Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 02.02.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ..………….. разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №11738 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – К.Д.Х., с ЕГН **********, починала на 11.01.2022г. в хода на
въззивното производство и с определение на съда от закрито съдебно заседание на
07.04.2022г. на основание чл.227 от ГПК са конституирани като въззивници по
делото нейните наследници по закон: Д.Д.Х., с ЕГН **********, и М.Д.Х., с ЕГН **********,
срещу решение
№72831 от 15.04.2020г., постановено по гр.д.№29331/2017г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 60-ти
състав, в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ като е признато за установено по
отношение на жалбоподателката, че дължи на "Т.С."
ЕАД, с ЕИК *******, сумата от 2552.92 лв., представляваща
стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014г. до
30.04.2016г. в топлоснабден имот - апартамент №12, находящ се в град София, ул**********,
с абонатен №002487, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда – 31.10.2016г. до окончателното изплащане на
дължимата сума, което вземане е предмет на издадена на 08.11.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №61803/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 60 състав, както и в частта,
в която жалбоподателката е осъдена да заплати на
"Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 613.68 лв., направени
разноски в заповедното и исковото производство за внесена държавна
такса, депозити за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение съразмерно с
уважената част от предявените
исковете.
В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваната част, като постановено в нарушение на
материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд не е обсъдил в цялост
събраните по делото доказателства, поради което е обосновал неправилен изводът,
че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение с предмет
доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период
от време доколкото този факт е останал недоказан по делото. Поддържа се, че
липсват ангажирани по делото доказателства, че ответникът е отправил
волеизявление до топлофикационното дружество за доставка на топлоенергия за
исковия период, съответно до него не е било отправяно валидно предложение в
същия смисъл, както и няма представено валидно обективирано съгласие от
ответника за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при спазване на одобрени от КЕВР публично известни общи условия. В тази
връзка се поддържа, че ответникът не дължи заплащане на цената на доставената
топлоенергия поради липсата на доказателства, че е била договоряна такава. Твърди
се още, че с решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на
ВАС, ІІІ отд. е отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение на
топлинната енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1
към Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на
икономиката и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната
енергия, отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. В
тази връзка се излага, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил при
постановяване на обжалвания съдебен акт. На следващо място се оспорват констатациите
на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна
енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по
делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като
недоказващи реално потребление. Твърди се още, че неправилно СРС е приел
за основателна претенцията и е присъдил в полза на ищеца разноски за
юрисконсултско възнаграждение при липсата на доказателства за реално направени
такива. Допълнителни аргументи в горния смисъл
са изложени и в писмени бележки. Предвид на изложеното моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК относно
сторени разноски пред въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в молба от 18.02.2022г. взема становище за
неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди решението на СРС в обжалваните
части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.Д.Х. при условията на обективно съединяване искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения иск
за главница за доставена в имота топлинна енергия за исковия период. В
останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№61803/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 60 състав, въззиваемият
-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 31.10.2016г. и е
постановена на 08.11.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу К.Д.Х. за заплащане на сумите, посочени
в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която
е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ, първоинстанционният съд е
приел, че вземането за главница до уважения размер е дължимо поради проведено
доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Въззивният състав
споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземането
за доставка на топлинна енергия, предмет на исковата претенция, до който размер
искът е уважен, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на първоинстанционното решение в обжалваната част, следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във
въззивната жалба настоящият състав намира, че по делото е доказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за
битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато
върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния
случай по делото не е спорно обстоятелството, което се установява от приетите
писмени доказателства - нотариален акт за дарение на недвижим имот №139, том ХХІV,
н.д. №4281/1982г., че през исковия период
– 01.05.2014г. до 30.04.2016г. ответникът е собственик
на процесния имот, предвид на което и по
горните мотиви на съда се явява ползвател на доставяната в имота топлинна
енергия през процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно
възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е
собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху
имота за исковия период от време. По горните мотиви и след като по делото е
доказано, че ответникът е собственик на
имота през исковия период, поради което правилно е прието от СРС, че същият се
явява потребител
на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1,
т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на договорната отговорност на ответника.
На следващо място неоснователни
са възраженията във въззивната жалба за необоснованост на решението предвид
недоказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот
топлинна енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при
кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за
установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата за исковия
период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо
лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули
за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му
задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът намира,
че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
На следващо място въззивният съд счита
за неоснователен наведеният в жалбата довод, че по
делото се доказва неправилният подход от страна на топлофикационното дружество
при изчисляване на доставената в имота топлинна енергия доколкото е постановено
в този смисъл решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на
ВАС, ІІІ отд., с което е отменена като неправилна Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост,
представляваща Приложение №1 към Наредба №16-334/06.04.2007г. за
топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката и енергетиката, в
частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия, отделена от вертикални
сградни инсталации в многофамилни сгради. Така постановеното съдебно решение
няма обратно действие и не се отнася за процесния период, поради което правилно
СРС не се е съобразил с него при обосноваване на крайните изводи досежно доказаните
количества доставена на процесния имот топлинна енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и е приел за
доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От
заключението на ССчЕ се
установява, че няма данни за направени плащания от ответника, погасяващи
процесните задължения. С оглед на това въззивният съд намира, че предявеният
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен и доказан.
На следващо място видно от приетото в настоящото въззивно
производство удостоверение от
СРС, М.Д.Х., наследник по закон на починалата в хода на въззивното
производство въззивница - ответник – К.Д.Х., конституиран като въззивник по делото на основание чл.227 от ГПК, е вписал в особената книга на съда при СРС отказ от наследството на
наследодателя си К.Д.Х. под №1337/07.07.2022г.. Съобразно нормата на чл.53 ЗН,
с частта на отреклия се от наследството се е
уголемил дяла на наследника - Д.Д.Х. и предвид липсата на други
призовани към наследяване наследници, последният отговаря изцяло за задълженията на наследодателката си К.Д.Х., срещу която са били
предявени исковете.
В случая
не се установява допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Относно релевирания във въззивната жалба довод в
смисъл, че в полза на
дружеството-ищец не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение след
като не са ангажирани доказателства за неговото реално плащане, настоящият
състав намира, че доколкото по делото няма проведено производство по реда на
чл.248 от ГПК, и предвид изхода на спора, не следва да бъде обсъждан.
С
оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваната
част, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК, като в диспозитива на настоящия съдебен акт следва да се посочи настъпилото
в хода на въззивното производство наследствено правоприемство.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №72831 от 15.04.2020г., постановено по
гр.д.№29331/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 60-ти състав, в обжалваната част, в която е признато за установено по
предявения от "Т.С."
ЕАД, с ЕИК *******, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ, че К.Д.Х., с ЕГН **********, починала на 11.01.2022г. в хода на
въззивното производство и по реда на чл.227 ГПК заместена в процеса от
правоприемника си Д.Д.Х., с ЕГН **********, дължи на "Т.С."
ЕАД, с ЕИК *******, сумата от 2552.92 лв., представляваща
стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014г. до
30.04.2016г. в топлоснабден имот - апартамент №12, находящ се в град София, ул**********, с абонатен №002487, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК в съда – 31.10.2016г. до окончателното
изплащане на дължимата сума, което вземане е предмет на издадена на 08.11.2016г. заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №61803/2016г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 60 състав, вкл. в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./