Р Е Ш Е Н И Е
№……....………./……....……….2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
II въззивен съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети
юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при
секретар Галина Славова
като
разгледа докладваното от младши съдия Н.
Исмал
въззивно
гражданско дело № 798 по описа за 2020 година на ОС-Варна,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх. № 10281/06.02.2020 г., депозирана от ОДМВР – гр.
Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, действащ чрез юрк. Б. Й., против
Решение № 333/22.01.2020 г., постановено по гр. д. № 16873 по описа за 2019 г.
на РС-Варна, ГО, 7-ми съдебен състав, с което, на основание чл. 178, ал. 1, т.
3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, въззиникът е осъден
да заплати на К.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от общо 1740.41
лева, представляваща незаплатено допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд за периода от 17.10.2016 г. до 30.09.2019 г. получен в резултат
на преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба –
17.10.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от
248.57 лева, представляваща сбор от обезщетение за забава начислено считано от
падежа на всяко задължение по тримесечие - първо число на месеца следващ
отчетния период до 16.10.2019 г.
Въз въззивната жалба се навеждат
подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на
материалния закон. Навежда се, че спорът между страните е изцяло правен, като
спор досежно приетите за установени фактически положения не съществува. Въззивникът
оспорва изводите на първоинстанционния съд досежно субсидиарното приложение на
общия трудов закон – КТ и приетите въз основа на него подзаконовите нормативни
актове – НСОРЗ, касателно преизчисляването на нощното работно време в часове
дневно работно време, доколкото между въззиника и въззиваемия е учредено
служебно правоотношение, чието съдържание е нормативно регламентирано от
специалните правни норми, обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на него
подзаконови нормативни актове – Наредба № 81213-776 от 29.07.2016 г. Поддържа
се, че не е налице празнота в специалното трудово законодателство, което да
обуслови субсидиарното приложение на общите норми. Отделно дори да се приложат
последните, то те не могат да дерогират приложението на чл. 3, ал. 3 от Наредба
№ 81213-776, съгласно която продължителността на нощното работно време не
следва да надвишава 8 часа, което обуславя изода, че коефициентът не е 1.143, а
– 1, доколкото съотношението между продължителността на дневното работно време
и нощно такова дава този резултат. Сочи
се, че за всеки отработен час в периода от 22:00 часа до 06:00 часа, на
служителите на МВР им се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер
на 0.25 лева на отработен час в този интервал, което отново е израз на наличие
на специални норми, уреждащи отношенията във връзка с отчитането и заплащането
на нощния труд на държавните служители в МВР, която изключва общия ред. Излагат
се аргументи в посока, че получените часове в повече при преизчисляване на
дневния и нощния труд създават неточно разбиране за наличие на извънреден труд,
доколкото служителят не е престирал работна сила в действителност извън
установеното работно време. Въззивникът моли за отмяна на атакувания съдебен
акт изцяло и вместо него въззивният съд да постанови ново решение, с което да
отхвърли предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове изцяло,
както и да присъди в негова полза сторените съдебно-деловодни разноски. В
условията на евентуалност моли съда да отмени обжалваното решение частично,
като отхвърли иска за сумата в размер на 325.10 лева, представляваща сбора от
сумите за първото и второ тримесечие на на 2018 г., доколкото
В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемият
е подал писмен отговор на въззивната жалба. В отговора се твърди, че решението
е правилно, обосновано и законосъобразно, което обуславя неоснователността на
въззивната жалба. Моли се за оставянето и́ без уважение, потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на сторените съдебно-деловодни
разноски. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е приложил общите
трудовоправни норми, доколкото в Наредба № 81213з-776/29.07.2016 г., която е
действала за процесния период, не е посочен алгоритъм за преизчислвване на
положения от служителите на МВР нощен труд в дневен. Сочи, че субсидиарното
приложение на общите трудови закони намира още по-голяма необходимост при
наличие на колизия между нормите на чл. 179, ал. 2 и чл. 188, ал. 2 от ЗМВР.
В проведеното открито
съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез юрк. Б. Й. поддържа
въззивната жалба и моли за уважаването ѝ и присъждане на сторените
разноски в хода на производството. Инвокира възражение за прекомерност на
уговорения в полза на процесуалния представител на въззивника адвокатски
хонорар.
Въззиваемият, редовно
призован за същото съдебно заседание, чрез адв. К.Б. поддържа отговора на
въззивната жалба, моли за присъждане на сторените разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на
Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д.
№ 16873 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по предявени в
условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове с правно
основание по чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД от К.И.К. *** за осъждане на ответника да заплати на ищеца
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 17.10.2016
г. до 30.09.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд
с коефициент 1.143, чийто размер след изменение на иска по чл. 214 от ГПК е
1740.41 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 17.10.2019 г. до окончателното погасяване
на задължението, както и сумата в размер на 248.57 лева, представляваща
мораторна лихва.
В исковата молба ищецът твърди, че е полагал труд по служебно
правоотношение възникнало с ответника, на длъжност мл. оперативен дежурен в
Четвърто РУ Варна при ОД на МВР Варна в периода 17.10.2016г. до 30.09.2019г. В
този период е работил на смени, при сумирано изчисляване на работното време на
тримесечие съгласно чл. 187, ал. 3 ЗМВР. Работата извън редовното работно време
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен
период. Твърди, че за процесния период е положил нощен труд, които часове
подлежат на преобразуване към дневен такъв, за което се дължи допълнително
възнаграждение за така положения своеобразен извънреден труд. Твърди, че за
процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. на министъра на
вътрешните работи, уреждаща реда за организацията и разпределянето на работното
време, неговото отчитане, компенсиране на работата извън редовното работно
време, режима на дежурствата, времето за отдих и почивките на държавните
служители в МВР. С така приетата Наредба въпросът с преобразуването на часовете
положен нощен труд в дневни, за разлика от действалата до 31.03.2015г. Наредба
№ 8121з-407/11.08.2014г. е останал неуреден, поради което и приложение следва
да намерят общите законови разпоредби на трудовото законодателство. В тази
връзка излага, че в чл. 9 от Наредбата за структурата и организацията на РЗ при
сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време установени за подневно отчитане на работното време, т.е
коефициент 1.143. Твърди, че в периода 17.10.2016г. до 30.09.2019г. е положил
общо 1728 часа нощен труд, който преизчислен към дневен води до извънреден труд
от 247 часа, което изчислено на база основното месечно възнаграждение и
увеличено с 50% възлиза в размер на исковата сума. Молбата е за уважаване на
исковата претенция, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба и
присъждане на разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в
срока по чл. 131 от ГПК. Исковете се оспорват по основание и размер. Не
оспорва, че ищецът за посочения период е полагал труд при него по служебно
правоотношение заемайки длъжност „мл.оперативен дежурен“ в група ОДЧ към
Четвърто РУ Варна. Посочва, че ищецът е работил на 12 часови смени /дневни и
нощни/, определени в заповед № 365з-3139/31.08.2016г. относно разпределение на
работното време на държавните служители в ОДМВР Варна. Счита, че в случая
приложение следва да намери единствено специалния закон, а именно ЗМВР и
издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, предвид
спецификата на полаганата работа от служителите в МВР. Така, в чл. 187, ал. 3 и
ал. 5 е предвидено сумирано изчисление на работното време на тримесечие, като
работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период за
служителите работещи на смени. Действаща за периода е Наредба №
8121з-776/29.07.2016г., в която се сочи, че липсва разпоредба, регламентираща
преизчисляване на нощния труд в дневен. В този смисъл оспорва приложимостта на
Наредбата за структурата и организацията на РЗ, излагайки правни доводи за това.
Позовава се и на писмо от МТСП от 29.08.2011г., с което са дадени тълкувания
относно преизчисляването на дневния и нощен труд. Сочи, че липсва основание за
трансформиране на нощния в дневен труд и определяне на извънреден такъв.
Твърди, че положеният от ищеца нощен и извънреден труд са били заплатени, като
вид допълнителни възнаграждения. Искането е за отхвърляне на претенциите и
присъждане на разноски.
Настоящият съдебен
състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело
доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният
акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки
за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени
в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на
императивни правни норми.
В конкретния случай,
фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин от първата
инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради което
същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.
Спорът, който е
поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и се
свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на общото трудово
законодателство по отношение на служителите на ОДМВР, имайки предвид
обстоятелството, че учреденото между тях и МВР трудово правоотношение е
нормативно регламентирано със специалните норми обективирани в ЗМВР и приетите
въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Предявените
искове намират правното си основание в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР
и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът
е държавен служител в ОДМВР-Варна, поради което и намират приложение
разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ в
редакцията от 18.07.2017 г., доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният
нормативен акт е специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на
държавните служители, полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР
арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.
По
делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния
период ищецът е полагал труд през нощта /22.00 – 06.00 часа/, съгласно графици,
а отработеното работно време се е изчислявало сумирано.
В
чл. 187, ал. 1 ЗМВР е посочено, че нормалната продължителност на работното
време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица. В ал. 3 на цитираната разпоредба се предвижда, че
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период.
От ал. 5 на същия законов текст е видно, че работата извън редовното работно
време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен годишен
отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за
работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран работен ден;
2. възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период
- за служителите, работещи на смени. В ал. 9 е предвидено, че редът за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с Наредба на министъра на вътрешните работи.
В
процесния период /17.10.2016 г. – 30.09.2019 г./ е действала Наредба №
8121з-776 от 29.07.2016 г. /в сила от 02.08.2016 г. / за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на
работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи.
Преди
процесния период е действала Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи /ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., отм. ДВ, бр. 40 от 2.06.2015
г., в сила от 1.04.2015 г. /. Само и единствено в нея изрично е предвидено, че
при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд
между 22,00 и 6,00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143 – чл. 31, ал. 2
от наредбата. В следващите две Наредби изрична регламентация за преизчисляване
липсва. В Наредба № 8121з-592 /обн. ДВ бр. 40 от 02.06.2015 г. / и в Наредба №
8121з-779 /обн. ДВ бр. 60 от 02.08.2016 г. / липсва изрична норма съответстваща
на чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407 за преобразуване на часовете положен
нощен труд с коефициент 1.143.
Липсата
на изрична норма, обаче не следва да се тълкува като законово въведена забрана
за преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен
/каквато изрична забрана би била и противоконституционна/, а представлява
празнота в уредбата на реда за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в Министерството на вътрешните работи. При наличие на такава
непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, следва субсидиарно
да се приложи общата Наредба за структурата и организацията на работната
заплата /обн. ДВ бр. от 26.01.2007 г./ В чл. 9, ал. 2 от същата е предвидено
при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното
време за съответното работно място. Възражението,
че със нарочни заповеди и наредби работодателят е компенсирал положения нощен
труд чрез допълнително възнаграждение, поради което и не следва превръщането на
нощните часове в дневни да се отразява на отчитането на извънреден труд, е
неоснователно. Това е така, тъй като посочената в чл. 9 от наредбата
методология е само с оглед установения по законодателен път начин за отчитане
на нормата фактически положен труд. Тези разпоредби се прилагат едновременно с
правилата за заплащане на нощния труд, т. е. при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1,143 и за
същите тези нощни часове се заплаща и допълнително трудово възнаграждение за
нощен труд. Поради което и не може да се приеме, че с предвиждането на
допълнително възнаграждение за нощен труд работодателят е запълнил празнотата в
специалните норми.
Приложение
на общо основание имат нормите на чл. 9 и сл. от Наредба за структурата и
организацията на работната заплата, в която именно е и определена методологията
за превръщането на нощните часове в дневни със съответния коефициент. Това
виждане е застъпено и в каузалната практика на ВКС, обективирана в решение №
14/27.03.2011 г. по гр. д. № 405/2011 г. на IV ГО на ВКС и решение № 103/27.07.2012
г. по гр. д. № 299/2011 г. на IV ГО на ВКС.
Следва
да се отбележи, също така че нормата на чл. 9 от Наредбата урежда различни
хипотези. Докато разпоредбите на ал. 1 и ал. 3 от нея визират условия за
"увеличаване" на трудово възнаграждение с определен коефициент,
разпоредбата на ал. 2 се отнася единствено до изчисляване на положения труд
като стойност в часове при сумирано изчисляване на работно време. Това правило
е общо, а не специално, поради което не може да се сподели тълкуването, че то е
приложимо единствено при "трудово възнаграждение, заработено по трудови
норми" и при "продължителност на нощното време, по-малка от
продължителността на дневното". Не може да се сподели становището, че
целта на този коефициент е да определи така възнаграждението на работника или
служителя, че когато той работи 7 часа през нощта, да получава трудово
възнаграждение за 8 часа, а в случая ищецът работи 8 часа през нощта, т. е.
няма какво да се "приравнява". Ако това е вярно, то служител, който
полага повече от 8 часа труд през нощта, ще бъде поставен в по-неблагоприятно
правно положение, защото за него "приравняване" няма да е налице,
което е недопустимо. Предвидената възможност в специалния закон ЗМВР нощния труд
да не надвишава осем часа /а не седем, както предвижда КТ/, не може да бъде
основание да бъдат поставени държавните служители, работещи в системата на МВР,
в неравностойно положение и положеният от тях през нощта труд да не се
приравнява на дневен както се процедира по отношение на работниците, полагащи
труд по трудови правоотношения, регулирани по КТ.
Наведените
в евентуалност възражения, че преизчисляване не следва да бъде извършено поне за
периода от 01.01.2018 г. до 16.07.2018 г. предвид нормата на чл. 9г от
Наредбата за работното време, почивките и отпуските, съдът намира за преклудирани,
доколкото за първи път са инвокирани с въззивната жалба пред въззивния съд. Но
за пълнота следва да се отбележи, че цитираната разпоредба касае отчитането на
работното време пред Инспекцията по труда, която е именно органът, осъществяващ
контрол върху спазването на трудовото законодателство и гарантиране правата на
работниците във връзка ограничаване на нощния труд. Затова и това отчитане по
смисъла на чл. 9г от Наредбата следва да отрази статистиката на реално
отработеното време през нощта. Същото не касае преизчисляванията и
компенсациите, които се дължат на работника и служителя за положения от него
нощен труд. Затова и за процесния период от 01. 01.2018 г. до 16.07.2018 г.
също намира приложение ал. 2 на чл. 9 от НСОРЗ.
Поради
изложените съображения, въззивната инстанция намира, че положеният от ищеца
нощен труд следва да бъде преизчислен по горепосочените правила и превишаването
на нормата – следва да се заплати като извънреден труд. Исковата претенция за
заплащане на извънреден труд в периода 17.10.2016 г. – 30.09.2019 г., получен
след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен се явява доказана
по своето основание и размер предвид приетото заключение на вещото лице по
назначената ССчЕ, което е компетентно изготвено и неоспорено от страните.
Предявеният иск, изменен по реда на чл. 214 от ГПК, след изслушване на вещото
лице в хода на съдебното дирене, за заплащане на сумата от 1740.41 лева,
представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд
от 247 часа за посочения по-горе период, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2019 г. до окончателното изплащане
на задължението, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Основателността на главното вземане обуславя дължимостта и на произтичащото от
него акцесорно задължение за заплащане на мораторна лихва в общ размер на
248.57 лева, начислена за периода, считано от падежа на всяко задължение по
тримесечие – първо число на месеца следващ отчетния период до 16.10.2019 г.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Поради
съвпадащ резултат от разглеждането на делото по същество, въззивният съд не
може да ревизира произнасянето по отношение на разноските.
При
този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна
жалба, следва да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на 400.00 лева, представляваща
заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл.
80 от ГПК и договор за правна помощ и съдействие, имащ характер на разписка –
арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Обективираното искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК е
несъстоятелно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните
адвокатски възнаграждение /изм. с Решение № 5419 на ВАС на РБ - бр. 45 от 2020
г., в сила от 15.05.2020 г./ при материален интерес от 1988.98 лева, както е в
конкретния случай, минималният размер на адвокатския хонорар е 259.33 лева.
Имайки предвид правната сложност на делото и с оглед предприетите от адв. К.
Байлерян процесуални действия, съдът намира, че претендираният хонорар в размер
на 400.00 лева, съответства на обема на оказаната правна помощ и съдействие и в този смисъл не е прекомерен, доколкото
надвишава минималния размер с едва 140.67 лева, равняваща се на около ¼
от минималната работна заплата за страната.
Водим
от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 333/22.01.2020 г., постановено по гр. д. № 16873 по описа за
2019 г. на РС-Варна, ГО, 7-ми съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ОДМВР – гр. Варна, с адрес: гр.
Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, ДА ЗАПЛАТИ на К.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 400.00 лева,
представляваща сторени пред въззивния съд съдебно-деловодни разноски, включващи
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3, предл.
последно от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви
в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.