Р Е Ш
Е Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІI-Г въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
А. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Алина
Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 9321 по описа
за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 118 от 08.09.2017 г., постановено по гр. д. № 42895/2013
г. на СРС, 30 състав, „Н.м.г.“ АД е осъдено да заплати на Л.Ц.К. на основание чл.
49 ЗЗД сумата от 20000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в резултат на публикуване в бр. 37 на вестник „У.“ за периода 14.09.2013
г. – 20.09.2013 г. на стр. 29 статия със заглавие с големи удебелени букви „Л.от
ТЕ – ПЕДОФИЛ“.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ответника „Н.м.г.“ АД, в която решението се счита за
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. В жалбата се навеждат доводи за недоказаност
на претърпените неимуществени вреди от свидетелските показания по делото. Сочи
се, че недоказани са останали твърденията за отменени участия на ищеца, както и
че последният не е бил жури в музикалното шоу „Х Фактор“ заради процесната
статия. Намира, че присъденото обезщетение не отговаря на критериите за
справедливост.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира
за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените
във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна в процеса, поради което е допустима, но разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
Предявен е иск с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
причинени неимуществени вреди от разпространяването на неверни и позорящи
личността факти, съдържащи се в процесната статия.
За да постанови обжалваното
решение първоинстанционният съд е приел, че страните не спорят относно
съществуването на процесната статия с посоченото от ищеца съдържание, както и
че ответникът е издател на вестник „У.“. Счел е, че изложените в статията
твърдения са обидни и накърняват неговата чест и достойнство по неприемлив
начин, както и че имат клеветнически характер.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има
гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия.
По така предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД по делото следва да бъдат
установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на
ответника: виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на
което от ответника е възложено извършване на някаква работа, като вината се
презюмира /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, причиняване на вреда при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат.
Настоящият съдебен състав намира за правилен и обоснован извода на
СРС за липса на спор между страните по делото по част от релевантните
обстоятелства, а именно за факта, че процесната статия е публикувана в бр. 37
на вестник „У.“ за периода 14.09.2013 г. – 20.09.2013 г., чийто издател е
ответното дружество, поради което е доказано възлагането на работата
/изготвянето и публикуването на статията/ от страна на ответника, на неговият
служител - автор на статията. Правилен и законосъобразен е изводът на съда, с
който е прието, че в доказателствена тежест на ответника е установяване
верността на публикуваната информация, като в допълнение на това следва да се
посочи, че ответникът носи отговорност само за верността на информацията, но не
и за негативни субективни оценки и мнения на авторите, освен ако последните
сами по себе не засягат достойнството на лицето. Нормата на чл. 40, ал. 1 КРБ
прокламира основния принцип на свободата на печата и другите средства за масова
информация, която свобода, обаче, не е неограничена, тъй като тя опира до границата,
установена от нормата на чл. 41, ал. 1 КРБ, а именно - правата и доброто име на
другите граждани. В конкретният случай ищецът поддържа, че с процесната статия
е нарушена именно посочената рамка, тъй като с клеветнически твърдения,
изнесени в нея, е засегнато доброто му име в обществото.
Едно изявление е
противоправно само доколкото накърнява доброто име на адресата му в обществото
и доколкото това изявление не е вярно. Това
е така, тъй като съгласно чл. 39, ал. 1 КРБ всеки има право да изразява мнение
и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение
или по друг начин. Обективният критерий за ограничаване на това основно право
на гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст, а именно това право не може
да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Безспорно
правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е
защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от
категорията на абсолютните права. Разгласяването на неистински позорни
обстоятелства и/или приписването на неизвършено престъпление е противоправно
деяние – клевета, с което се накърнява правото на чест и достойнство на лицето
и положителната обществена оценка за личността му.
Неверните твърдения в
процесната статия със заглавие „Л.от ТЕ – ПЕДОФИЛ“, от която ищецът твърди да е
претърпял неимуществени вреди, са свързани с обстоятелствата, че на ищеца е
приписвано престъпление, както и укоримо от морална гледна точка поведение,
като името му се свързва с извършването на действия, несъвместими с добрите
нрави. Основното внушение на статията безспорно е, че ищецът има поведение,
противоречащо на правовия ред.
Чрез статията са изнесени
данни, засягащи пряко личността на ищеца, които представляват разгласяване на
неверни позорни обстоятелства. Изнесената информация е създала невярна
представа у читателите на вестника относно изложените обстоятелства свързани с личните
качества на ищеца, като същият е представен като личност, вършеща неморални деяния.
Използваните в статията изрази осъществяват признаците на клеветнически твърдения, тъй като
представляват разгласяване за другиго на конкретни обстоятелства, които накърняват
името на Л.К. като личност, съобразяваща се установения правово ред и порядките
в обществото и предизвикват еднозначна негативна оценка на гражданите. За
реализирането на състава на чл. 49 ЗЗД следва да се установи, че изнесените
факти трябва да са неистински, т. е. да не съществуват в обективната
действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно
значение само ако те са обективно позорни. По делото не се установи изнесените
факти да са верни.
От показанията на разпитания по
делото свидетел В.С.се установява, че твърденията в жалбата са неверни, както и
че са се отразили изключително негативно върху ищеца. Свидетелят е изтъкнал, че
след процесната статия ищецът е трябвало постоянно да обяснява на близки,
познати, партньори, че не е педофил. След излизането ѝ е имало отменени негови
участия, тъй като е било сметнато, че имиджът му не е подходящ за съответните
събития. Свидетелят изтъква, че дори към настоящия момент описаното в статията
продължава да създава проблеми на ищеца. На Серафимов е направило впечатление, че
след публикуване на статията К. се е свил в себе си, трудно комуникирал и
публикацията му е повлияла изключително силно за период от няколко месеца.
Сочи, че при разговори с роднини, колеги, бизнес партньори винаги се е
споменавала въпросната статия, след което отношението към него е било трайно
променено. Свидетелят заявява, че никога преди не е чувал К. да е имал нещо
общо с педофилия.
От изложеното може да се
направи изводът, че посочените в публикацията твърдения са неверни и същите
представляват позорящи обстоятелства, тъй като засягат доброто име и личните
качества на ищеца и целят да уронят престижа и авторитета му в обществото,
поради което и тези действия следва да се определят като противоправни.
При съобразяване на посочените
правни констатации се налага извод за наличието на предпоставките на чл. 49,
вр. чл. 52 ЗЗД по отношение както на причинителя на вредата, така и на
възложителя на работата в лицето на ответника. При това положение ищецът има
правото да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди. При
определяне на размера на понесените вреди съдът съобрази следното:
Общото правило е, че всеки
дължи обезщетение за вредите, които виновно е причинил другиму. В тази връзка
следва да се коментира справедливият размер на неимуществените вреди. Както е
прието в константната практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен
състав, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от
деликт, причинен чрез изнесено в медиите клеветническо твърдение, следва да се
преценяват всички обективно установени обстоятелства, в това число характерът
на твърдението и в каква степен то е злепоставящо; изживените от пострадалия
негативни емоции и доколко това клеветническо твърдение се е отразило на
общественото мнение за личността, включително и с оглед заеманата от
пострадалия обществена длъжност. По отношение на размера на обезщетението за
неимуществени вреди настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера
на обезщетението (т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г.).
За установяване настъпването
на твърдените неимуществени вреди в първоинстанционното производстдво са
събрани гласни доказателствени средства, а именно показанията на св. Серафимов,
които бяха анализирани по-горе и които установяват негативното влияние на
процесната статия върху психиката на ищеца.
В практиката на ВКС е
застъпено разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти
следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят
показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът
следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са
повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или
неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите
доказателства по делото. Те не са опровергани от други доказателства по делото,
като същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия
и неясноти относно спорните факти. От свидетелските показания се установи също,
че въпросната публикация се е отразила доста негативно на ищеца. Той е изпитвал
страдания и негативни душевни изживявания, които съставляват неимуществени
вреди, подлежащи на репариране.
Следва да бъде отчетено и
обстоятелството, че процесните твърдения са разпространени чрез национален
вестник, издаван на цялата територия на Република България, т. е. клеветнически
твърдения са станали достояние на неограничен кръг лица, както и че същите подронват
личния авторитет на ищеца и внасят съмнение в неговите лични качества и
възгледи. С оглед изложеното се налага извод, че справедливото обезщетение по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, което би репарирало неимуществените вреди, претърпени от
ищеца вследствие на процесната статия, правилно е било определено от районния
съд в размер на 20000 лева.
По тези съображения се налага
извод, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и като такова следва
да бъде потвърдено.
Разноски не са били претендирани
от страните и такива не следва да бъдат присъждани.
На основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК и с оглед цената на иска настоящото решение подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд, ІІ-Г въззивен състав
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 118 от 08.09.2017 г., постановено по гр. д. № 42895/2013 г. на СРС, 30 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при предпоставките на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
2.