РЕШЕНИЕ
№ 222
гр. Попово, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПОПОВО, XII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Маринела Г. Стефанова
при участието на секретаря Мая Й. Ангелова
като разгледа докладваното от Маринела Г. Стефанова Гражданско дело №
20253520100268 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.143 от и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Ищецът - Е. В. И. от с.Звезда, общ.Попово, чрез пълномощника си адв.Н. М. АК-
Ямбол, твърди в исковата молба, че сключил с ответното дружество Договор за
потребителски кредит № 573597/13.06.2023г., по силата на който получил сумата от 600.00
лв., при ГЛП от 23.70%, и ГПР в размер на 49.00%. В договора било уговорено, че
заемателят ще погаси кредита на 12 вноски.
Ищецът твърди, че според сключения договор, същия следвало да бъде обезпечен, а
при неизпълнение на това задължение дължал неустойка в размер на 646.24 лв., която
следвало да се плаща разсрочено като се кумулирала към падежните вземания по
погасителния план.
Счита още, че договорът се явява нищожен като сключен при неспазване на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и
подвеждащ, защото в него не било включена скритата под формата на неустойка договорна
лихва, както и че разписаният в договора ГПР от 49.00% излизал извън законоустановените
рамки, съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди се, че кредиторът не изпълнил и изискването да
посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. Според ищецът, нищожна била и
неустоичната клауза, която предвиждала силно ограничителни условия препятстващи
изпълнението, и изначално съставлявала скрито оскъпяване на кредита. Излагат се
подробни доводи за това, че уговорената неустойка противоречи на добрите нрави.
Предвид изложените подробни съображения, ищецът моли съда да постанови
решение, с което да бъде признато за установено, че Договор за потребителски кредит №
573597/13.06.2023г. сключен между страните, е нищожен на осн. чл.26, ал. 1 , пр.1 ЗЗД вр.
чл. 22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Претендират се разноски.
1
Редовно призован за с.з. не се явява, не изпраща представител.
В едномесечния срок и по реда на чл. 131 от ГПК, ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД,
гр.София, е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск, като неоснователен.
Не оспорва, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №
573597/13.06.2023г, както и че ищеца усвоил така предоставения му кредит в размер на
600.00лв.
Ответникът счита, договора за кредит бил валидно сключен. Отделно от това посочва,
че били покрити всички изисквания на ЗПК, ЗЗД, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, по реда на които бил
сключен процесния договор.
Твърди, че още преди подписване на договора кредитополучателят бил наясно с
всички условия по договора, като сам избрал параметрите и условията му, т.е клаузите по
процесния договор се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител.
Ответникът оспорва твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР,/ като посочва, че били спазени всички, закрепени в
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК изисквания, поради което не било налице нарушение на чл.19, ал.4
ЗПК.
Ответната страна излага подробни доводи за действителността на уговорената
неустойка. Излага подробни доводи и съображения и за това, че в случая не било налице и
твърдяното от ищеца противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и
неравноправност по см. на ЗЗП
Във връзка с изложените доводи, ответникът моли съда да отхвърли така предявения
иск като неоснователен и недоказан.Претендира разноски.
Редовно призован за с.з. не се явява. От процесуален представител на дружеството е
депозирана молба, в която се пледира за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, след съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и
по вътрешно убеждение, прие за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните по делото обстоятелството, че помежду им е сключен от
разстояние Договор за потребителски кредит № 573597/13.06.2023г.
Видно от съдържанието на посочения договор и Приложение №1 към него, страните
са уговорили следните параметри на договора: размер на кредита-600.00лв.; срок на
погасяване на кредита -13.06.2024г.; размер на погасителни вноски с одобрено обезпечение-
61.65лв.; размер на погасителни вноски без одобрено обезпечение-115.67лв.; брой вноски-
12; годишна лихва за ползване на кредита -23.70%; общо дължима сума при надлежно и
правилно изпълнение на задълженията -739.80лв., ГПР -49.00%
По делото е представено и Приложение №4 към договора за кредит, съгласно който
страните се договорил клиентът да заплати на кредитодателя такса в размер на 60.00лв. за
разглеждане и оценка на заявката за отпускане на кредит и представената преддоговорна
информация
С приложение №5 към договора страните договорили, че до края на следващия ден
от сключването му, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1. Поръчителство на две физически лица, всеки от които да отговаря
на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен
доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен
трудов договор; да имат не по- малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат- кредитната
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“ и 2.
2
банкова гаранция в размер на 739.80лв., представляваща сбор от главница и лихви, със срок
на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения.В чл.4 от
това приложение е посочено, че ако кредитополучателя не представи в срок обезпечение по
кредита дължи неустойка, която се определяла индивидуално и била в размер на 1.77 лв.
следно на ден, като не трябвало да надвишава 1% от главницата по кредита.
Приложен е и погасителен план, в който освен главница, лихви и такси фигурира и
графа неустойка, като към всяка анюитетна вноска се прибавя сумата от 53.85лв.
неустойката за съответния месец, като за период от 12 месеца общо дължимата от
потребителя неустойка възлиза на сумата от 646.24лв.
Не се спори и за това, че сумата, предмет на договора е усвоена от ищеца, както и че
същия е направил плащания по този договор в общ размер от 1142.00лв.. Последното
обстоятелство се посочва в депозираната от ответната страна молба от 23.09.2025г., в която е
посочено, че след справка в счетоводството на дружеството имало следните парични
постъпления: на 17.07.2023г.- 115.50лв.; на 14.08.2023г.- 115.50лв.; на 04.10.2023г.- 146лв.; на
01.11.2023г.- 135лв.; на 13.05.2024г.- 500лв. и на на 03.01.2025г.- 130лв.;
Като доказателства по делото са приложени и СЕФ и ОУ на „Ай Ти Еф Груп“ АД,
гр.София
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявен е иск на прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит №
573597/13.06.2023г., сключен между страните, като съдът намира следното:
Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит № 573597/13.06.2023г.
и страните по него – физическо лице, което при сключване на договора действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
Глава III - чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения на ВКС.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност - 49.00%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР,
което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл.10, ал.1 ЗПК). В договора е посочено, че размера на ГПР е определен с изискванията с
3
изискванията на чл.19, ал.2 от ЗПК, съгласно формулата по Приложение №1 към ЗПК, като
при изчисляването му били взети в предвид посочените параметри в договора, а именно
възнаградителна лихва на заема не включва възможни разходи. При така посоченото и при
липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че
единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва, като
и при това положение, не става ясно как е формиран ГПР от 49.00%, т.е. какво друго е
включено в ГПР извън годишен лихвен процент, който страните са договорили в размер на
23.70%. Разликата от 25.30% не става ясно за какви други разходи са предвидени, т.е. не е
ясно какво точно включва ГПР. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за
нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение вземането за неустойка, съдът намира, че за договорите за
потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на
чл.143 – 148 от ЗЗП.
За да се приеме за нищожна която и да е договорна клауза, следва кумулативно да се
установи, че не е уговорена индивидуално, и че е неравноправна. Съгласно чл. 146, ал.2 от
ЗЗП, „не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия“.
Макар и поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него,
липсват данни и доказателства клаузите на същия да са индивидуално уговорени по смисъла
на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. В тази връзка съдът намира, че уговорената между неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, е неравноправна,
респективно нищожна, поради следното:
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин“.
В този смисъл уговореното в Приложени № 5 към договора за кредит, според която се
дължи неустойка, при неизпълнение на задължението за осигуряване, до края на следващия
ден от датата на усвояване на кредитна сума, на обезпечение чрез поръчителство на
физическо (физически) лице (лица), които отговаря на определени условия, или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК,
е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката, и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
4
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Следва да се посочи още, че прочитът на съдържанието на клаузите за неустойка,
съгласно Приложение №5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които описаните по горе клаузата на чл. 5.1, вр. чл. 5.2 от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (600 лв.).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно
представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да
отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК ( съобразно чл. 4.4 от договора за кредит, вземането за неустойка не се
включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР ). Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално
разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на
всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка,
явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно,
сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта,
че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в процесния
договор за кредит, неустойката дължима при непредоставяне на обезпечение, не фигурира
като ясно обозначена стойност (стойността на неустойката може да се изведе едва от
погасителния план ). Последното обстоятелство, съдът също окачествява като заблуждаваща
5
търговска практика.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение, и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение, или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Нещо повече, „неустойката“ е вписана в т.4.3., част ІІІ
Разходи по кредита от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, а непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при
което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето
на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е.
„неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение.
Горните изводи не могат да се променят от възраженията на ответника, че кредиторът
бил добросъвестна страна по сделката, тъй като предварително е информирал клиента за
всички условия по кредита, както и че потребителят е имал свободата да реши дали
договорът го устройва. Фактът, че ищеца е подписал договора не може да санира
недействителността на посочените клаузи на договора като противоречащи на ЗПК и ЗЗП,
обстоятелства, обуславящи основателността на предявения от ищеца иск за прогласяване на
нищожността на Договор за потребителски кредит № 573597/13.06.2023г., сключен между
страните, като основателен и доказан.
С оглед изхода от спора, ищеца има право на разноски, които съобразно
представените доказателства са в общ размер от 493.44лв., от които 55.44лв. са за внесена
държавна такса и платено адвокатско възнаграждение в размер на 438.00лв. което съдът
намира, че е съобразено с видът на спора, интересът, видът и количеството на свършената
работа, и преди всичко с фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение се явява неоснователно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА Договор за потребителски кредит №
573597/13.06.2023г, сключен между Е. В. И., ЕГН ********** от с.З.общ.Попово, обл.
Търговище, ул.“М.“№ и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, , ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Лозенец, ул. "Сребърна" № 16, САП Център София, ет.8,
представлявано от Светослав Юрий Ангелов, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, , ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Лозенец, ул. "Сребърна" № 16,“САП Център София, ет.8,
представлявано от Светослав Юрий Ангелов ДА ЗАПЛАТИ на Е. В. И., ЕГН ********** от
с.З., общ.Попово, обл. Търговище, ул.“М.а“№, СУМАТА 493.44лв. (четиристотин деветдесет
и три лева и 44ст.) -разноски по делото, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок, от връчването му на страните,
пред Търговищкия окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Попово: _______________________
7