Решение по дело №502/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 285, ал. 1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Същото е образувано по касационна жалба, подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], чрез юриск. Хр. О., срещу Решение № 1431/07.05.2025 г. по адм. дело № 642/2024 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, в осъдителната касатора част. Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В касационната жалба се излагат подробни възражения по отношение изводите на съда, че на ищеца не била осигурена минимална жилищна площ, достъп до пряка слънчева светлина и чист въздух, престой на открито, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, наличие на дървеници в килиите. Според касатора преживените от ищеца неимуществени вреди били недоказани. По тези съображения иска от съда да отмени като незаконосъобразно оспореното решение в обжалваната част, като се отхвърли исковата претенция или алтернативно се намали размера на присъденото обезщетение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – лишения от свобода Д. Р. Г. оспорва жалбата като неоснователна лично чрез видеоконферентна връзка в съдебно заседание и с пълномощника адв. И. М. в писмен отговор и в съдебно заседание.

Представителят на Окръжна прокуратура – В. Търново изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъда оставено в сила.

Настоящата съдебна инстанция, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, становището на ответника и прокурора в съдебно заседание, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК.

Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна, поради следните съображения:

Първоинстанционното производство пред Административен съд – В. Търново се е развило по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, по искова молба на Д. Р. Г., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в затворническо общежитие „Атлант“ към Затвора Ловеч, срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", със седалище в [населено място], с която се претендира заплащането на обезщетение за претърпени неимуществени вреди настъпили по време на задържането му в Следствения арест-В.Търново, за периода от 08.12.2018 г. до 27.12.2019 г., в размер на 7000 лева, впоследствие изменен [рег. номер]. за периода от 22.08.2019г. до 19.12.2019 г., ведно с лихвата от 20.12.2019 г. С обжалваното решение съдът е приел, че искът е частично основателен, като е осъдил Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" [населено място] да заплати на ищеца сума в размер [рег. номер]., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя в следствения арест в [населено място] за периода от 22.08.2019 г. до 19.12.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 20.12.2019 г. до окончателното изплащане, и е отхвърлил иска в останалата част. Срещу отхвърлителната част липсва подадена касационна жалба и в тази част решението е влязло в сила.

За да постанови решението си първоинстанционният съд подробно е обсъдил и анализирал събрания по делото доказателствен материал, като е приел, че периодът на задържането в Следствения арест – [населено място] е общо 120 денонощия, от които ищецът е пребивавал с повече от още едно лице в килия за 92 денонощия. Килиите са с размер 8 [жк], без естествена светлина, доколкото са осветени вътре с луминесцентно осветление; липсва свеж въздух в спалните помещения, доколкото вентилацията се осъществява само когато няма движение в коридора, като се отваря плътната врата на помещението (т.е чрез коридора). В килиите няма санитарен възел и течаща вода, а тоалетните в ареста са две общи отделни помещения, достъпът до които се осъществява при поискване и възможност. Почистването на помещенията се осъществява на доброволен принцип от задържаните. На задържаните се предоставя разходка на открито в т. нар. „каре“ – стая на последния етаж на ареста с два прозореца. Съдът е приел за доказано от показанията на св. Х. и св. П. наличието на дървеници в килиите, както и от представеното от ответника копие на амбулаторна книга за регистрираните амбулаторни прегледи на задържаните лица, от което се установява, че при извършени медицински прегледи на ищеца Г. през релевантния период са констатирани ситни обриви.

При тези факти съдът е приел, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия на задържането на ищеца в Следствения арест в гр. В. Търново са доказани в преобладаващата им част, а именно, че не му е осигурена минималната жилищна площ в килиите, както и достъп до пряка слънчева светлина и до свеж въздух, неосигуряване на престой на открито, постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, наличието на дървеници в килиите. В тази връзка съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 43, ал. 2-4 от ЗИНС, чл. 86, ал. 1, т. 1 вр. чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, чл. 20, ал. 2 и 3 от ППЗИНЗС, както и на практиката на ЕСПЧ /решението по делото Н. и др. срещу България/.

На следващо място съдът е приел за неоснователно оплакването на ищеца за липса на хигиена в килиите, тъй като почистването на спалните помещения се извършва от задържаните лица, съгласно чл. 176, ал.1 от ППЗИНЗ и при поискване от тяхна страна охраната им е предоставяла препарати и други помощни средства за почистване. За недоказани са приети и твърденията в исковата молба за липса на достатъчно осигурена храна в ареста в [населено място], както и оплакванията на ищеца, че в разрез с разпоредбата на чл. 272, т. 1 от ППЗИНЗС администрацията не е предоставила никакви спални принадлежности през времето на престой.

Съдът е приел, че независимо от частичната недоказаност на твърденията, предвид безспорно установените липса на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в арестантското помещение, възможността за двигателна активност, за естествено проветрение и пряк достъп на естествена слънчева светлина, неосигурената минимална жилищна площ през част от пребиваването в ареста и наличието на дървеници, означава, че ищецът е поставян в условия, които не отговарят на изискванията, въведени от българския законодател в ЗИНЗС. С поставянето при такива условия не само се превишава нормалния праг на тежест /строгост/, присъщ на мярката – задържане под стража, а и на условия, които сочат на значително затруднение при удовлетворяването на естествени човешки потребности, каквито са потребностите от светлина, въздух, физиологични потребности, двигателна възможност чрез престой на открито. Тези неблагоприятни битови и хигиенни условия освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към задържаните лица, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Всички наведени аспекти в своята съвкупност, безспорно имат негативно влияние върху психиката на задържаното лице, т.е. то търпи неимуществени вреди, изразяващи се в психическо и физическо неудобство, дискомфорт.

По отношение размера на обезщетението съдът е изложил мотиви, че искът е доказан само за част от твърдяните нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, а установената пренаселеност в килията не е за целия исков период, а само за 92 денонощия от общо 120 денонощия, прекарани в ареста. Присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди не следва да се превръща в прекомерна санкция за затворническата администрация, която стриктно и при спазване на законовите си задължения и правомощия е осигурила на ищеца други благоприятни аспекти на тези условия, което също следва да се съобрази при преценката на кумулативното въздействие на тези условия. Съдът е съобразил и практиката на Европейския съд по правата на човека относно справедливото обезщетение на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в [населено място]. Предвид това съдът приел, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, възлиза общо [рег. номер]., а за разликата над тази сума до пълния предявен размер [рег. номер]. искът следва да бъде отхвърлен. За основателна е намерена и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва за забава върху сумата, считано от 20.12.2019 г. /датата на освобождаване на ищеца от Ареста/ до окончателното изплащане на сумата.

Настоящата инстанция намира, че така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като същото не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които заедно с възраженията на ответника – касатор в настоящото производство, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК, настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното преповтаряне. При правилна преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са доказани в по-голямата си част твърденията на ищеца по отношение на сочените в исковата молба нарушения.

Обратно на поддържаното от касатора, не се установяват съдопроизводствени нарушения. Решението е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с излагане на мотиви кои се кредитират и защо. Несъгласието с правилно установените факти и изведените от тях правни изводи, заявено от касатора, не опорочава постановения от съда акт до необоснованост. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е налице. Обстоятелството, че крайните изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тезите на касатора, не представлява и нарушение на съдопроизводствените правила.

При правилно установена фактическа обстановка първоинстанционният съд обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал Д. Г. в Ареста в гр. В. Търново са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по реда на ЗИНЗС. Не се намира основание да се приеме, че размерът на обезщетението е неправилно определен, както се твърди в касационната жалба. Същият е определен по правилата за това и съобразно константната практика на касационните състави в Административен съд – Велико Търново. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Правилно съдът е съобразил съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл Г., както и интензитетът на това въздействие, характера и обема на вредите, които е причинило това въздействие. Определеният от съда размер на обезщетението отговаря на законовите изисквания, доколкото е справедливо определено, тъй като в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания.

Въз основа на гореизложените съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение в частта, в която е уважен предявеният иск, като правилно, поради което следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора основателна е претенцията на адвокат М. като пълномощник на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 05.06.2025 г., е вписана уговорка за осъществяване на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. При това положение ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. адвокатското възнаграждение, съответно на защитения материален интерес пред настоящата инстанция или такова в размер на 428,50 лева при съобразяване на чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.)

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА обжалваната част от Решение № 1431/07.05.2025 г. по адм. дело № 642/2024 г. по описа на Административен съд – Велико Търново.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес [населено място], [улица], да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокат И. Т. М. от АК – Велико Търново с ЛН **********, служебен адрес в [населено място], ***, адвокатско възнаграждение в размер на 428,50 лева (четиристотин двадесет осем лева и петдесет стотинки).