Решение по адм. дело №961/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е с правно основание чл. 118 от КСО.

Образувано е по жалба на М. С. Р. от [населено място] против решение № 1040-15-119/28.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ [населено място], с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на Р. срещу разпореждане [номер]-00-1936-1 от 20.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място].

Недоволен от така издаденото решение на Ръководителя на ТП на НОИ – Пловдив, жалбоподателя обосновава твърдения за неговата незаконосъобразност, поради което настоява за отмяната му. В съдебно заседание, жалбата се поддържа от адв. К.. Претендират се и разноски.

Ответникът по жалбата Ръководител ТП на НОИ – Пловдив, чрез юрк. В. намира същата за неоснователна. Подробни съображения се излагат в депозирано по делото становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Пловдивският административен съд, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното.

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лице, имащо правен интерес от оспорването, което налага извод за нейната ДОПУСТИМОСТ. Разгледана по същество същата е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения.

Не е спорно между страните, че със заявление заявление вх. № 145/11.02.2025 г., с per. № 151-00-1936/11.02.2025 г. Р. поискала отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а КСО, като в него е посочено, че последната й заетост е в Белгия и същата е продължила от 03.12.2018 г. до 31.01.2025 г. Към заявлението са приложени копия на преносим документ (ПД) U1, издаден от компетентната институция на Белгия, Декларация от 11.02.25 г. относно определяне на пребиваване на лицата във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (с непълноти в декларацията), Декларация от 13.02.2025 г. относно определяне на пребиваване на лицата във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Същите са приети със справка с вх. № 151-00-1936- 1/13.02.2025 г.

В представената Декларация от 13.02.2025 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., г-жа Р. е вписала, че през последните 5 години преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост, от 03.12.2018 г. до 31.01.2025 г. е работила и живяла в Белгия. През последния период на заетост в чужбина със съпругът й са живели в жилище под наем в държавата по последна заетост, в конкретния случай - Белгия. Там е заплащала и данъците върху доходите си. Според декларираните обстоятелства, през време на заетостта й в чужбина, роднините й (не е уточнено) са били в Република България и в държавата по последна заетост. Жалбоподателката декларирала, че разполага с постоянно жилище в България. Завръщала се няколко пъти в годината или по- рядко за почивка. В държавата по последна заетост я свързва работа.

Видно от направена справка от персоналния регистър за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2025 г. на НОИ за подадени данни за осигуряване, последното осигуряване на г-жа Р. в Република България е било до 09.06.2017 г.

От писмо УРИ 104600-2706, екз. № 2/11.04.2025 г. (наш вх.1030-15-1505#1/16.04.2025 г.) на началника на сектор БДС при ОД на МВР - Пловдив се установява, че през периода от 01.01.2015 г. до 11.04.2025 г. жалбоподателката е осъществявала краткосрочни пътувалия до Република България, чиято продължителност на престоя в страната на година не надвишава 1-2 месеца.

С разпореждане [номер]-00-1936-1 от 20.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място] е отказано отпускане на търсеното парично обезщетение, тъй като е прието, че преценката на правото на парично обезщетение за безработица по отношение на М. Р. трябва да се извърши от компетентната институция на Белгия, цитирани са разпоредбите на чл. 11 § 3 б. "а" от Регламент /ЕО/883/2004 г. За да достигне до този извод, административният орган е приел, че лицето и неговия съпруг са пребивавали продължително време- 5 години в Белгия, където са имали постоянна заетост. Живяла е под наем на конкретен адрес. ПТартньорът и децата й са живеели в Белгия, което означава, че центърът на жизнените й интереси са в Белгия

Недоволна от така постановения акт, Р. го е обжалвала пред Директора на ТП на НОИ – Пловдив в законоустановения срок, който с оспореното пред съда решение, приел изводите на Ръководителя осигуряването за безработица за законосъобразни и отхвърлил жалбата като неоснователна.

В хода на съдебното производство е разпитан свидетеля А. А., чиито показания съдат кредитира като обективни, логични и незаинтересовани. Съгласно показанията му М. Р. и съпругът й работили в Белгия от 2017 г. През този период на 3-4 месеца се прибирали, тъй като свекър й беше болен. Децата им са тук. За празниците си били в България постоянно - за Нова Година, Великден. Освен за близките си М. се грижела и за имот. Къщата им още била в ремонт. Правили ремонт преди 4-5 години. Дъщеря й живее в Раковски. Имат син и дъщеря. В България са и двамата. М. живеела в ремонтираната къща към момента. Двамата със съпруга й ходели само да работят в Белгия. Споделяли са, че нямат намерение да се установяват трайно там.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

Съдът констатира, че оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Оспореното решение на директора на ТП на НОИ [населено място] и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при при същото поделение на НОИ, обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон, водещи до тяхната отмяна. Съображенията за това са следните:

Фактическата обстановка не е спорна между страните. Настоящият състав намира, че спорът в случая е за правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица.В тази връзка, следва да бъде съобразено на първо място, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т. н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т. е., съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки /чл. 288 ДФЕС/ и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства /по см. на чл. 1, параграф "л"/ относно посочените клонове на социална сигурност /обезщетения и помощи/, в т. ч. и относно обезщетенията за безработица /чл. 3, параграф 1, б. "з"/.

Няма спор по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. /чл. 2 от Регламента/, с който регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г., сред които и е правилото на параграф 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.Легална дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1 § 3 б. "й" от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място /на обичайно пребиваване на лицето/ се определя, съгласно чл. 11 § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента по прилагането/, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.В член 1, б. "й" и б. "к" от Регламент /ЕО/ № 883/2004 пък се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". А в изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните /напр. пенсионери и студенти/ — в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава - членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост/по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният и характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти — източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

В случая, съдът намира, че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващата. Спор по отношение факта, че М. Р. е родена в България, български гражданин е, има постоянен и настоящ адрес на територията на България, не се формира между страните. От показанията на свидетеля А. се установява, че двете деца на жалбоподателката също живеят в България.В периода на последна заетост, продължил около 5 години, действително жалбоподателката е била на територията на Белгия, но това пребиваване не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване". Това е така, тъй като времетраенето й/на пребиваване в Белгия/ е било обусловено преимуществено от нейната работа там. Р. не е имала собствено жилище в Белгия, а същевременно близките й/с изключение на съпругът й/ са живеели в България. Напротив, собственото й жилище е било в [населено място] и в периода на последно заетост е било ремонтирано. Жалбоподателката често се е завръщала в родината си, прекарвала е почивки и празници в България, полагала е грижи за болен роднина, като всички изброени факти сочат на трайна обвързаност с държавата по произход.

Не може да бъде споделен доводът в атакуваното решение, че осигурителни вноски и данък върху дохода са заплащани в Белгия, което сочи на трайна обвързаност с посочената държава. Данъците върху дохода и осигуровки обичайно се заплащат в държавата в която е реализиран дохода и в повечето случаи се удържат от работодателя. Данъчнозадълженото лице няма възможност да избира в коя държава да си заплаща данъците върху дохода, тъй като при реализацията на този доход е обвързано с местното данъчно законодателство. Именно в тази насока е и довода в решението, че жалбоподателката си е заплащала данъците върху недвижимите имоти в България, бидейки обвързана от чл. 13 от ЗМДТ, но неясно защо като мотив за нейната обвързаност с Белгия изтъква заплащането на данък върху дохода и осигуровки в държавата по последна заетост.

Неотносим към спора е и друг довод на органа- че последното правоотношение на жалбоподателката е прекратено от работодателя, поради което жалбоподателката се е върнала в България „не по собствено желание“. Няма пречка страните да са уговорили или местното законодателство да предвижда механизъм на прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя и при желание на работника да преустанови трудовата си заетост.

Следователно, в оспорваното решение и разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл. 65 параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004, съгласно който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Не е спорно и също така, че Р. /която не е пограничен работник/, към момента на подаване на заявлението за обезщетение за безработица е напълно безработно лице. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Кралство Белгия. Безспорно установено е обаче, че оспорващата не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнала в тази държава-членка/т. е. във Кралство Белгия/, на чието законодателство за последно е била подчинена, за това същата не се е регистрирала /т. е. не се е поставила на разположение/ в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване /за времето на трудова заетост/ в Кралство Белгия, а се регистрира в България, където тя се е върнала и всъщност обичайно пребивава.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващата, на която държава тя е и единствен гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от Р., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост/например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Ето защо и по изложените съображения, съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по заявлението на М. С. Р. при съобразяване с мотивите на настоящето решение.

При посочения изход на спора, на основание чл. 120, ал. 2 КСО, на жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Те се констатираха в размер на 710 лева, от които 700 лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 10 лв. държавна такса.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., 13 състав:

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 1040-15-119/28.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ [населено място] и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-1936-1 от 20.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място].

ИЗПРАЩА административната преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив за постановяване на административно решение по направеното пред него искане, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – Пловдив да заплати на М. С. Р. сумата от 710/седемстотин и десет/ лева разноски по делото.

Решението е окончателно.