О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №
Гр.Ловеч,………...2020 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и
трети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като
разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА в.ч.гр. д.
№ 536 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по
реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството
по делото е образувано по постъпила частна жалба от „Агенция за контрол за
просрочени задължения"ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.”Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано
от Т.Я.К., чрез юрисконсулт И.Т. срещу
Разпореждане № 2017 от 27.08.2020
г. по ч.гр.д. № 1296/2020
г. на Районен съд – Ловеч в частта, с която е отхвърлено
Заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК относно
претендираното вземане за плащане на гаранционна сделка
/поръчителство/ в размер на 335.34 лв.
и за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането в
размер на 45.00 лв.
Счита, че в обжалваната част разпореждането е неправилно и необосновано. Излага съображения, че с процесното заявлние са претендирани дължими суми от длъжника на две
основания: на основание Договор за паричен заем № 3616690, сключен между Д.Г.И.
/заемател/ и „Изи Асет Мениджмънт“АД /заемодател, и на основание Договор за
поръчителство № 3616690, сключен между Д.Г.И. /Потребител/ и „Файненшъл
България“ ЕООД /Поръчител/. Изтъква, че няма законова пречка договорът за
поръчителство да бъде възмезден, като в случая страните са се уговорили, че тя
е в размер на 335.34 лв., платима разсрочено на вноски. Счита, че неправилно
заповедният съд е приел, че претендираната сума по договора за поръчителство
противоречи на чл.33, ал.1 от ЗПК. Тай като не произтича от кредитното
правоотношение и цели обезвъзмездяване на поръчителя за финансовия риск. Посочва,
че „Файненшъл България“ ЕООД е придобило качеството на кредитор след като Д.Г.И.
не е изпълнил в срок задълженията си по заемния договор.
На следващо място
твърди, че неправилно е отхвърлена и претенцията му за разходи за извънсъдебно
събиране, за които страните са постигнали съгласие, съобразено с разпоредба на
чл.33, ал.1 от ЗПК.
Моли съда да
отмени разпореждането на първоинстанционния
съд и се произнесепо същество, като бъде
издадена Заповед за изпълнение за сумите, претендирани със Заявлението по чл.
410 ГПК и отхвърлени от първоинстанционния съд.
Частната жалба е
подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с което е
отхвърлено отчасти заявлението, поради което е процесуално допустима, но
разгледана по същество - неоснователна.
От приложените по делото
доказателства се установява, че производството по ч.гр.д. № 1296/2020 год. по
описа на РС Ловеч е образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от
„Агенция за контрол за просрочени задължения" ООД за издаване на заповед
за изпълнение срещу длъжника Д.Г.И..
Първоинстанционият
съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като
е разпоредил длъжникът Д.Г.И.,
ЕГН ********** да заплати на „Агенция за контрол за просрочени задължения"
ООД сумата от 500.00 лв. – главница, 55.66
лв. договорна лихва за периода от 06.09.2019
г. до 06.03.2020 г., 15.65
лв. мораторна лихва за периода от 07.09.2019
г. до 21.08.2020
г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението - 24.08.2020
г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 45.03
лв. разноски по делото съразмерно с уважената част от заявлението.
С разпореждане №
2017 от 27.08.2020
г., постановено по ч.гр.д. № 1296/2020
г., ЛРС е отхвърлил заявлението по
чл.410 от ГПК в частта относно искането да бъде издадена заповед за
изпълнение за сумата от 335.34
лв. – възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/,
както и за сумата 45.00 лв. –
разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението.
В мотивите на обжалваното разпореждане са изложени доводи, че в отхвърлената
част заявлението в частта досежно претендираните разходи и такси за извънсъдебно събиране противоречи на закона. За възнаграждението по гаранционната сделка /поръчителство/ са изложени
доводи, клаузата е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя и заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Настоящата инстанция изцяло споделя
направените от районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави, както и дали се основава на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В случая претенцията на заявителя, наред с главница,
договорна лихва и мораторна лихва, включва и възнаграждение по гаранционна
сделка /поръчителство/ и разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението.
Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално
императивното правило на чл. 33, ал.1
и 2 от ЗПК.
Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. Съдът намира, че с твърденията за въведени с Договор за поръчителство клаузи
за начисляване на разходи за извънсъдебно събиране на задължението, при
определени условия след сключване на договора, по същество се цели заобикаляне
на ограничението на чл.33 от ЗПК
и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло
свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че
подобни клаузи противоречат на чл. 33 от ЗПК,
тъй като преследват забранена от закона цел и поради това те не пораждат права
и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК
правилно е отхвърлено от районния съд.
На следващо място следва да се отбележи, че с приетото съдържание на уговорката в чл.4 от Договора за паричен заем, заемодателят предварително определя, че дружеството – поръчител следва да бъде одобрено от него и върху нея кредитополучателят не може да въздейства. За него не съществува възможност да посочи поръчител, различен от одобрен от заемодателя. Следва да се изтъкне и факта, който се установява от направената служебно справка в ТРРЮЛНЦ за актуалното състояние на дружеството – поръчител – „Файненшъл България“ЕООД. От направените вписвания е видно, че заемодателят и одобреното от него дружество - поръчител са свързани лица, доколкото „Изи Асет Мениджмънт“ АД (заемодател) е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ЕООД (поръчител). Това съдържание на уговорката установява значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
С начисляването на възнаграждението за
поръчителство се превишава максималния размер на годишния процент на разходите
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на законната лихва. В
случая с договора за паричен заем е установен ГПР в размер на 47.92% при установения законов максимум от 50 %,
който обаче не включва възнаграждението по договора за поръчителство.
Независимо, че произтича от друга сделка (договор за предоставяне на
поръчителство), възнаграждението за поръчителство съставлява разход по кредита
по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест се понася от
кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължение по
договора за заем – главници, лихви, и пр. и същото съгласно чл.3, ал.1 от
договора е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по Договора за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт“ АД. Възнаграждението за поръчителство не попада в
изключенията по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на
разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им
от потребителя. Ето защо, макар да не възниква от договора за паричен заем,
настоящата инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство съставлява
част от ГПР. В случая в Договора за паричен заем ГПР е определен на 47.92 %, а
уговореното възнаграждение за поръчителя е в размер на 335.34 лв., т.е. налице е превишаване на законовия максимум на
ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в
съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен
характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 от същата неравноправна е
дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора.
На последно място допълнителен аргумент за
отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от 335.34.00 лв., представляваща
възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/, съдът намира в нормата на
чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От изложеното в т.12 от
заявлението и приложения договор за паричен заем става ясно, че задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на поръчителство, не е
определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат предпоставки
за начисляване на претендираното възнаграждение, което води до оскъпяване на
кредита. Следва да се отбележи и факта, че при отпуснат кредит в размер на
500.00 лв., уговореното възнаграждение за поръчителя е 335.34.00 лв., което
също противоречи на добрите нрави.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и
изложените в частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за
разходи такси за извънсъдебно събиране на вземането, обоснована с разпоредбата
на чл.10а от ЗПК. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от
съда. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по
договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени
на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите за
извънсъдебно събиране на задължението като връчването на писма, изпращане на
покани за доброволно изпълнение, използването на специализирани дружества за
събиране на вземания и др. не представляват допълнителни услуги, които
кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са действия,
целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за
дейности, свързани с управлението на кредита.
Ето защо въззивният съд намира, че
изложените в частната жалба възражения са неоснователни. Районен съд Ловеч е
постановил в обжалваната част правилен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Водим от горното
и на основание чл.252 ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане
№ 2017/27.08.2020
г., постановено по ч.гр.дело № 1296/2020
год. по описа на Районен съд Ловеч
в частта,
с която е отхвърлено подаденото от „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София , бул. „Васил Левски" 114, етаж Мецанин, представлявано от
управителя Т.Я.К., чрез пълномощника гл.юрисконсулт
И.Т. Заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК, срещу длъжника длъжника Д.Г.И., ЕГН
********** относно претендирано възнаграждение по
гаранционна сделка /поръчителство/ в размер на 335.34
лв. и за разходи и такси за извънсъдебно събиране в размер на 45.00
лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.