№ 22203
гр. С., 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110176265 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от П. И. К., чрез адв. Б., срещу „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожен на
Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2023 г., сключен между П. И. К. и Ти
Би Ай Банк“ ЕАД, поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 7.2 от договора,
поради противоречието й с добрите нрави.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
29.12.2023 г. сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит № *******,
по силата на който й била предоставена в заем сумата от 1600 лв., при фиксиран ГЛП от
34,12% и ГПР в размер на 38,65%. Съгласно условията по договора, ищцата следвало да
заплати в полза на ответника сумата в общ размер на 6078,03 лв., чрез внасянето на 60 на
брой погасителни вноски, всяка от които в размер на 101,29 лв., включващи главница, лихва
и уговорена застрахователна премия по чл. 7.1. Твърди недействителност на процесния
договор за кредит, предвид липсата на ясно разписана методика относно формиране на ГПР.
В чл. 7.2 от договора било предвидено, че кредитополучателят дължи заплащането на
застрахователна премия в размер на 1300,20 лв., разсрочена за изплащане с главницата по
кредита. Ищцата счита, че със задължението за заплащане на застрахователна премия,
кредитодателят имал за цел да заобиколи изискванията на чл. 19, ал. 4 ГПК. Отбелязва, че
при съобразяване на общо дължимата сума по договора в размер на 6078,03 лв., следва, че
оскъпяването на кредита е с близо 380%. Сочи, че в погасителния план е налице неяснота
1
относно погасяването на отделните компоненти по кредита. Твърди, че уговорената
застрахователна премия води до скрито оскъпяване на кредита, което не е взето предвид при
изчисляване на ГПР. Излага доводи, че сключването на договора за застраховка представлява
условие за отпускане на кредита. Поддържа, че кредитодателят не е оповестил
действителния ГПР по кредита, което обуславя недействителност на процесния договор. Ето
защо моли съда да прогласи нищожността на договора за потребителски кредит, евентуално
на клаузата по чл. 7.2, предвид противоречието й с добрите нрави. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. З., е подал отговор на исковата молба, с
който взема становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията на
ищеца относно неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че
сключването на договор за застраховка представлява допълнителна услуга, избрана от
потребителя, поради което стойността на дължимата премия в полза на трето лице не следва
да бъде съобразена при изчисляване на ГПР по кредита. Моли съда да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството,
че между тях е бил сключен Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2023г.
Горното обстоятелство се установява и от приетия препис от Договор за
потребителски кредит с клиентски № ******* от 29.12.2023г., в който е посочено, че
размерът на кредита е 1600 лв., както и застрахователна премия от 1300,20 лв. по
застраховка „BANK ЖИВОТ АГЕНТ“, т.е. общ размер на кредита - 2900,20 лв. Посочено е,
че сумите следва да се върнат на 60 месечни вноски по погасителен план при падеж на
първата вноска 15.02.2024 г., а на последната - 15.01.2029 г., като размерът на погасителната
вноска е 101,29 лв., с изключение на последната – 101,92 лв. Съгласно чл. 7.2.2 от договора,
в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при
условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за
конкретната застраховка (конкретните застраховки), се превежда от кредитора директно по
банковата сметка на съответния застраховател, респективно по банковата сметка на
съответния застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане
и съгласие с подписване на договора. В чл. 9.1 е посочено, че лихвеният процент, с който се
олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 34,12%. Съгласно
чл. 10 от договора годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин е 38,65%. Общата дължима
сума от потребителя е 6078,03 лв. Съгласно чл. 19 от договора за кредит, при сключването на
2
този договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка, а по свое желание и
собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките, или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в
качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за
сключването на договора.
Също така няма спор и от приетите по делото писмени доказателства се установява,
че заедно с договора за кредит, ищцата-потребител е включена в застрахователни програми
„Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ на кредитополучателите по потребителски
кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и Допълнителна медицинска услуга „Второ
медицинско мнение“, предоставена от Mediaguide International, съобразно представената
декларация и застрахователен сертификат № 1*******2023. При сключването на договора за
застраховка, ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е действал в качеството си на
застрахователен агент, а застраховател е Cardif Assurances VIE SA, Франция.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде частично
кредитирано, се установява, че: при кредит от 1600 лв., главница 2900,20 лв. (с включена
застрахователна премия), ГПР е 21,91%, а при главница в размер на 1600 лв. и включена
застрахователна премия като допълнителен разход, ГПР е в размер на 55,97%; общо
платената сума по процесния кредит е в размер на 714,75 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр.
чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК съдът приема следното:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът за потребителски кредит №
******* от 29.12.2023 г., е нищожен на заявеното правно основание.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит (ЗПК),
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, за него са
приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В уредбата на потребителските договори са
предвидени императивни правила относно съдържащите се в тях неравноправни клаузи.
Изрично в разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК е предвидено задължение на съда да следи
3
служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с ТР № 1/2020 г. от 27.04.2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства.
С оглед на гореизложеното съдът дължи служебна проверка относно
действителността на договора, съобразно изискванията на ЗПК и ЗЗП, както и
съответствието на договорните клаузи с правилата на добрите нрави – чл. 26, ал. ал. 1 предл.
3 ЗЗД. При установено несъответствие на договорните клаузи с повелителните законови
норми, уреждащи потребителските договори, съдът е задължен да приеме, че уговорките,
сключени в нарушение на закона, не са породили правно действие.
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е установено съдържанието на договора за потребителски кредит.
Част от това императивно установено съдържание е годишният процент на разходите по
кредита (ГПР) - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в
ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи. Неизпълнението на гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР (в
този смисъл е Решение № 5231 от 11.08.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 812/2025 г.).
Съдържанието на термина „общ разход по кредита за потребителя“ е изяснено с § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
4
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия, като не се включват нотариалните такси.
Според чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета тази норма "общи разходи по кредита за потребителя"
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се
включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно
чл. 10, пар. 2, б. "ж" от тази директива договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин
ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за
кредит, и всички допускания, използвани при изчисляването на този процент. В чл. 23 от
същата е предвидено, че държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване
на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички
необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като те трябва да бъдат
ефективни, пропорционални и възпиращи.
От гореизложеното следва изводът, че застрахователните премии представляват общ
разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния
процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на
застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или
задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри (напр. срок на
договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр.). Също
така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната
премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се
заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят
да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца-
кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две
хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и
оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.
Във връзка с доводите в отговора на исковата молба следва да се отбележи, че
изразеното от кредитополучателя в приложената по делото декларация формално съгласие
за сключване на застраховката, както и клаузата на чл. 19 от договора, съобразно която
потребителят не е длъжен да сключва застраховка, не водят автоматично до извод, че
сключването на договора за тази допълнителна услуга е било незадължително условие за
получаване на кредита. При извършване на преценка в тази насока следва да бъде
съобразено задължителното за българските съдилища Решение на Съда на ЕС от 21.03.2024
5
г. по дело С-714/22, съобразно което чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите
за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на
посочения чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит. За да осигури по-голяма защита на
потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" (Решение от 16 юли 2020 г. по дело C-686/19, т. 31 и
цитираната съдебна практика), което включва всички разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (Решение от 21
април 2016 г. по дело C-377/14, т. 84), а за да обезпечи тази защита, чл. 22, параграф 3 от
Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които
приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством
начина, по който са формулирани договорите (Решение от 11 септември 2019 г. по дело C-
383/18, т. 30).
С оглед на изложеното, в решението на СЕС е прието, че съдът следва да провери, от
една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие
за получаването на кредита или е задължително за получаването му при договорните клаузи
и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни
услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Уточнено е, че при тази проверка съдът не може да
се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани
свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор
суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен
план. Прието е, че съдът трябва да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания
договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите
обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е
обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало
задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия,
и дали в действителност с разглежданата договорна конструкция не се цели
възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора
посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа
изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива
2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените
6
допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по член 19, ал. 4
ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България.
При съобразяване на всички посочени обстоятелства настоящият съдебен състав
приема, че предоставянето на кредита в случая е било обусловено от сключването на
договора за застраховка – всички клаузи на договора са част от предварително изготвено от
банката типово съдържание на договор за потребителски кредит при тези параметри, върху
което потребителят не е имал възможност да влияе и което има изцяло декларативен
характер. Макар формално в договора да е посочено, че сключването на застраховка се
извършва по желание на потребителя, видно е, че размерът на застрахователната премия е
бил предварително определен и е включен в съдържанието на договора за кредит още при
неговото сключване като част от размера на главницата по погасителния план. Въпросът,
дали сключването на застрахователния договор (присъединяването на потребителя към
съществуващите застрахователни програми) е необходима предпоставка за отпускане на
кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи
на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния договор, а
не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В
този смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.2 и чл. 19 от договора за кредит застраховката е
определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на
договора, е лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите
обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установява противното.
Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който
потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен характер. В
настоящата хипотеза съдът приема, че сключването на договора за застраховка представлява
условие за отпускане на процесния кредит. Това е така, защото въпреки цитираните по-горе
клаузи на чл. 7.2.2 и чл. 19 от договора, размерът на застрахователната премия също е
предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и е
включен в размера на главницата по погасителния план. Сключените застраховки и
договорът за кредит са от една и съща дата, като ответникът е действал като застрахователен
агент при сключване на застраховките. Предвид гореизложеното съдът приема, че
сключването на застраховката е представлявало условие за отпускане на процесния кредит и
съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК размерът на
застрахователната премия е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите (в
този смисъл са Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22,
Решение № 395 от 22.01.2024г., постановено по в.гр.д. № 5786/2023г. по описа на СГС, II-Ж
въззивен състав, Решение № 1749 от 10.04.2023г. на СГС по в. гр. д. № 12443/2021г.,
Решение № 3869 от 13.07.2023г. на СГС по в. гр. д. № 8634/2022г., Решение № 397 от
22.01.2024г. на СГС по в. гр. д. № 6564/2023г., Решение № 1748 от 05.07.2022г. на СГС по в.
гр. д. № 10210/2021г., и др.).
7
На следващо място, съгласно т. 55 и 56 от Решение на Съда на Европейския съюз от
21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. С оглед на изложените съображения на втория и третия въпрос
следва да се отговори, че чл. 10, параграф 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да
се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
В случая, в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от
38,65%, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото
време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в чл. 10 от договора е посочено
формално кои са взетите предвид допускания при изчисление на размера на ГПР, но не и
кои са конкретните разходи, които са съобразени при изчисляване на този размер по точно
тази сделка, сключена с длъжника. Така не може да се установи дали в посочения размер на
ГПР са включени всички общи разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
респ. дали посоченият размер от 38,65% е правилно изчислен.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 38,65% не отразява реалния
ГПР, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно
застрахователната премия в общ размер от 1300,20 лв. (което обстоятелство ответникът
изрично признава в отговора на исковата молба), която съобразно изложеното по - горе и
съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по
кредита. Ето защо посоченият в договора ГПР не е коректен, като с добавяне на
застрахователната премия действителният ГПР по договора за кредит става значително по-
висок от обявения в него. В този смисъл на основание чл. 202 ГПК съдът не кредитира
заключението на вещото лице-счетоводител в частта, в която посочва, че при кредит от 1600
лв. с включена застрахователна премия, ГПР е 21,91% тъй като при просто математическо
изчисление става ясно, че сборът на уговорените възнаградителна лихва (3177,83 лв. за
целия срок на договора) и премията (1300,20 лв.) надхвърля повече от два пъти и
половина размера на предоставената заемна сума (1600 лв.), поради което е очевидно, че
8
ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК (в
този смисъл е и Решение № 5231 от 11.08.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 812/2025 г.). Само за
пълнота следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че ГПР е в размер на 55,97%
(съобразно изчислението на вещото лице по вариант Б - при главница в размер на 1600 лв. и
включена застрахователна премия като допълнителен разход), то същият съществено
надвишава посочения в договора за кредит ГПР – 38.65%, т.е. не отразява точно всички
разходи разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, респ. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради
което лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент (виж т. 55 и 56 от Решение на Съда на
Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22). Отделно от гореизложеното следва
да се посочи, че липсва и допълнителна информация относно начина на формирането на
посочения процент на разходите, както и какво е взето предвид при формирането му.
Оставят неясни компонентите, които са взети при формирането на годишното оскъпяване на
заема. Съдът на ЕС е имал повод да се произнесе в Решение от 20.09.2018 г. по дело С-
448/17 г., че ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за
изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни,
следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят
е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му. В настоящия случай не се съдържа дори
и подобна математическа формула.
От друга страна, в контекста на фактическите обстоятелства, при които е отпуснат
исканият кредит, сключването на застраховка при посочените условия се явява
икономически необосновано и житейски нелогично. Целта на застраховката "защита на
кредита" е да обезпечи връщането на заетата сума в случай на настъпило застрахователно
събитие, което води до влошаване на платежоспособността на кредитополучателя. Подобна
закрила за длъжника е обоснована в случай на голям размер на отпуснатия кредит и дълъг
период на връщането му, който предполага и по-висок риск от настъпване на непредвидени
обстоятелства в бъдеще, препятстващи възможността на кредитополучателя да погасява
месечните си вноски по договора. В случая отпуснатата заемна сума е в малък размер от
1600 лв. при уговорен срок за връщането му от едва 5 години, като наред с изплащането на
възнаградителна лихва в доста висок размер от над 30 % годишно, погасяването на кредита
се утежнява с ежемесечно плащане на застрахователна премия, чийто общ размер за срока
на договора е около 81% от първоначално отпуснатата главница по заема. Така за период от
едва 60 месеца кредитополучателят се задължава да върне сума, надхвърляща няколко пъти
размера на отпуснатия заем – при получена главница от 1600 лв. П. И. К. е длъжна да плати
за срок от пет години сума в размер на общо 6078,03 лв., която до голяма степен е
формирана от дължимата застрахователна премия от 1300,20 лв. и възнаградителната лихва
върху нея. Видно е, че уговореният размер на премията е прекомерен и обуславя по-голяма
трудност при изпълнение на паричните задължения на кредитополучателя по договора, като
9
същевременно не обезпечава висок риск от настъпване на застрахователно събитие, което
прави сключването на тази застраховка ненужно с оглед интересите на длъжника и
икономически необосновано. Изложеното навежда на извод, че сключването на застраховка
към договора за потребителски кредит в случая не цели реално предоставяне на
застрахователна услуга, а представлява конструкция, посредством която да бъде генерирано
допълнително възнаграждение за банката, което да бъде изключено от общите разходи по
кредита и да бъде заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в този смисъл
е Решение № 5231 от 11.08.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 812/2025 г.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. След като посоченият в процесния договор ГПР не отговаря на
действителния размер на разходите по кредита, този договор не отговаря на императивното
изискване относно неговото съдържание, установено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния размер на ГПР представлява невярна и
следователно заблуждаваща информация относно общите разходи по кредита, което следва
да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива
2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент от договора – неговата
цена, реалното оскъпяване на кредита и възможността му да упражни избора си съответно
на индивидуалния си интерес. В този смисъл като не е оповестил точен ГПР в договора за
кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит (в
този смисъл са Решение № 5461 от 26.08.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 3313/2024 г., Решение
№ 5231 от 11.08.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 812/2025 г., Решение № 395 от 22.01.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 5786/2023 г., Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22).
Ето защо и предвид всичко изложено по - горе, настоящият съдебен състав приема, че
процесният Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2023г. е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 7.2 от Договор за
потребителски кредит № ******* от 29.12.2023г.
10
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има
ищцата. Същата, обаче, не е сторила разноски, тъй като е била освободена от заплащането
на държавна такса и разноски по делото с определение от 10.02.2025 г. Ето защо на ищцата
не следва да бъдат присъждани разноски.
Процесуалният представител на ищеца претендира адвокатско възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1 ЗА. В разглеждания случай по делото е представен договор за
правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - П. И. К., от
една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната
помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице -
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да
бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение №
343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила
за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност
на делото, като определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд
размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид вида и обема на
осъществената правна защита в настоящото производство, както и ниската фактическата и
правна сложност на спора, настоящият съдебен състав приема, че размерът на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да бъде определен на
сумата от 400 лв.
На следващо място, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден
да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 500 лв. – депозит за съдебно-
счетоводна експертиза, от внасянето на която ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между П. И. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ул. „З***“ № 7, и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, че сключеният между тях
Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2023г. е нищожен на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на адв. Л. К. Б., вписана
в САК, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., ул. „Т.“ № 5Б, ет. 3, офис 311, сумата от
11
400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на СОФИЙСКИ
РАЙОНЕН СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 500 лв. – депозит за съдебно-
счетоводна експертиза.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12