РЕШЕНИЕ
№ 463
гр. гр. Хасково, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседА.е на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стелла Св. Моллова
при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева
като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело №
20245640102417 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба от А. И. К., ЕГН: **********, с постоянен
адрес: ***, срещу "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, с която се
иска на основА.е чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД осъждането на ответника да
заплати сумата от 611,18 лева, недължимо платена по недействителен договор
за паричен заем „Кредирект“ № *** от *** г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане на сумата.
При условията на евентуалност се иска осъждането на ответника да заплати
сумата от 950 лева, недължимо платена неустойка по договор за паричен заем
„Кредирект“ № *** от *** г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното плащане. Направено е искане
за присъждане на сторените в настоящото производство съдебни разноски.
В исковата молба е изложено, че на *** г. между ищцата и „СИТИ
КЕШ” ООД е сключен договор за паричен заем „Кредирект“ № ***. Съгласно
чл. 3 от договора кредитодателят се задължава да предостави на
кредитополучателя кредит в размер на 1800 лева, а кредитополучателят се
задължава да върне сумата от 6,132,78 лева, съгласно условията на договора.
1
Съгласно Договор за кредит № ***/*** ГПР по кредита е в размер на 48,02 %,
а ГЛП в размер също на 40,05%, при срок на кредита от 18 вноски. В чл.6.6 от
договора е предвидено, че ако не се предостави допълнително обезпечение то
се дължи неустойка в размер на 1816,56 лева. Сочи се, че на ищцата е
начислена неустойка в общ размер на 3 609,90 лева, разпределена на 18
вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и лихва по договора
за кредит, като по този начин общата месечна погасителна вноска нараства на
343 лева. Това било видно и от предоставения погасителен план към Договор
за кредит № ***/*** г. Твърди се, че ищцата е заплатила по Договор за кредит
№ ***/*** г. сумата от 2800 лева, от които: главница - 1800 лева, 50 лева -
лихва и 950 лева - неустойка.
Изложени са подробни съображения за нищожност на процесния
договор за потребителски кредит. Посочва се разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, доколкото е посочен приложимият годишен
лихвен процент, но липсват каквито и да е условия за прилагането му. В
договора и в погасителния план към същия липсва отбелязване какъв е
общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагА.я от кредитора.
Твърди се, че процесният договор не отговаря на изисквА.ята на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти са включени в
него и как се формира същият/. Ищцата сочи, че не става ясно какво е
включено в процента ГПР освен лихвата, доколкото е предвидена и неустойка.
Поддържа нищожност на договора за потребителски кредит и поради
неспазване разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като сумата, която се
претендира за неустойка не е включена нито в ГЛП, нито в ГПР. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС № 426/2014 г.
В исковата молба са изложени подробни съображения относно това, че
2
така уговорената неустойка в процесния договор за потребителски кредит е
нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), тъй като същата е необосновано висока – над 200% от
сумата на отпуснатия кредит размер на 1800 лева. Изтъква се, че в конкретния
случай неустойката се явява добавка към възнаградителната лихва и в този
смисъл е сигурна печалба за заемодателя, която стойност би увеличила
стойността на договора.
Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на
исковата молба. В същия се поддържа, че целта на производството е
злоупотреба с права, доколкото ищцата е предявила две искови молби с
еднакъв предмет, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на
неустойка, която стрА.те неколкократно били договорили в сключените между
тях общо два броя договори. Молбите се отнасяли до различни договори за
кредит, но във всяко производство се оспорвала една и съща клауза за плащане
на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Поради това се
сочи, че са налице предпоставките на чл. 213 ГПК, тъй като делата били
между едни и същи стрА., между които били сключени общо 2 договора с
клауза като процесната, водещи на идентичност в предмета, поради което
тълкуването на процесните договори, преддоговорните и договорните
отношения между стрА.те следвало да бъдат разглеждА. съвместно и съдът да
постанови едно общо решение по тях. Ето защо, е направено искане за
съединяване на настоящото гр.д. № 2417/2024 г. и гр.д. № 2416/2024 г. по
описа на Районен съд – Хасково.
По същество е изложено становище, че ищцовите претенции са
неоснователни, тъй като не е налице недействителност по смисъла на Закона
за потребителския кредит. По исковата претенция за връщане на даденото при
изначална липса на основА.е, ответникът счита, че същата е неоснователна,
доколкото платените от ищцата сума са получени на валидно правно основА.е.
По искането за задължаване на ответника да представи справка за всички
погасени суми по договора за паричен заем се сочи, че същото представлява
заобикаляне на процесуалните правила за доказване. Поддържа се, че ищецът
носи доказателствената тежест да установи извършените от последния
плащА.я.
3
Направено искане исковите претенции да бъдат отхвърлени като
неоснователни, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.
Съдът като обсъди доводите на стрА.те и събрА.те писмени
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между стрА.те е налице валидна облигационна връзка по
силата на сключения № ***/28.06.2023 г. Представени са договора за кредит,
стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за
потребителски кредити и искане за сключване на процесния договор за
кредит.
От представения договор за кредит се установява, че параметрите на
същия са следните: сума на кредита – 1800 лева, размер на погасителна вноска
– 4 по 60,08 лева и 14 по 163,04 лева, ден на плащане – петък, вид вноска –
месечна, брой вноски – 18, ГЛП – 40,05 %, дата на първо плащане – 28.07.2023
г., дата на последно плащане – 30.12.2024 г., или общо дължима сума – 2522,88
лева.
В чл. 6.5 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от усвояването на кредита, да предостави обезпечение, по
начина и по реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите
условия: поръчител или банкова гаранция.
В чл. 6.6. от договора е предвидено, че при неизпълнение на горното
условие заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 3609,90 лева.
Неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на
договора заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване.
Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план.
По делото е изслушано и прието заключение на вещо лице по съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира като вярно и компетентно
изготвено. От заключението се установява, че сумата на договорната лихва е
изчислена при ГЛП 40,054 %, като размерът й не се различава от заложения по
договор ГЛП. По процесния договор са постъпили следните плащА.я от
ищеца: на 01.08.2023 г. – сумата от 301,78 лева и на 25.08.2023 г. – сумата от
2109,40 лева. Общо постъпилата сума възлиза на 2411,18 лева, с която сума са
погасени: главница в размер на 1800 лева, договорна лихва в размер на 114,12
4
лева и неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 497,06 лева. На
25.08.2023 г. кредитът е бил предсрочно погасен.
При така установената фактическа обстановка и при съвкупната
преценка на събрА.те доказателства по делото, настоящият съдебен състав
намира от правна страна следното:
Разгледан по същество, предявеният главен иск с правно основА.е чл.
55, ал. , предл. 1-во от ЗЗД е изцяло основателен, като съображенията за това
са следните:
Сключеният между стрА.те договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10,
ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускА.я,
използвА. при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими за допълнителни
услуги/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
5
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържА.ето им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изисквА.ята за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържА.е. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е
сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени
клаузите на този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни
постановки и събрА.я доказателствен материал се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от
едната страна - кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на
Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към
чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на
клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го
6
заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от
ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клауза, като
уговорената в чл.6.6 от процесния договор за потребителски кредит, според
която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на кредитополучателя
на обезпечение, предвидено в чл.6.5 от договора, се намира в пряко
противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Това
вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му –
3609,90 лева при главница от 1800 лв., няма типичните за неустойка
обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се
7
дължи и на основА.е чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.6.6 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото,
за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя.
Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите
трябва да отговаря/т на множество изисквА.я. Налагането на тези специфични
изисквА.я, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още
по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени
условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че
изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. След като това
е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към договора за
потребителски кредит, както и от приетото по делото заключение на вещото
лице по съдебно-счетоводна експертиза. При тези трудно изпълними условия
и предвид размера й от 3609,90 лева /при главница от 1800 лева/ настоящият
съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на
кредита. Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на
престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна.
Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата.
Следва да се обърне внимА.е и на твърденията на ищеца за
недействителност на договорните клаузи, разгледА. през призмата на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл.3.5 от процесния договор за
8
кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписА.те предвиждА.я при формиране на ГПР включват само вземането за
главница и лихва. Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита за потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля огрА.чението,
предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 48,02 % би нараснал
допълнително и то значително като за този извод не са необходими специални
знА.я. Това не е сторено, поради което е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК огрА.чава ГПР до пет пъти размера
на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за неустойка
ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Следователно,
договорът за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК.
Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изисквА.ята на
този закон, е нищожна. Освен това, отношенията между стрА.те се регулират
и от Закона за защита на потребителя, какъвто безспорно е ищецът -
кредитополучател. Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че
процесната „неустоечна“ клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1,
т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо - то
представлява 200 % от размера на предоставения кредит и като такава е
нищожна, съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изисквА.ята на чл. 11, ал. 1,
9
т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в
процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
непредоставяне на обезпечение е нищожна и на основА.е чл. 26, ал. 1 ЗЗД като
накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържА.ето на цитирА.те по-горе
текстове от договора налага разбирането, че договореностите са установени с
една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя. Освен това, уговорената в договора
възнаградителна лихва, според настоящия съдебен състав и доколкото на
годишна база размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва,
също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод, че и тя е
нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изисквА.ята на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквА.я води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той
бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Както бе
изложено по горе, съдът намира, че не са спазени изисквА.ята на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите
предвид допускА.я, използвА. при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Както бе посочено по -
горе, ГПР не отговаря на законовите изисквА.я, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 48,02 %, като липсва ясно
10
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основА.е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен
и следва да бъде уважен изцяло за сумата от 611,18 лева, недължимо платена
по недействителен договор за кредит № *** от ***г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба – 09.09.2024 г., до
окончателното плащане на сумата.
С оглед изхода на спора на основА.е чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски за държавна
такса в размер на 50 лева за държавна такса и 250 лева за депозит за вещо
лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Д.М.. По
отношение на размера на хонорара, който следва да се определи съдът намира,
че предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. Д.М. процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото
в едно съдебно заседА.е, по което същият не се е явил, на основА.е чл.38 ал.2,
вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ в полза на адв. Д.М. следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лева. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да
бъде заплатено от ответника. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
11
РЕШИ:
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, да заплати
на А. И. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, на основА.е чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД сумата от 611,18 лева – недължимо платена по
недействителен договор за паричен заем „Кредирект“ № *** от *** г.,
сключен между "СИТИ КЕШ" ООД и А. И. К., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 09.09.2024 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, да заплати
на А. И. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, на основА.е чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 300 /триста/ лева, представляваща разноски пред първата
инстанция.
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, да заплати
на адв. Д.М. на основА.е чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от Задв. сумата от 480 лева с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението с въззивна жалба пред Окръжен съд – Хасково.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
12