РЕШЕНИЕ
№ 317
гр. гр. Хасково, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640101312 по описа за 2024 година
Предявени са от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
бул.***************, чрез адв. Д.М., съдебен адрес: гр.София,
бул.“Ал.Стамболийски“ № 125-2, ет.5, офис 5-3, против “СТИК - КРЕДИТ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен,
пл.“Оборище“ № 13 Б, обективно съединени иск с правно основание чл.26,
ал.1 от Закона за задълженията и договорите, вр. чл.22 от Закона за
потребителския кредит, вр. чл.11, ал.1,т.9 и т.10, вр. чл. 19 от ЗПК - за
прогласяване недействителността на сключен с ответника договор за
потребителски кредит, в условията на евентуалност - иск с правно основание
чл.26, ал.1, вр. чл.22, вр. чл.11, вр. чл. 19 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП
- за прогласяване недействителността на клаузата на чл. 27 от същия, както и
кумулативно обективно съединен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1
от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 06.08.2021г. сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит от разстояние № 720362, по силата на който
получил в заем сума в размер на 1 250 лева, при размер на годишната лихва от
36%, размер на ГПР 42,58%, размер на общата сума, която следвало да върне –
1 398.37лева и срок на погасителния план 6 месеца. В чл. 17 от договора било
предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант, отговарящ на посочени в ОУ условия, или банкова гаранция в полза на
1
институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 от същия било уговорено също, че
при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение,
заемателят дължи неустойка на кредитора в размер на 0,9% от стойността на
усвоения кредит, платима разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски
по кредита. Поради непредставяне на обезпечение по кредита в срок, на ищеца
била начислена неустойка в размер на 703.55 лв. и така общата сума, която
следвало да върне по кредита, станала в размер на 201.92 лева. Ищецът
твърди, че е погасил сумата по сключения договор изцяло, включително и
сумата за неустойка. Счита прцесният договор за нищожен на основание чл.
10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона
форма, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не
бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно - годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните
правила в договора ГПР бил посочен само като процент, без описание на
основните данни, които послужили за неговото изчисляване, на компонентите
които са включени в него и и как се формира същия. В договора бил посочен
единствено годишен лихвен процент по заема, без посочване как същият се
съотнася към ГПР. Описаните в съдържанието му такси и разходи –
възнаградителна лихва и неустойка водели до различен от посочения ГПР.
Това следвало да се приравни на ситуацията на непосочване на ГПР в
договора, според практиката на СЕС. Също така ищецът поддържа, че е
налице грешно посочване на ГПР в процесния договор, а действителния такъв
е в размер, многократно надвишаващ допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Освен това, била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в
толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в договора, поради което ищецът поддържа нищожност
на договора и по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. В случая се касаело за
еднотипни договори, върху чието съдържание потребителят не можел да
влияе. Относно клаузата за дължимост на неустойка се поддържа, че със
същата се целяло прехвърляне на задължението на кредитора да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя, който следвало да осигури
обезпечение, едва след като кредитът е отпуснат, и ако той не сторел това,
дългът му нараствал. Т.е. - вместо кредиторът да следи за неразумно
кредитиране, същият налагал неимоверно голяма неустойка, с която
повишавал риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.
Отделно от това неустойката за неизпълнение на задължение, което не било
свързано пряко с претърпени вреди била типичен пример за неустойка, която
накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Налице било и
заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на
2
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза се уговаряло в полза на
кредитора още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение, от което за кредитора не произтичали вреди и
всъщност с нея се обезпечавали вреди, които се обезщетявали с мораторната
лихва, а подобно кумулиране на неустойка за забава и мораторна лихва било
недопустимо. Също така, в случай на непредставяне на обещано обезпечение
кредиторът имал право на осн. чл. 71 ЗЗД да поиска незабавно изпълнение на
цялото задължение, но в случая кредиторът вместо да санкционира
неизпълнението с предсрочна изискуемост, същият начислявал неустойка.
Всъщност според него нито една от страните по договора нямала реално
намерение да бъде предоставено обезпечение, предвид на което плащането за
неустойка не се явявало „неустойка“ по смисъла на закона, а представлявало
скрито възнаграждение за кредитора, дължимо под условие и прикрито като
„неустойка“. Ищецът счита уреждащата я клауза за изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Тя задължавала потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза
не била и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. С уговорената
неустойка се целяло и заобикаляне на предвидения максимален размер на
Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В пряко нарушение
на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
ответното дружество не било включило в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка“, която по своята същност представлявала печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което следвало
да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил
законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза не както е
посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. В
случая било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща
до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. С тези действия ответникът заобиколил изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.
Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен
съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят
не може да сравни продуктите адекватно. Начислената неустойката безспорно
попадала в изискванията на Директивата като предвидим общ разход, който
обуславяло сключването на договора при тези условия и бил предварително
заложен. По тези съображения тези клаузи изисквали размерът им да се
включи в общия размер на разходите и от там - в ГПР. Ето защо неправилното
3
му изчисляване и посочване било самостоятелно основание за
недействителност на договора. В подкрепа на това било и обстоятелството, че
посочването на ГПР било изведено като съществено условие на договора.
Това следвало и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите ог
ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС,
където това изискване последователно и ясно било формулирано и
затвърждавано. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се
приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, респективно - целият договор следвало да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не
бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. На
следващо място, ищецът счита процесният договор за нищожен и на
основание на чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД,
поради нищожност на клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/, поради
противоречието й с добрите нрави. Така определеният от кредитодателя
размер на възнаградителната лихва (в който се включвал и начислената
„неустойка“) бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй
като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени
заеми, респ. - двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В
тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва
водела до нищожност и на целия договор. В условията на евентуалност и в
случай че съдът приеме договора за валиден и действителен, ищецът
поддържа нищожност на отделните клаузи от процесния договор на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146
от ЗЗП поради неравноправност, а именно – на клаузата, с която е начислена
процесната неустойка, в размер на 0.9%. Това обуславяло правен интерес за
ищеца от предявяване и на осъдителен иск срещу ответното дружество на
основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за
претърпени имуществени вреди. Предвид изложеното, моли съда да
постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на сключения с
ответното дружество Договор за потребителски кредит № 720362, на
основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК, а в условията на
евентуалност – да бъде провъзгласена нищожността на клаузата на чл.27 от
Договор за потребителски кредит № 720362, както и да осъди ответното
дружество да му заплати сумата в размер на 358.39 лева, представляваща
недължимо платена сума за неустойка по процесния Договор за
потребителски кредит № 720362, ведно със законната лихва върху сумата,
4
считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.05.2024г. до
окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски,
вкл. и за адвокатско възнаграждение.
Ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни и
моли съда да отхвърли същите. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
На 06.08.2021г. между страните е сключен договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № 720362, по силата на който ищецът е
получил в заем сумата от 1250 лева, при лихвен процент в размер на 36% и
ГПР 42,58%. Към договора е приложен погасителен план, представени са СЕФ
и общи условия за предоставяне на потребителски кредити от разстояние,
уреждащи отношенията между „Стик-Кредит“ АД и потребителите, разписка
за извършено плащане на сума в размер на 1250 лева на 06.08.2021г.
За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема изцяло като
компетентно и обективно дадено. Вещото лице установява, че общо
изплатената сума от Е. С. М. по договора за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 720362/06.08.2021г. възлиза на 1684.37 лева. От
депозираното заключение се установява, че с последното плащане на
11.10.2021г. кредитът е предсрочно погасен. Експертизата изчислява при
размер на отпуснатия кредит 1250 лева и общо изплатена сума по кредита в
размер на 1684.37 лева, съобразно периода на погасяване на кредита,
действителният размер на ГПР по процесния договор, на 573.41%. В този
разход вещото лице включва и разхода за неустойка за непредоставено
обезпечение по договора, който потребителят заплатил.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП за прогласяване нищожност на процесния договор
за потребителски кредит е процесуално допустим.
Разгледан по същество, предявеният иск е също така и основателен.
Както бе посочено по-горе, по делото не се спори, че на 06.08.2021г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
“Стик-Кредит“ АД предоставя на Е. С. М. в заем сумата в размер на 1600 лева,
която следва да бъде върната с плащането на 6 месечни погасителни вноски.
Несъмнено ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а
ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ е
5
предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което
неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид
неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК
предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността
на облигационното правоотношение. Всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна - чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В договора е уговорена и клауза за неустойка -
чл. 27, ал.1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
която неустойка е в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. За
потребителя е предвидено задължение по чл. 17, ал.1 от договора, в рамките
на три дни от сключването на договора /от усвояване на заемната сума/, да
предостави едно от посочените в него обезпечения на кредита, под формата на
поръчителство или на банкова гаранция, които трябва да отговорят на
определени изисквания на заемодателя. При неизпълнение на това задължение
за предоставяне на обезпечение на кредита, според чл.27 от договора се
начислява неустойка размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение,
като начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на погасителния
план. Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 27 от процесния
договор за потребителски кредит неустойка излиза извън присъщите й
функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне
на обезпечението - до три дни след сключването на договора и многобройни
изисквания към евентуалните обезпечения. Налага се изводът, че целта на
посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение
за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора
за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети
кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да
доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на
сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е
искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на
поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът
осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че
така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането
6
за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед
на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради
противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на
другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клауза е
неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, според която разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл.
146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази
клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо
от потребителя-длъжник по договора за заем. От друга страна евентуалните
вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал.1 от ЗПК,
обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се
налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй
като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от
7
законодателя на кредитора-търговец задължение да провери
платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се
вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение, след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, в случая
с 358.39 лева или с близо 30 % от отпуснатата в заем сума, което
благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен
аргумент за противоречието й с добрите нрави. На следващо място, с
уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Чрез тази клауза се постига още една неправомерна цел, а именно
прехвърлянето на тежестта от неизпълнението на задължението на
кредитодателя за извършване на обективна, добросъвестна и отговорна оценка
на кредитоспобността на потребителя. Съгласно чл. 2 от ЗПК, целта на закона
е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на
кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на
кредитоспособността на потребителя - аргумент от чл. 8, § 1 от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на
Съвета и чл. 16, ал. 1 от ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне
на обезпечение, както и за неустойка за липса на такова, чрез икономически
средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на
задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на С.я
него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни
последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради
поведението на кредитора. С оглед гореизложеното, съдът намира, че
неустоечната клауза представлява неравноправна клауза. Подобни клаузи са
във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и
водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и
търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
8
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите
са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени
индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства
върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Те са били
изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза
е нищожна. В допълнение, следва да бъде посочено във връзка с процесния
договор, че в него е предвиден размер на годишния процент на разходите в
допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това, настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1
от ДР на ЗПК, за понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и тези за
неустойки. В настоящия случай предвидената сума за неустойка не е
включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. От представените писмени
доказателства и заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза е видно, че при отпусната заемна сума в размер на 125 лева,
общата сума за плащане възлиза на 2101.92 лева, като предвидените суми за
неустойка възлизат общо на 703.56 лева, т.е. общия им сбор надхвърля с над
50 % размера на главницата по кредита. Следователно, съобразно
кредитираното заключение по назначената експертиза, при включването на
неустойката към разходите по кредита, ГПР възлиза на 573.41 %, тоест
прехвърля многократно законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4
от ГПК, а именно е значително по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с
постановление на Министерския съвет на Република България. На основание
чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
ограничения, се считат за нищожни. По този начин се достига и до нарушение
на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК досежно посочване на
действително прилагания ГПР. С оглед всичко изложено, предявеният иск за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 720362 от
06.08.2021г., е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД също се явява основателен и следва да бъде
уважен, като в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
9
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване. В случая липсва спор, че в
изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е
заплатил на ответника общо сума в размер на 1684.37 лева, като това се
установява и от депозираното експертно заключение. Установява се също
така, че е заплатена сумата от 358.39 лева за неустойка по договора, която се
иска да бъде върната на ищеца като недължимо платена. Предвид
съображенията, изложени по-горе, плащането на тази сума е осъществено по
договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1,
т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето
защо, в случая сумата от 358.39 лева се явява платена без основание,
доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради което този
иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска –
27.05.2024г. до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на същия следва да се
присъдят такива в общ размер от 2205.95 лева, от които 105.95 лева за платена
държавна такса; 300 лева за възнаграждение за вещо лице и 1800 лева за
адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № 720362, сключен на 06.08.2021г. между Е. С. М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес - гр.Хасково, бул.***************, и
„СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление -
гр.Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.143 и
чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА “Стик - Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление - гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, да заплати на Е. С. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес - гр.Хасково, бул.***************, на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, сумата от 358.39 лева, представляваща
недължимо платена за неустойка по недействителен Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 720362, сключен на
06.08.2021г. между страните, ведно със законната лихва върху сумата, считано
10
от датата на предявяване на иска – 27.05.2024г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА “Стик - Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление - гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, да заплати на Е. С. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес - гр.Хасково, бул.***************,
направените по делото разноски в размер на 2205.95 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
Секретар: С.А.
11