
правоприемник на заемодателя, от когото е придобил вземанията въз основа на
договор за цесия, поради което приложение намират и правилата на чл. 99-102 ЗЗД.
Приложното поле на цесията като прехвърлителен способ е ограничено от
естеството на прехвърляното вземане или от изрична забрана в закона или в
сделката, от която вземането произтича (чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Предмет на цесията
са съществуващи вземания, възникнали от друго действително основание. Когато
основанието на вземането е сделка, тя или отделни нейни уговорки, от които
вземането произтича, не трябва да противоречат на императивни разпоредби или да
страдат от друг порок, водещ до тяхната нищожност. Нищожните сделки или техни
уговорки, не пораждат типичните за тях правни последици (права и задължения за
страните), а след като няма възникнало вземане, цесията няма предмет. Ето защо установяването
на съществуващо вземане, предмет на цесията, следва да се прецени с оглед
валидността на основанието, породило вземането. В случая това е договорът за
паричен заем № 2638524 между ответника и
праводателя на ищеца. Той е валиден, но само за част от вземанията – за
главница, за договорна лихва и за обезщетение за забавено
изпълнение. Уговорките на договора, от които се претендират другите вземания –
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение и за такса разходи, са
нищожни по следните съображения:
Съобразявайки съдържанието на уговорката за неустойка за неизпълнение,
съдът приема, че същата е нищожна, поради противоречие със закона и добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Клаузата за неустойка е нищожна, когато е уговорена
извън присъщите й функции (ТР-1-10-ОСГТК, т. 3) и в разрез
с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. В
случая уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение
чрез намиране на двама поръчители, излиза извън присъщата ѝ обезщетителна
функция. Проявлението на тази функция е компенсиране на кредитора за вредите от
неизпълнението (пълното или неточно изпълнение с оглед характеристиките време,
количество и качеството) чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за
кредитора от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит
се проявяват с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на
предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за
тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между страните
неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение
на задълженията по договора, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение
чрез поръчителство, затова тя надхвърля обезщетителната ѝ функция.
Неустойката в случая е свързана единствено с неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за осигуряване на поръчители
или банкова гаранция. Предвид акцесорния характер на това задължение,
неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици, а
единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв механизъм е
бил изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск да отпусне реално
необезпечен, а само обезпечаем заем. Налице е противоречие с принципа на
добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с реално
неизпълними задължения. Заемодателят (кредиторът) разполага с достатъчно много
източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя (чл. 16 ЗПК) и ако оценката му е лоша, той може да откаже да
предостави заем (чл. 18 ЗПК), вместо да сключи договора.
Уговорката,
от която произтича вземането за такса за разходи, противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Според нея, при просрочие на погасителна вноска с повече от 30 дни, заемодателят
(кредиторът) ще извършва разходи по извънсъдебно уведомяване на длъжника в
размер на 9 лв., но не повече от 45 лв. С оглед така очертаното основание на
вземането за такса, очевидно и несъмнено неговото възникване (начисляването на
таксата) е свързано със забавата на длъжника, получил заема. При забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата (чл. 33, ал. 1 ЗПК). Затова съдът счита, че е налице противоречие
с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, обуславящо нищожност на
уговорката, от която произтича вземането за такса за разходи. Таксата е
основана на забавата на длъжника, явяваща се последица от договорно
неизпълнение, поради което възмездяването на което и да било действие на
кредитора, свързано с нея, има характер на обезщетение за забавено изпълнение и
не би могло да се третира като допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Разходите по чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, които не се включват като компонента
в ГПР, съставляват всички средства и разноски, които кредиторът извършва по
необходимост, за да получи от длъжника дължимата по договора престация, т.е.
извършването им е условие за реализиране на изпълнението спрямо длъжника (напр.
извънседебно обявяване на кредита за предсрочно изискуем, разноски в заповедно
или исково производство, или в производство по принудително изпълнение).
Разходите по изпращане на напомнителни писма до длъжника (за каквито
конкретната такса е начислена) нямат такъв характер, защото получаването на
такива писма няма правно значение за изпълнението – при настъпил падеж на
вземанията по договора за кредитора е открита възможността да търси изпълнение,
без да е необходимо уведомяване на длъжника за забавата (срокът кани).
Предвид изводите за частична нищожност на договора
за паричен заем № 2638524 между ответника и
праводателя на ищеца, по отношение на уговорките за неустойка
за неизпълнение на договорно задължение и за такса разходи, вземания от същите
клаузи не са възникнали. Затова предмет цесията между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт”АД са възникналите от договора
за паричен заем вземания за главница, за договорна лихва и
за обезщетение за забавено изпълнение.
Преминаване на вземането от стария към новия кредитор става по силата на
самия договор. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
които установяват вземането, както и да потвърди писмено станалото прехвърляне
(чл. 99, ал. 3 ЗЗД). Преди предявяване на иска, вкл. до подаване на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение, от ищеца не е доказано изпълнение на
това задължение, доколкото не се установява получаване от длъжника на изявлението
за прехвърляне на вземанията по договора за заем. Уведомяване на длъжника за
цесията може да се извърши и от новия кредитор (при
надлежо упълномощаване от стария), чрез предявяване на иска
за защита на цедираното вземане (за неговото присъждане или установяване) като
уведомяването настъпва с получаване от длъжника на препис от исковата молба на
цесионера, защото то е факт, осъществил се до приключване на устните
състезания, подлежащ на съобразяване от съда (чл. 235, ал. 3 ГПК). Уведомяване в тази хипотеза може да се извърши и чрез
връчване на исковата молба и приложенията на особения представител на длъжника,
назначен в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, защото същото връчване е приравнено
на лично такова. Обратният извод на районния съд е не може да се сподели,
защото е изграден на неотносими към конкретния случай доводи - за ограничената
представителна власт на особения представител по чл. 47 ГПК и за установена от
закона забрана за извършване на действия, съставляващи разпореждане с предмета
на делото. Приемането на изявления е деятелност, покриваща се с т.нар. пасивно
представителство, и същата е съществена част от правомощието на особения
представител по чл. 47 ГПК да получава адресираните до отсъстващия ответник
изявления на съда и на ищеца. Ако особеният представител не разполагаше с
такова правомощие, неговото участие в процеса би било лишено от смисъл. Приемането
от особения представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
адресирани до отсъстващия ответник, е допустимо, защото то не е с оглед
личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права.
Както се посочи, предмет цесията между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт”АД са възникналите от договора
за паричен заем вземания за главница, за договорна лихва и
за обезщетение за забавено изпълнение. Тези вземания са
преминали към ищеца в състояние и размер, към 01.07.2017 г., в който ден е станало на прехвърлянето им (чл.
99, ал. 2 ЗЗД). При определяне размера им следва да се отчете предложеното до
тази дата изпълнение на стария кредитор.
Предоставената сума от 1200 лв. е получена от заемателя с подписване на
договора, където е установено, че предаването на сумата е станало в този
момент. Доколкото материализираното в договора волеизявление на ответника
съдържа признание за неизгоден за него факт (получаване на сумата), в тази част
сделката има характер на разписка. С получаване на сумата, за ответника възниква
задължение да я върне заедно с начислената възнаградителна лихва, за срок от 12 месеца, на 12 месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 122,97 лв., като сборът от всички тях е 1475,64 лв.,
която сума съответства на общия размер на подлежащата на връщане сума - 1475,64
лв. (чл. 2 от договора).
С предложените от ответника престации прародителят
на ищеца е погасявал несъществуващи вземания. Такива са вземанията за неустойки
и за разходи за събиране на вземания, защото се основават на нищожни уговорки. Изпълнението
въз основа на нищожна клауза е дадено при несъществуващо основание (чл. 55, ал.
1 ЗЗД), поради което частта на престираното, отнесена от праводателя на ищеца за
погасяване на тези вземания, е получена от него без основание. С оглед избягване
допуснатото неоснователно обогатяване и зачитане погасителния ефект на
предложеното изпълнение, последното следва да се отнесе единствено към възникналите
от договора вземания – главница и договорна (възнаградителна) лихва, както и
към последиците от забавеното изпълнение (законна лихва за забава).
С престираната сума от 257 лв., предложена на
29.09.2016 г., са погасени изцяло първите две вноски от по 122,97 лв. (с падежи
14.10.2016 г. и 13.11.2016 г.), доколкото тя е достатъчна да покрие общия им
размер от 245,94 лв. Общият размер на следващите две престирани суми от по 100
лв., предложени на 17.11.2016 г. и на 08.12.1026 г., на сумата от 114
лв., престирана на 13.12.2016 г. и
на сумата от 11,06 лв. (остатъкът след плащането на първите две вноски) е
325,06 лв. и същият е достатъчен да покрие изцяло размера на трета и четвърта
вноска , с падежи 13.12.2016 г. и 12.01.2017 г., тези вноски също са погасени
изцяло с предложеното до този момент изпълнение. Остатъкът от 79,12 лв. е недостатъчен
да удовлетвори кредитора изцяло за петата вноска от 122,97 лв. (с падеж 11.02.2017
г.), а предвид липса на волеизявление от длъжника в изпълнение на коя част от
дълга се предлага плащането, погасяването ѝ следва да се извърши по реда
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. С оглед на тази последователност, погасителният ефект
обхваща изцяло договорната (възнаградителна) лихва в размер на 22,97 лв. и част
от главницата в размер на 56,15лв., като непогасената част от главницата на
петата вноска е 43,85 лв. Със сумата от 40 лв., последно престирана от
ответника на 28.04.2017 г., в съответствие с последователността на чл. 76, ал.
2 ЗЗД следва да се погасяват лихвите за забава върху непогасената главница (по
вноските за месеците февруари, март и април
По тези съображения съдът приема, че искът на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД против М.М.С. за установяване на
вземанията по издадена заповед за изпълнение е основателен до размера на следните суми: 743,85 лв. – главница; 120,79 лв. –
договорна лихва, 68,39 лв. – обезщетение за забавено изпълнение, както и за
законната лихва върху главницата от 30.04.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и в частта за отхвърляне на разноските. Крайните изводи на
двете съдебни инстанции по основателността на иска не съвпадат изцяло,
доколкото настоящият състав приема, че за част от сумите по заповедта, той е
основателен, а първоинстанционният съд е приел обратното. В тази част решението
следва да се отмени, като вместо него да се постанови нови, с което да се
признае за установено, че ищецът има вземания срещу ответника за следните суми: 743,85 лв. – главница; 120,79 лв. – договорна
лихва, 68,39 лв. – обезщетение за забавено изпълнение, както и за законната
лихва върху главницата от 30.04.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и в частта за отхвърляне на разноските. За горницата над тях
до размера на претендираните размери, искът не е основателен и с оглед
идентичния извод на районния съд, решението му в тази част е правилно и следва
да се потвърди.
С обжалваното решение съдът се е произнесъл и по отговорността за
разноските, отхвърляйки претенцията на ищеца за заплащане на такива. С оглед частичната
основателност на въззивната жалба и на иска за установяване вземанията по
заповедта, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника-ищец следва да се
присъдят както разноските по делото, сторени в исковото производство на двете
инстанции, така и тези, направени в заповедното производство. Това е така,
защото материалноправният спор се пререшава от въззивния съд, чрез уважаване на
част от размера на предявения иск. Ищецът е сторил разноски в общ размер на 852,53
лв. (заплатена държавна такса, заплатено адвокатско възнаграждение и депозити
за експертизи), като съобразно общият размер на уважената част от иска (933,03
лв.) и общият размер на претендираните суми (2626,23 лв.), ответникът следва да
му заплати по съразмерност разноски за двете инстанции на исковото производство
и за заповедното производство в размер на 302,88 лв. (чл. 78, ал. 1 ГПК).
С
оглед основателността на въззивната жалба и обстоятелството, че въззивникът
ищец е представляван от юрисконсулт, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл.
25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП)
такова следва да се присъди в общ размер от 250 лв. - по 100 лв. за процесуално
представителство в първа и въззивна инстанция (чл. 25, ал. 1 НЗПП) и 50 лв. за
заповедното производство (чл. 26 НЗПП).
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 158/10.04.2019 г., постановено по гр.д. № 1755/2018 г. на РС
– Ловеч в частта, с която искът на за установяване на
вземания по заповед за изпълнение, предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД против М.М.С., е отхвърлен до размера на следните
суми: 743,85 лв. – главница; 120,79 лв. – договорна лихва, 68,39
лв. – обезщетение за забавено изпълнение, както и за законната лихва върху
главницата от 30.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и в
частта за отхвърляне на разноските, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, че „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. ************* има вземания срещу М.М.С., с ЕГН **********, с адрес: ***
за заплащане следните суми: 743,85 лв. – неизплатена главница по Договор за
паричен заем № 2638524/13.09.2016 г. (за месеците от февруари до септември
ОСЪЖДА
М.М.С., с ЕГН **********, с адрес:
*** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. *************на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 302,88 лв.,
представляваща размера на разноските, сторени във въззивното,
първоинстанционното и заповедното производство, съобразно уважената част от
иска, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 250 лв., представляваща общ
размер на юрисконсултското възнаграждение за въззивното, първоинстанционното и
заповедното производство.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 158/10.04.2019 г., постановено по гр.д. № 1755/2018 г. на РС
– Ловеч, в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.