№ 7167
гр. София, 09.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110149589 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на К. Я. Д., ЕГН **********, срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3506 лв.
(след допуснато изменение на иска чрез неговото увеличение по реда на чл. 214 ГПК в
открито съдебно заседание на 26.04.2023 г.), представляваща недължимо платени суми по
договор за паричен заем № 3311812 от 30.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 12.09.2022 г. до окончателното изплащане, както и
направените по делото разноски.
Ищецът К. Я. Д. твърди, че на 30.08.2018 г. сключил с ответника договор за паричен заем
№ 3311812, по който му била отпусната сумата от 5000 лв., които следвало да върне на
месечни вноски, с размер на годишния процент на разходите – 41,78 % и фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 35 %. В чл. 4 от процесния договор страните уговорили, че
договорът за заем ще бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или
банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като били предвидени и
условията, на които следвало да отговарят поръчителите. В чл. 4, ал. 2 от договора страните
уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчителство в
срока по чл. 4, ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 3506 лв.,
платима разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът твърди, че поради
неосигуряване на обезпечение по договора, му била начислена неустойка по чл. 4, ал. 2 от
1
същия в размер на 3506 лв. Твърди, че е погасил изцяло сумата по сключения договор за
заем преди подаване на исковата молба. Излага съображения, че неустоечната клауза по чл.
4 от договора е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка, както и тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно
чл. 146 ЗЗП. Сочи, че процесната неустоечна клауза има за цел заобикаляне на разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Твърди,
че клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като така договорена,
при непредоставяне на обезпечение, излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви
точно вреди би покрила, с позоваване на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. по
описа на ОСТК на ВКС. С оглед нищожността на неустоечната клауза, ищецът твърди, че
сумата, платена по същата, е получена от ответника без основание, поради което моли за
уважаване на предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с
който оспорва иска като неоснователен. Оспорва, че клаузата за неустойка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави и прекомерност. Сочи, че същата има обезщетителна
функция и не е налице хипотезата на цитираното от ищеца тълкувателно решение. Твърди,
че при преценка дали неустойката противоречи на добрите нрави, следва да бъдат
съобразени не само съдържанието на договорната клауза, но и свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Освен това, дори да се приеме, че
неустойката е прекомерна, то това не я прави а приори нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следва да се намали нейният размер, а ищецът сам се е съгласил с
посочената клауза. Неоснователно е и твърдението, че с неустойката се заобикаля
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която в случая не е приложима, а следва да
се приложи чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В процесния случай ГПР е ясен, във фиксиран размер,
като не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва, а претендираната
неустойка не следва да бъде включвана при изчисляване на размера на ГПР. Предвид това
моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Прави се възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК по отношение на претендираните от насрещната страна разноски.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за паричен заем №
3311812 от 30.08.2018 г. е видно, че между ищеца К. Я. Д., в качеството му на заемател, и
„И.А.М.“ АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за заем, по силата на
2
който „И.А.М.“ АД е предоставило на К. Д. сумата в размер на 5000 лв., която ищецът се е
задължил да върне на 20 равни двуседмични вноски в размер на 286,83 лв. всяка, заедно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 35 % и годишен
процент на разходите от 41,71 %, като общата сума, дължима от заемателя е 5736,60 лв. В
чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано
от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в
една от следните форми: 1) две физически лице – поръчители, които да отговарят на
следните условия: нетният размер на осигурителния им доход да е в размер над 1000 лв.; да
работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с ответника; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен“; да няма неплатени осигуровки за последните две години; 2)
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 5736,60 лв., със срок на
валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В ал. 2 на
чл. 4 страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението по договора да
предостави обезпечение в срока по ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 3506 лв., която се заплаща от заемателя разрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сума в размер на
175,30 лв.
За установяване на фактите по спора, в хода на производството е изслушано заключение
на съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), от което се установява, че общата сума,
изплатена от К. Я. Д. по договор за паричен заем № 3311812 е в размер на 9242,60 лв., както
следва: 5000 лв. – платена главница, 736,60 лв. – платена договорна лихва и 3506 лв. –
платена неустойка, за което по делото е приета и Справка за извършени плащания по
договор за паричен заем № 3311812 от 30.08.2018 г., представена от „И.А.М.“ АД.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по който в тежест
на ищеца е да установи, че е сключил с ответника процесния договор за паричен заем,
размера на заплатените по него суми, в частност тези по процесната клауза, която се оспорва
като нищожна, в който случай ответникът носи тежестта да установи наличието на
основание за имуществено разместване, като доколкото не се спори по съдържанието на
сключения договор (чиито клаузи се атакуват от ищеца), ответникът следва да докаже, че
процесният договор е сключен при спазване на процедурата по ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК
относно сключване на потребителски договори от разстояние, така и че клаузите отговарят
на изискванията на ЗПК, индивидуално договаряне на клаузите, както и че не противоречат
на добрите нрави.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна
3
регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне.
Ищецът поддържа, че клаузата за неустойка е неравноправна и нищожна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и поради противоречие на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка,
се съдържат в т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. по описа на ОСТК на ВКС,
а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в срок до три дни от подписване на договора чрез
представяне на банкова гаранция или поръчителство на две физически лица – чл. 4, ал. 1 от
договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 3506 лв.
– чл. 4, ал. 2 от договора.
Съдът приема клаузата за неустойка за неравноправна и нищожна. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. На заемателя е отпуснат паричен заем в размер на 5000 лв., а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на 3506 лв., т. е. представлява повече от половината от получената
главница. Заемодателят е поставил редица специфични изисквания, на които следва да
отговарят поръчителите, а именно - постоянна трудова ангажираност, определен минимален
размер на получавани доходи, осигурителна и кредитна история. Предвид размера на
определената неустойка, краткия тридневен срок за предоставяне на обезпечението и
множеството условия, на които следва да отговарят поръчителите, очевидно крайната цел на
кредитора от включване на тази клауза в договора е не да обезпечи задълженията по него, а
да осигури завишен размер на крайната сума, която следва да бъде върната, заобикаляйки
4
изискванията на специалния закон за максимален годишен процент на разходите по кредита
/чл. 19, ал. 4 ЗПК/ - т. е. да получи плащане, което представлява разход, пряко свързан с
кредита, който не е включен в ГПР, а трябва. Следва да се посочи, че алтернативата – за
предоставяне на банкова гаранция, също е неизпълнима, предвид, че ако заемателят би
могъл да осигури банкова гаранция, то не би теглил паричен заем от ответното дружество.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този
смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Както се посочи, основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което съдът
приема, че клаузата, с която е уговорена неустойката, противоречи на добрите нрави.
Основно задължение на кредитополучателя е да върне предоставените му в заем пари, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събиране на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, т. е. не се осъществява обезщетителната функция на неустойката. Клаузата следва
да бъде преценена и като неравноправна, тъй като не оставя реална възможност на
кредитополучателя да влияе върху съдържанието , както и е уговорена изцяло в полза на
финансово по - силната страна в правоотношението, нарушава и принципа за
добросъвестност и равнопоставеност на страните по облигационната връзка.
Не може да се приеме, че е налице и санкционна функция на процесната неустойка,
доколкото задължението на кредитополучателя за осигуряване на обезпечение не е
определено като предварително условие за сключване на договора.
От друга страна, уговореното задължение за предоставяне на обезпечение противоречи и
на чл. 16 ЗПК. Проверката на кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа
й да прецени дали да предостави заемната сума. От така въведеното задължение за
представяне на обезпечение обаче косвено следва извод, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а
вместо това прехвърля изцяло в негова тежест последиците от неизпълнението на това свое
задължение, което води до носнователно увеличаване на размера на задълженията на
кредитополучателя, т. е. процесната неустойка цели да заобиколи забраната на чл. 143, т. 3
ЗЗП.
Уговорката относно процесната неустойка противоречи и на чл. 143, т. 5 ЗЗП, който
предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
5
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Както бе
отбелязано по - горе не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. По тези
съображения присъждането ѝ би довело до реализиране на неоправдано висок доход за
кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран. Свободата на
договарянето, предвидена в чл. 9 ЗЗД не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до
нарушаване на други правни принципи, в т. ч. тези на добрите нрави.
Всичко гореизложено обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите ѝ по закон
функции, като е сключена и в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я
прави нищожна поради противоречие с императивни норми на закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а
и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да
докаже, на какво основание е получил даденото /виж решение № 239/16.07.2013 г. по гр. д.
№ 1050/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о./. Доколкото твърденията на ищеца са относно
недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, която съдът кредитира като компетентно и
обективно изготвена, че цялата дължима сума по договора за паричен заем е заплатена от
ищеца, включително и сумата от 3506 лв. – неустойка съгласно чл. 4, ал. 2 от договора.
Предвид доказване факта на плащането на сумата от 3506 лв. – неустойка за
непредоставяне на обезпечение по чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем, в тежест на
ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Доколкото посочената клауза
съдът прие за нищожна поради противоречие с добрите нрави, то липсва основание за
задържане на сумата от ответника.
Искът е основателен в пълния си размер /след изменението в открито съдебно заседание
на 26.04.2023 г./ за сумата от 3506 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната
лихва върху увеличената част – виж решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г.
по описа на ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от
50 лв. следва да бъде присъдена, считано от 12.09.2022 г. – датата на депозиране на исковата
молба в съда /съобразно диспозитивното начало/ до окончателното плащане, а върху
разликата над 50 лв. до пълния размер от 3506 лв. /или за сумата от 3456 лв./ – от подаването
на молбата по чл. 214 ГПК – 21.03.2023 г. до окончателното плащане.
6
По разноските:
При този изход на спора, разноски се дължат единствено на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, в размер на 190,24 лв. – за държавна такса, 250 - лв. – за депозит за ССчЕ.
Претендира се и адвокатско възнаграждение в размер на 690 лв. съгласно представен
договор за правна защита и съдействие от 10.09.2022 г., имащ характер на разписка за
заплащане на възнаграждението в брой. От страна на ответното дружество е направено
своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът приема за основателно. С оглед
извършените в хода на производството процесуални действия, фактическата и правната
сложност на делото, както и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие /ДВ, бр. 68 от 2020 г./ съдът определя
възнаграждение в минимален размер от 475,42 лв., което следва да бъде възложено в тежест
на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С.............. да заплати на К. Я. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С............, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 3506 лв., представляваща недължимо платена
сума по договор за паричен заем № 3311812 от 30.08.2018 г., представляваща неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора за непредоставяне на обезпечение, ведно със законната лихва върху
сумата от 50 лв., считано от 12.09.2022 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 50 лв. до
пълния размер от 3506 лв. /или за сумата от 3456 лв. / – от подаването на молбата по чл. 214
ГПК – 21.03.2023 г. до погасяване на задължението.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С.............. да заплати на К. Я. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С............, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от общо 915,66 лв. – разноски за настоящото производство /250 лв. –
депозит за експертиза, 190,24 лв. – държавна такса и 475,42 лв. – адвокатско
възнаграждение/.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7