№ 15633
гр. София, 18.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20251110101061 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на М. Н. К. срещу „......“ ЕООД, с която е предявен
иск са прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
400030644435/20.12.2024 г., поради противоречие със закона, евентуално поради
заобикаляне на закона, съединен при условията на евентуалност с иск за обявяване
нищожността на клауза в чл. 3 от допълнително споразумение към договор за
потребителски кредит № 400030644435/20.12.2024 г., поради противоречие със закона,
евентуално поради противоречие с добрите нрави.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника процесния договор за кредит, по
силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата 4000 лева. В договора бил
посочен размер на ГПЛ 53 % и ГПР 67,21 %. Общо дължимата сума по договора,
която ищцата следвало да върне възлизала на 8060,98 лв., включваща главница и
лихва. В последствие ищцата разбрала, че следва да заплати на ответника и сумата от
1800 лв., начислена й за непредоставяне на обезпечение по кредита. Поддържа се в чл.
10 от ОУ към процесния договор да е посочено, че кредитополучателят следвало да
осигури определените в този член обезпечения, като в случай на неизпълнение на
вменените задължения за непредоставяне на обезпечение, съгласно чл. 3 от
допълнително споразумение към договор за потребителски кредит №
400030644435/20.12.2024 г. дължи неустойка в размер на 1800 лв. Развива съображения
за нищожност на договора, тъй като ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него
не е включена начислената неустойка, като по този начин кредитът се оскъпява, а
кредиторът генерира допълнителен доход. Наред с това сочи, че и уговорената лихва е
прекомерна, като надвишаваща трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване. Поддържа, че било налице противоречие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание,
доколкото липсвали компонентите, които са включени в ГПР по кредита. Ето защо
договорът в цялост следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Заявява, че с клаузата за неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй
като не е за изпълнение на задължения от основания предмет на договора. Изложени
1
са доводи, че клаузата за неустойка по чл. 3 противоречи на добрите нрави, тъй като
същата не отговаря на нито една от присъщите й функции. По изложените
съображения моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало
отговор, излагайки становище за неоснователност на предявените при условията на
евентуалност искове. Поддържа, че договорът за паричен заем е действителен,
респективно, че договорната клауза за неустойка също е действителна, тъй като не
противоречи на императивни правни норми и не съдържа неравноправни клаузи. Сочи,
че приложимият ГЛП е фиксиран, т.е. е за целия срок на договора, а в ОУ били
посочени условията за прилагането му. Оспорва клаузата за възнаградителна лихва да
противоречи на добрите нрави, доколкото страните свободно са договорили същата.
Излага че при максимално допустим праг на разходите по кредите (ГПР) 68,15 % към
датата на сключване на договора, то същият предполага и ГЛП от около 53-54 %.
Доколкото ГЛП бил фиксиран не било необходимо да се посочват взетите предвид
допускания на ГПР, тъй като същият бил неизменен и формиран единствено от
възнаградителната лихва. Нямало нормативно изискване за разписана методика за
формиране на ГПР. Сочи, че съгласно сключения договор и точка 10 от ОУ
кредитополучателят се задължавал да представи на кредитора обезпечение за
гарантиране и обезпечаване погасяването на сумите по договора - банкова гаранция,
издадена от българска търговска банка, гаранция, издадена от финансова институция,
вписана в регистъра на БНБ или солидарен длъжник, който да отговаря на конкретно
посочени условия, като преди сключването на договор ответникът предупредил
ищцата за неблагоприятните последици пир неизпълнение на тази клауза. Сочи, че
начисляването на неустойката представлявало санкция за неизпълнение на поетото
задължение, поради това същото не следвало да се включва в размера на ГПР.
Поддържа, че с тази клауза не се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заявява,
че същата е индивидуално уговорена и не е прекомерна. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
За да бъдат уважени предявените при условията на евентуалност установителни
искове в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с
посоченото в исковата молба съдържание, в това число и на допълнителното
споразумение към него, при действието на посочените ОУ, включващ процесните
клаузи, определящи размера на ГПР и възнаградителна лихва, клаузата по чл. 10 от
ОУ, предвиждаща задължение за предоставяне в тридневен срок на обезпечение, както
и клаузата по чл. 3 от допълнително споразумение, предвиждаща неустойка при
непредставяне на обезпечение в тридневен срок.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и
че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора, както и че клаузата по чл. 3 от допълнително
споразумение, в която е уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение съгласно чл. 10 от ОУ е индивидуално уговорена.
С окончателния доклад по делото съдът е обявил на основание чл. 153 ГПК във
връзка с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК за безспорни между страните и ненуждаещи се
от доказване следните обстоятелства: 1) че между страните има договор за
потребителски кредит № 400030644435/20.12.2024 г. с твърдените клаузи, във връзка с
който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 4000 лв., която последният се е
задължил да му върне, 2) към който договор е сключено допълнително споразумение,
съдържащо клаузата по чл. 3 относно задължението за заплащане на неустойка в
2
размер на 1800 лв., поради непредоставяне на обезпечението по чл. 10 от ОУ, 3)
сумата за начислена неустойка не е включена при формиране на ГПР в размер на 67,21
%.
Горните обстоятелства освен, че са безспорни между страните се установяват и
от приетите по делото като писмени доказателства - договор за потребителски кредит
Профи Кредит Стандарт № 400030644435/20.12.2024 г. и допълнително споразумение
към този договор, сключено на същата дата.
Видно от договора страните са се уговорили ответникът да предостави на ищцата
кредит при следните условия: сумата от 4000 лв. със срок на погасяване 36 месеца,
размер на вноската 223,91 лв., ГПР 67,21 %, ГЛП 53 %, лихвен % на ден 0,15 %,
дължимата сума по кредита възлиза общо на 8060,98 лв. Част от заемната сума е за
рефинансиране на задължения на ищцата както към самия кредитор в размер на 322,75
лв., така и към други кредитори (..... АД), в размер на 1300 лв.
От ангажираните по делото писмени доказателства се доказа, че страните са
обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор е по правната си същност договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
В чл. 5.1 от договора е посочено, че ГПР е изчислен, като са взети предвид
следните допускания: В разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия са посочени
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин - ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и
другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат
до изтичането на срока на договора.
Въпреки гореизложеното, съдът намира, че в процесния договор неправилно е
посочен годишният процент на разходите по кредита.
3
Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Видно от т. 10 от приложимите към процесния договор ОУ към договор за
потребителски кредит кредитополучателят се задължава да представи на КР
обезпечение за гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и
изискуеми вземания на КР на основание ДПК, настоящите ОУ и допълнителни
споразумения, ако има такива, включително главница, лихви, такси и други разноски,
за изпълнение на което задължение може да избере да предостави някое от следните
обезпечения: 1. Банкова гаранция, издадена от българска търговска банка, със
задължение за плащане равно на общата дължима сума по ДПК, със срок на валидност
равен на срока на ДПК и с бенефициент ...... ЕООД; 2. Гаранция, издадена от
финансова институция, вписана в регистъра на БНБ, със задължение за плащане равно
на общата дължима сума по ДПК, със срок на валидност равен на срока на ДПК и с
бенефициент ...... ЕООД; 3. Солидарен длъжник, който да отговаря на следните
изисквания: физическо лице на възраст между 23 и 64 години, което да има
осигурителен доход в минимален размер от 1300 лв./664,68 евро, съгласно наличните
данни в информационната система на НОИ; да има доказуем доход, който да
надвишава месечните разходи по кредити; да работи по безсрочен трудов договор; да
работи при настоящия работодател минимум 6 месеца; да не е клиент или солидарен
длъжник по Договор за потребителски кредит, сключен с КР; да няма кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно наличните данни в
информационната система на ЦКР към БНБ.; 4. Ипотека върху недвижим имот.
В приложената допълнителна преддоговорна информация е посочено, че при
неизпълнение на задължението по чл. 10 от ОУ заемополучателят дължи неустойка в
размер на 1800 лв., разсрочена за 12 месеца.
Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който общо
дължимата сума от потребителя, с включена неустойка за непредоставяне на
обезпечение, възлиза на 9860,98 лв., от които – 4000 лв. главница, 4060,98 лв. –
възнаградителна лихва и 1800 лв. – неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Следователно неустойка за непредоставяне на обезпечение е включена в общата
дължима от потребителя сума като част от погасителната вноска по кредита, т. е.
същата е дължима наред с взетата на заем сума и възнаградителната лихва.
Посочената сума от 1800 лв. настоящият състав намира, че следва да бъде
включена при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката, доколкото предоставянето на обезпечението е
задължително условие за предоставяне на кредита. Това е така на първо място, защото
размерът на неустойката също е предварително определена в анекса към договора за
кредит към датата на неговото сключване и е включен в погасителния план.
изискването за предоставяне на обезпечение посредством солидарен длъжник или
банкова гаранция, респективно гаранция от небанкова институция, съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера и броя им,
правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно
изпълнимо. Това създава значително затруднение за потребителя, както за
4
предоставяне на обезпечение чрез солидарен длъжник, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред
кредитодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно
безусловната гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на
документи и одобрение от банка или друга финансова институция, съответно за
учредяване на ипотека.
На следващо място в случая, компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали
кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни
дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция
да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и
вредите, които възникват за кредитодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на кредитодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитодателя,
който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия, а последната
се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Следователно същата има санкционен характер, но не зависи от вредите от това
неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер
от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. Ето защо и
процесната клауза влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и
да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции.
Наред с горното уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита – допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в
тежест на потребителя.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер представлява
45% от размера на заетата сума, както и че е предвидено неустойката да се дължи на
месечни вноски заедно с погасителните вноски по кредита.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва изводът, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, без да е включено в ГПР. Посочената сума за неустойка за непредоставено
обезпечение следва да бъдат включени в ГПР, тъй като е била изначално известно на
кредитора –уговорена е още към момента на сключване на договора за кредит, макар и
в допълнителното споразумение, като липсват данни да е било незадължително
условие за сключване на сделката, и се дължи с погасителната вноска. Същата се явява
задължително условие за сключване на договора, съответно може да се възприеме като
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
Според Рeшение на СЕС (девети състав) от 21.03.2024 г по дело C-714/22 съдът е
длъжен да следи за наличие на правна конструкция в договор за потребителски кредит
5
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В същото решение
е разяснено, че съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне
на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
"общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
Следователно изискването за посочване на годишен процент на разходите в
договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено не само когато такъв изобщо не е
посочен, но и когато посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, тъй
като не включва всички предвидени в закона разходи. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор,
респективно лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането
му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т.е. приема се, че
същият заблуждава потребителя и се приравнява на липсващ такъв.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана
в решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
С доклада по делото е отделено за безспорно, че неустойката за непредоставяне
на обезпечение не е включена от кредитора при изчисляване на ГПР по договора. При
това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
съдържащи се в договора, допълнителното споразумение и ОУ, макар формално
процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Предвид
възприетото по-горе становище за необходимост от включване на неустойката за
непредоставяне на обезпечение към разходите, които формират ГПР, съдът намира, че
при включването на посочения разход неминуемо ГПР по кредита ще бъде изчислен в
размер по-висок от посочения в договора размер от 67,21%. С оглед на
гореизложеното, договор за потребителски кредит, на който се основават претенциите
на ищеца в настоящото производство, се явява недействителен на основание чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липса на посочване на реалния ГПР по кредита,
приравняващо се на непосочването му, поради което предявеният иск следва да бъде
уважен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
6
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Доколкото ищцата е освободена от заплащането на държавна такса, такава не й
се дължи. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да понесе отговорността
за държавната такса в размер на 394,44 лв. като заплати същата в полза на СРС.
В настоящото производство на ищцата е оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА от адв. Л. Б.. Присъждането на адвокатското
възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА е в дискрецията на съда с оглед
осъществената безплатна правна помощ (в този смисъл определение №
2922/11.11.2024 г. по ч. т. д. № 2150/2024 г. на ВКС, 1, т. о., определение №
4221/21.12.2023 г. по гр. дело № 72/2023 г. на ВКС и др.) и следва да е в справедлив и
обоснован размер. При определяне на размера на дължимото адвокатско
възнаграждение съдът съобразява фактическата и правна сложност на делото,
изобилната съдебна практика по поставените за разрешаване въпроси, приключването
му срочно в рамките на едно съдебно заседание, проведено без участието на страните
без изслушване на свидетели или експертиза, като в проведеното съдебно заседание
ищецът не е бил представляван, защитавания материален интерес и конкретно
проявената процесуална активност по делото, цената на предявения установителен
иск, актуалната съдебна практика относно (не)задължителността на Наредбата за
възнагражденията за адвокатската работа, която настоящият съдебен състав разглежда
като ориентир за справедливото възмездяване на адвокатската работа действително
извършената работа от адвоката, отчете обстоятелството, че производството е
приключило , изобилната съдебна практика по поставените за разрешаване въпроси,
защитавания материален интерес, цената на предявения установителен иск, актуалната
съдебна практика относно (не)задължителността на Наредбата за възнагражденията за
адвокатската работа, която настоящият съдебен състав разглежда като ориентир за
справедливото възмездяване на адвокатската работа. Ето защо в полза на
процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено възнаграждение в
размер на 500 лв., платимо от ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. Н. К., ЕГН **********, с адрес гр. ....,
срещу „......“ ЕООД, с ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: гр. ..., иск с
правно основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит Профи
Кредит Стандарт № 40030644435/20.12.2024г.
ОСЪЖДА „......“ ЕООД, с ЕИК: .... да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1,
т.2 ЗА на адв. Л. Б., ЕГН **********, сумата в размер на 500 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца М. Н. К..
ОСЪЖДА „......“ ЕООД, с ЕИК: ...., да заплати на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 394,44 лв., представляваща разноски за държавна
такса.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7