№ 1935
гр. Плевен, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря Наталия Ст. Николова
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20254430100173 по описа за 2025 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от П.
Д. А., с ЕГН **********, чрез адв. В. Б. от САК, против „***” ЕООД,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление в гр. Ботевград, бул. „***“ №***
с правно основание чл. 26 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД.
Твърди се, че между страните бил сключен Договор за паричен заем
№***/04.01.2023г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем от 2500
лева, при фиксиран лихвен процент 40,00% и посочен годишен процент на
разходите - 48,70%.
Твърди се, че в разпоредбата на чл.4 от Договора било предвидено
условие за предоставяне на допълнително обезпечение по кредита,
отговарящо на определени условия. Сочи се, че при непредоставяне на
обезпечение било предвидено начисляването на неустойка в размер на 972,07
лева. Твърди се, че неустойката била начислена при подписването на договора
1
и включена в Погасителния план към него, като разсрочена на вноски по 88,37
лева. Твърди се също, че сумата по заема изцяло била погасена от ищеца.
Навеждат се доводи, че процесия договор е нищожен, поради неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на ГПР в договора,
поради което била дължима само чистата стойност на заема, останалите суми
били недължимо заплатени.
Твърди се, че в посочения ГПР не била включена дължимата сума при
непредоставено обезпечение, която според ищеца била разход по кредита,
който следвало да бъде включен. Липсата на изрично отбелязване в договора
за кредит, че този разход се включвал в ГПР, както и изобщо кои разходи били
взети предвид при определянето му, било в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК, според ищеца. ГПР имал единствено
цифрово изражение, което било незаконосъобразно, без да се посочели
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин.
Навеждат се още доводи, че прочитът на клаузите на в чл. 4 от договора,
налагало разбирането, че по своето същество неустойката представлявала
скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които посочените клаузи
въвеждали за потребителя, били на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително
нисък размер, както и обстоятелството, че тази неустойка била включена в
погасителния план към датата на подписване на договора.
Неустойката по своя характер притежавала санкционна функция, но не
зависела от вредите от това неизпълнение, а целяла да се кумулира със
задължението, с което се отклонявала от обезпечителната и обезщетителната
си функция, което противоречало на принципа на добросъвестността.
Начислената неустойка била типичен пример за неустойка, която накърнявала
добрите нрави, целяща единствено постигане на неоснователно обогатяване.
С оглед обстоятелството, че същата била включена наред с основното
задължение по погасителния план също водело до извод, че не целяла
обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с
което на самостоятелно основание се заобикалял закона, с оглед чл. 19, ал. 4
ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК.
2
Сочи се, че така предвидената неустойка в размер на 972,07 лева,
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП водело до извод за неравноправност на клаузата.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
потребителски кредит. Претендира се също така да бъде осъден ответника, да
върне на ищеца недължимо платени от него суми за
възнаградителна/договорна лихва в размер на 256,93 лева за периода
18.01.2023г. – 07.06.2023г. и за неустойка в размер на 972,07 лева за периода
18.01.2023г. – 07.06.2023г. за непредставено обезпечение, ведно със законната
лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
Направени са доказателствени искания. Претендират се и направените
по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответника „***” ЕООД, ЕИК***, депозира
отговор на искова молба чрез адв. Г. Д. от САК, който сочи, че процесуалните
действия на адв. Б. са извършени без представителна власт. По същество
изразява становище за неоснователност на предявеният иск. Твърди се, че
договорът за кредит е действителен, като изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК е спазено. Сочи се, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не съдържа
допълнително изискване в договора да е посочено и как точно е изчислен
ГПР, както и че е следвало като при неяснота, потребителя да направи
запитване с искане за разяснение, каквото не е налице. Твърди се, че
посочените в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити могат да се
съдържат и в други съпътстващи сключването на потребителския договор
документи. Твърди се, че в случая действат Общи условия към договори за
предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „***" ЕООД, в
които е описан начина на изчисляване на ГПР. Твърди се, че нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на договора за
потребителски кредит, а не и към верността му. Излага, че нарушение на
цитираната норма е налице само когато договорът не съдържа реквизит по т.
10, ако изобщо в договора не е посочен размер на ГПР, но не и когато такъв е
посочен в договора, но е неправилно определен, каквито са твърденията на
ищеца. Твърди се, че въпросите, свързани с начина на изчисляване на ГПР и
3
некоректността на това изчисляване, не са елемент от състава на конкретното
законово задължение и на нарушението по чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че
разходът за неустойка изрично се изключва от разходите, формиращи ГПР и
не влияе върху неговия размер. Твърди се, че се касае до неустойка, която е
дължима само в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
задължение по договора. Оспорват се твърденията на ищеца за нищожност на
неустоечната клауза, като се твърди, че клаузата е индивидуално уговорена,
свързана е с допълнително поети задължения от страна на заемодателя;
същата не е неравнопоставена и изпълнява своята стимулираща,
обезпечителна и наказателна функция. Твърди се, че поемането на акцесорно
задължение не е поставено като условие за сключване на договора. Навеждат
се доводи, че сключеният между страните договор е търговски по своя
характер. Развити са съображения за договорната свобода, и че в случая е
налице съгласие на страните по договора относно начина на формиране на
неустойката. Изложени са аргументи, че неустоечната клауза не е
неравноправна по смисъла на ЗЗП , не нарушава принципа на
добросъвестността и не създава значителна неравнопоставеност между
страните.
Ответникът представя справка за плащанията и моли да не бъде
назначавана съдебно-счетоводна експертиза.
Отправя искане претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна и
недоказана.
Не са направени са доказателствени искания. Прилагат се писмени
доказателства по опис.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, представлява се от ***.
Исковата молба се поддържа по изложените съображения. Претендират се
разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа страна следното:
Установява се от представеното копие на Договор за паричен заем
№***/04.01.2023г., че е сключен между страните, като по силата на същия, на
ищеца бил предоставен заем от 2500 лева, при фиксиран лихвен процент
40,00% и посочен годишен процент на разходите - 48,70%, общо дължима
4
сума от заемателя: 2756,93 лева.
Съгласно чл.4 от Договора е предвидено условие за предоставяне на
допълнително обезпечение по кредита, отговарящо на определени условия,
вкл. са уговорени допълнителни услуги: ако заемателят желае да ползва
допълнителни услуги по договора - възможности за отлагане или намаляване
на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена процедура по предоставяне
на допълнителни средства, при условие, че от страна на заемателя бъде
предоставено в деня на подписване на договора за заем обезпечение в два
предвидени варианта -две физически лица - поръчители, които да отговарят на
определени условия или банкова гаранция - с бенефициер заемодателя.
Установява се още, че според обективираното в чл. 4, ал.2 от договора,
при непредставяне на обезпечение, в тежест на заемателя е била предвидена
неустойка в размер на 972,07 лева, платима разсрочено, заедно с
погасителните вноски по заема. Видно е от представляващия неразделна част
от договора погасителен план, че сумата за неустойка в размер на по 88,37лева
месечно, е включена като част от всяка погасителна вноска в размер на 250,63
лева, или общ размер на месечната вноска е 339 лева. Така определена,
дължимата за връщане сума по процесния Договор е възлязла на 3729лв.
Между страните не е налице спор, че ищецът е изпълнил задълженията
си за заплащане на уговорените суми в размер на 2500 лева за главница,
256,93 лева за договорна лихва, регламентирана в чл.2, ал.6 от Договора и
972,07 лева начислена неустойка за непредоставено обезпечение по чл.4 от
съглашението.
При така установеното от фактическа страна, Съдът намира от правна
страна следното:
По процесният договор, страни са ищецът - като потребител по смисъла
на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова
институция - търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника- потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
5
настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че
предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от
ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 -
чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи и се произнася служебно.
Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 48,70%. Този размер обаче не отразява действителният такъв,
тъй като не включва регламентираната в чл.4, ал.2 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква
ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3,
буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C ***/19,
EU:C:2020:***, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, C ***/14,
EU:C:2016:***, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.4, ал. 1 и ал.2 от Договора е условие за сключването му и предоставяне
на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
6
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, Съдът счита,
че и двете са реално неизпълними от кредитополучателя в посочения срок -
деня на подписване на съглашението, с оглед предвидените условия, на които
следва да отговарят поръчителите и вида на второто обезпечение -
предоставяне на банкова гаранция, която ако можеше да бъде осигурена от
ищеца, същия не би търсил кредит от небанкова институция.
С оглед горното, Съдът намира, че поставеното в чл.4, ал.1 от Договора
изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било
ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още
при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 2500 лева, а уговорената и начислена при
сключване на Договора неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 972,07 лева т. е. надхвърляща 2/3
от главницата по заема. Освен това неустойката се начислява и за
неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е.
неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и
за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че
размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с
реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в
срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за заем е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
7
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не
се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната
й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно
какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора
е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения срок, като по този начин се нарушава
и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели
да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
8
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15,06,2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съдът приема също, че тази допълнителна сума
представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в
отношенията между страните, касае се и за недействителност на клаузата по
чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. Дължимата неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение по същество противоречи и на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК
- клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.
Съдът намира, че са създадени предпоставки за начисляване на
неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея и
това води до оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера
на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при
неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на
длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на
длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, ал. 2, т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
Между страните не е налице спор, че компонентите, които са включени
9
при изчисляване на ГПР са главницата и възнаградителната лихва, а сумата за
неустойка не е включена.
Не се спори и се установява от приложената счетоводна справка, че
ищецът е заплатил на ответника суми в размер на 2500лева за погасяване на
главницата, 256,93лева за възнаградителна лихва и 972,07лева за неустойка.
Предвид гореизложеното, Съдът намира, че предвидената в чл.4, ал.2 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР, същия би надхвърлил максимално допустимия по Закон размер.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, Съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване недействителността на
процесния Договор за паричен кредит, сключен между ищеца и ответника
„***” ЕООД е основателен и следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и
начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на
договора с посочените клаузи, плащане по договора - разместването на
благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело
до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а
10
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от
ответника, размер на претенцията си. Съобразно изхода на предявения иск за
недействителност, то нищожното правно основание се приравнява на липса на
основание.
Предвид изложените по-горе мотиви за недействителност на процесния
договор за кредит, заплатената сума в размер на 256,93 лева
договорна/възнаградителна лихва и за 972,07 лева неустойка се явяват
платени при начална липса на основание и подлежат на връщане, поради което
искът следва да бъде уважен в предявения си размер. Върху сумата следва да
се присъди и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане. Не се спори от ответника, че сумата е била платена
от ищеца.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
дължи на ищеца направените деловодни разноски. Ищецът е заплатил по
производството държавна такса в размер на 160,27лева и следва да бъдат
присъдени в негова полза тези разноски.
Съдът намира, че направеното от ответника в писмения отговор
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от
ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, е основателно. Сочената разпоредба
предвижда, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съдът счита,
че в случая, с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да се
определи като дължимо минимално посоченото в Наредба №1/2004г.
Предявеният установителен иск за недействителност на процесния
договор е оценяем и цената му е 2500лева, определена по правилото на чл.69,
ал.1, т.4, пр.1 от ГПК - от размера на заемната сума ( при съобразяване
практиката на ВКС, изразена в определение №1368 от 05.05.2025г. на ВКС по
к.ч.т.д. №596/2025г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 134 от 22.01.2024 г. по
ч. т. д. № 1958/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 829 от 03.04.2024 г.
по ч. т. д. № 618/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. Минимално възнаграждение,
11
посочено в чл. 7, ал.2, т.2 от Наредбата се изчислява на 550 лева. Що се касае
до предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, то Съдът намира, че се
касае до един иск, както е прието и при определяне на дължимата по
производството държавна такса, и оглед цената му, минималното адвокатско
възнаграждение се изчислява на 422,90лева. Съобразно изложеното, в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адв. възнаграждение в общ
размер от 972,90 лева. Съдът съобразява фактическата и правна сложност на
делото, както и личното участие на процесуалния представител на ищеца в
откритото съдебно заседание.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за паричен
заем №***/04.01.2023г., сключен между П. Д. А., с ЕГН **********, от
гр.Плевен, ул. „***“ №*** вх. ***, и „***” ЕООД, ЕИК***, със седалище и
адрес на управление в гр. Ботевград, бул. „***“ №*** поради противоречие
със закона ЗПК и ЗЗД и добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1 ЗЗД „***” ЕООД, ЕИК***, със седалище
и адрес на управление в гр. Ботевград, бул. „***“ №***, да заплати на П. Д.
А., с ЕГН **********, от гр.Плевен, ул. „***“ №*** вх. ***, сумата от 256,93
лева договорна/възнаградителна лихва и сумата от 972,07 лева неустойка,
представляващи недължимо платени разходи, по Договор за паричен заем
№***/04.01.2023г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба 09.01.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „***” ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление в
гр. Ботевград, бул. „***“ №***, да заплати на П. Д. А., с ЕГН **********, от
гр.Плевен, ул. „***“ №*** вх. ***, сумата от 160,27 лева, представляваща
деловодни разноски за държавна такса и сумата от 972,90 лева - разноски за
адвокатско възнаграждение, намалено по правилото на чл.78, ал.5 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните пред Окръжен съд-Плевен.
12
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13