Р Е Ш Е Н И Е
№ 932
Гр. Перник, 21.06.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на шестнадесети май през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Даниела Асенова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 03379/2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от „Теленор България“ ЕАД срещу С.Д.Й. кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ и вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сума в общ размер от 2 417,90
лв., от която сумата от 9,85 лв.,
представляваща стойност на доставени и незаплатени далекосъобщителни услуги,
сумата от 107,16 лв., представляваща
стойност на неплатени лизингови вноски за мобилни устройства, сумата от 1 593,51 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение и сумата от 707,38 лв., представляваща неустойка,
формирана от предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски /с оглед допуснато
уточнение с протоколно определение от 21.03.2019 г./, за които суми са издадени
фактура № **********
от 05.05.2016 г., фактура № ********** от 05.06.2016 г. и фактура № ***от
05.07.2016 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане, за които суми по ч. гр. дело № 00498/2018 г.
по описа на Районен съд – Перник, ГО, VIII-ми състав е
издадена Заповед № 301 от 22.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че между него и ответника са
съществували облигационни правоотношения, възникнали от сключени между страните
договор за мобилни услуги
№ ***г., договор за мобилни услуги № ********* от 15.01.2013 г., договор за лизинг от 15.01.2013 г., допълнително
споразумение по програма „Заедно“ към договор за мобилни/фиксирани услуги №
********* и договор за лизинг от 17.10.2013 г., допълнително споразумение №
********* към договор за мобилни/фиксирани услуги и договор за лизинг от
12.12.2014 г. и допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани
услуги № *** и договор за лизинг от 04.11.2015 г., по силата на които ищцовото
дружество е предоставило на ответника мобилни телефонни номера ***и ***,
мобилни апарати и мобилни устройства: „*** **“, „** ***“, „***“, „***“, „***“ при различни абонаменти планове и допълнителни пакети. Посочва се,
че за С.Й. са възникнали насрещни задължения за заплащане стойността на
месечните абонаментни такси за съответния мобилен телефонен номер, на
проведените разговори, изпратените текстови съобщения, както и на лизинговите
вноски за изплащане стойността на предоставените за ползване мобилни устройства
съгласно условията, приложими за съответните номера и устройства, уговорени
между страните с процесните договори, заявление и допълнителни споразумения.
Изяснява се, че през периода месец април 2016 г. – месец юли 2016 г. за
задълженията на ответника, в качеството му на потребител на електронни
съобщителни услуги и лизингополучател, ищцовото дружество е издало две фактури,
както следва: фактура № **********/05.05.2016 г. за отчетния период от
05.04.2016 г. до 04.05.2016 г. на обща стойност от 80,51 лв. с вкл. ДДС и
фактура № **********/05.06.2016 г. за отчетен период от 05.05.2016 г. до
04.06.2016 г. на обща стойност от 36,50 лв. с вкл. ДДС. Поддържа се, че поради
неизпълнение в срок от страна на ответника на дължимите суми по тези фактури
„Теленор България“ ЕАД е упражнило правото си да прекрати едностранно и предсрочно
договорите за предоставяне на мобилни услуги чрез мобилните номера, както и
договорите за лизинг. Ищецът посочва, че поради виновното поведение на
ответника и преустановяване на действието на договорите, същият дължи заплащане
на неустойки за всеки мобилен номер в размер на сбора от дължимите месечни
такси от прекратяването до първоначално уговорения срок на договора, в размер
на сумата от 1 593,51 лв., както и остатъка от лизинговите вноски за
съответните мобилни устройства в размер от 707,38 лв. За тези две суми била издадена
и третата процесна фактура № **********/05.07.2016 г. на обща стойност от
2 300,89 лв. Изискуемостта на вземанията по фактурите настъпила в
15-дневен срок от издаването им. Посочва се, че ответникът не е платил
дължимите суми. С тези съображения се отправя искане за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК от особения
представител на ответника С.Й. – адв. С.З. не е депозиран писмен отговор на
исковата молба. В съдебно заседание особеният представител оспорва исковете по
основание и размер. Твърди, че липсват доказателства за активната легитимация
на ищеца „Теленор България“ ЕАД като носител на процесните вземания, конкретно,
че дружеството реално е правоприемник на „Глобул“ ООД, с което са били сключени
договорите.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
Предявени
са положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ и вр. чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, при условията на кумулативно обективно
съединяване помежду им, с искане за установяване със силата на пресъдено нещо съществуването
на парични вземания на ищеца срещу ответника, удостоверени в Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 00438/2018
г. по описа на Районен съд – Перник. Съдът, като съобрази, че препис от
заповедта за изпълнение е връчен на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5, вр. ал.
1 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, във
връзка с дадени от съда указания по чл. 414, ал. 1, т. 2 ГПК, намира, че за
ищеца е налице интерес от търсеното установяване.
От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Космо
България Мобайл“ ЕАД /търговското наименование на ищеца „Теленор България“ ЕАД
до 28.10.2014 г., с
оглед вписването в публично достъпния ТРРЮЛНЦ/, в качеството му на мобилен
оператор и ответника С.Д.Й., в качеството му на потребител, били сключени договор
за мобилни услуги от 21.11.2011 г. по заявка № *********, по силата на който на
потребителя е предоставен за ползване мобилен телефонен номер ***при стандартен
месечен абонамент от 13,90 лв. със срок на действие от 24 месеца, както и
мобилно устройство марка „***“, модел „***“, и договор за мобилни услуги от 15.01.2013 г. по
заявка № *********, по силата на който на клиента е предоставен мобилен
телефонен номер
***, при стандартен месечен абонамент от 19,90 лв. за срок от 24 месеца
и мобилно устройство с марка „**“ модел „***“. В договорите
е включена клауза съгласно която при прекратяването им от потребителя с
едномесечно предизвестие или по негова вина преди изтичане на първоначално
уговорения срок, същият дължи на оператора неустойка в размер от стойността на
стандартните за съответния пакет месечни абонаменти до края на срока на
договора, уговорен първоначално между страните.
Изяснява
се, че между ищеца „Теленор България“ ЕАД /тогава „Космо България Мобайл“/ ЕАД,
в качеството му на мобилен оператор и ответника С.Й., в качеството му на
потребител, са сключени също допълнително споразумение по програма „Заедно“ към
договор за мобилни услуги от 17.10.2013 г., с което е уговорено мобилният
телефонен номер ***да бъде
използван при ценови условия по програмата, а именно при стандартен абонамент от
13,99 лв. за нов 24-месечен срок. При подписване на споразумението страните са
удостоверили, че на ответника е предоставено мобилно устройство с марка „**“ модел „Galaxy S
II plus Blue“.
Сключено е и допълнително споразумение от 04.11.2015 г. към договор за мобилни
услуги по заявление на ответника от същата дата с № ********* за активиране на
допълнителни услуги, по силата на което страните са постигнали съгласие за
ползване на мобилен телефонен номер ***с абонаментен план със стандартен
месечен абонамент от 99,99 лв. и промоционален /валиден за първите 24 месеца от
срока на договора/ в
размер от 30 лв. Отразено е, че при подписване на споразумението на Й. е
предоставено мобилно устройство с марка „**“
модел „***“. Включена е и клауза съгласно която при
прекратяване ползването на мобилните услуги през уговорения срок на действие по
вина или по инициатива на потребителя, последният дължи на ищеца неустойка в
размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти до края на този срок.
Събраните
по делото писмени доказателства сочат, че между „Теленор България“ ЕАД /с предходно наименование „Космо
България Мобайл“/, в качеството му на лизингодател и ответника С.Д.Й., в
качеството му на лизингополучател последователно са били сключени договор за
лизинг от 17.10.2013 г. с предмет предоставяне за временно и възмездно ползване
на мобилно устройство „***“ срещу заплащането
от страна на ответника на стойността му в общ размер от 391,92 лв. с вкл. ДДС
чрез 24 месечни лизингови вноски с падеж на първата на 17.10.2013 г. /в размер
от 0 лв./ и падеж на последната на 17.09.2015 г. Посочено
е, че лизингодателят е предал вещта при подписване на договора във функционално
състояние и според уговорените технически характеристики. Предвидена е
възможността Й. да придобие собствеността върху вещта. Неразделна част от
договора са Общите условия на договор за лизинг. Съгласно клаузата на чл. 12 от
същите при неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължение по
договора насрещната страна може да обяви месечните вноски за предсрочно
изискуеми.
Между същите страни и в същото качество е
сключен договор за лизинг от 12.12.2014 г., по силата на който на Й. било
предоставено за временно и възмездно ползване мобилно устройство „***“ срещу насрещното задължение за заплащане на лизинговата цена в
общ размер от 344,77 лв.с вкл. ДДС на 24 лизингови вноски, последната с падеж
на 12.11.2016 г. В договора страните са удостоверили, че лизингодателят е
предал на ответника вещта в договорените характеристики и във вид, годен за
употреба. Предвидена е възможност за придобиване на собствеността върху същата
от страна на лизингополучателя. В клаузата на чл. 12 от приложимите
към договора Общи условия е предвидено, че при неизпълнение от страна на
лизингополучателя на задължение по договора насрещната страна може да обяви
месечните вноски за предсрочно изискуеми.
Установява се, че между „Теленор
България“ ЕАД, в качеството му на лизингодател и ответника, в качеството му на
лизингополучател, е подписан и договор за лизинг от 04.11.2015 г., съгласно който ищецът
предоставя на ответника за временно и възмездно ползване мобилно устройство „***“ срещу задължението на лизингополучателя да заплати
лизинговата цена в размер на сумата от 887,57 лв. с вкл. ДДС, на 24 равни месечни
лизингови вноски, всяка в размер от по 38,59 лв. /само първата в размер от 0
лв./ и последната с падеж на 04.10.2017 г. В договора за лизинг е посочено, че
устройството е предадено на ответника при подписването му във вид, годен за
употреба, функциониращо и съответстващо на договорените технически
характеристики.
От
изводите на вещото лице, обективирани в приетата по делото съдебносчетоводна
екпертиза се установява, че процесните фактури са осчетоводени в счетоводството
на ищцовото дружество. Изяснено е, че
същите включват следните суми: фактура № **********/ 05.05.2016 г. на обща
стойност 112,57 лв. с ДДС – начислени суми за предоставени мобилни услуги на стойност от 58,99 лв. с вкл. ДДС и вноска
за лизинг в размер от 53,58 лв.; фактура №
**********/05.06.2016 г. на обща стойност от 36,50 лв. с вкл. ДДС, фактурираща
отстъпки по договор за мобилни услуги с отрицателен знак /-17,08 лв./ и вноска
за лизинг в размер от 53,58 лв. и фактура №
**********/05.07.2016 г. на обща стойност от 2 300,89 лв., включваща
сумата от 1 593,51 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договори
за мобилни услуги и сумата от 707,38 лв. – вноска за лизинг. Посочва се, че ответникът
е извършвал частични плащания само по първата фактура, с които е погасил сума в
размер от 32,06 лв., поради което оставащата дължима по тази фактура възлиза на
сумата от 80,51 лв. Общата неплатена сума по процесните фактури е на стойност
от 2 417,90 лв. Отразено е, че в счетоводството на ищеца на 26.05.2016 г. е
налице спиране на действието на двете допълнителни споразумения, сключени между
страните – от 12.12.2014 г. и от 04.11.2015 г. След самостоятелно направени
изчисления, при съобразяване с приложимата към съответния номер месечна такса
по абонаментен план и крайния срок на действие на споразуменията, вещото лице
достига до извод, че дължимата неустойка поради предсрочното им прекратяване по
вина/инициатива на потребителя възлиза на сума в общ размер от 1 593,51
лв., от която 1 463,58 лв. за мобилен номер +***/за 527 дни до края на
срока на договора/ и на 129,93 лв. за мобилен номер +***/за 234 дни до края на
срока на договора/. Общата стойност на така изчислената неустойка съответства и
на сумата, включена във фактура №
**********/05.07.2016 г., издадена от ищцовото дружество. Посочено е, че общата
стойност на незаплатените от ответника лизингови вноски, включени в процесната
фактура от 05.07.2016 г. са в размер
от 707,38 лв., от нея: 89,94 лв., представляваща 6 лизингови вноски по договора
за лизинг от 12.12.-2014 г. за мобилно устройство „***“
и 617,44 лв., представляваща 16 лизингови вноски по договор за лизинг от
04.11.2015 г. за мобилно устройство „***“. Извън тях
остават лизинговите вноски по фактурата от 05.06.2016 г., съответно до 18-та
вноска по договора за лизинг от 12.12.2014 г. и до 8-ма вноска по договора за
лизинг от 04.11.2015 г. При изслушването си пред съда вещото лице изяснява, че
с извършеното от ответника плащане са погасявани задължения по фактури, касаещи
период, извън процесния, както и частично по фактурата от 05.05.2016 г. След
съобразяване на частично платената сума общият размер на задълженията възлиза
на сумата от 2 417,90 лв. Съдът кредита заключението като компетентно и
обосновано, изготвено въз основа на материалите по делото и проверка в
счетоводството на ищцовото дружество, отговарящо на всички поставени задачи и
останало неоспорено от страните.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
Както
вече беше изяснено, предмет на този иск е вземане, представляващо стойност на
далекосъобщителни услуги, удостоверени в издадена от ищеца фактура.
Възникването
на това притезание е обусловено от установяване от страна на ищеца съществуването
между него и ответника през процесните отчетни периоди на облигационни
правоотношения, породени от сочените договори за мобилни услуги и допълнителни
споразумения към тях с твърдените предмет и съдържание, както и изпълнението на
насрещните му задължения по правоотношенията чрез реално предоставяне за
ползване на ответника на мобилните телефонни номера и доставката на
далекосъобщителните услуги по вид и стойност, описани в издадената фактура.
От
събраните по делото писмени доказателства безспорно се установи, че през отчетния
период месец април 2016 г. – месец май 2016 г. страните са били обвързани от
облигационни правоотношения, свързани с предоставяне за ползване от мобилния
оператор „Теленор България“ ЕАД на ответника С.Й. на мобилни номера ***и +***. По силата на тази договорна обвързаност
ищцовото дружество е поело задължението да доставя на ответника
далекосъобщителни услуги срещу заплащането от негова страна на дължимите
месечни абонаментни такси и разговори съгласно уговорените тарифни планове. В
тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на особения представител
на ответника за липсата на доказателства ищецът да е носител на вземанията като
правоприемник на дружеството, с което са сключени договорите. Изясни се, че от
служебна справка в публично достъпния ТРРЮЛНЦ следва, че търговското
наименование на ищеца „Теленор България“ ЕАД до 28.10.2014 г. е било „Космо
България Мобайл“ ЕАД – мобилният оператор, страна по част от процесните
договори и споразумения, което прави именно ищеца носител на вземанията по тях.
Установи
се, че само процесната фактура № **********/05.05.2016 г., издадена за отчетния
период от 05.04.2016 г. до 04.05.2016 г. обективира вземания на ищеца за месечни
абонаметни такси и такса за раговори за мобилен телефонен номер ***, предоставен
на С.Й., които са положителна величина, т. е. суми, неплатени от ответника, поради
което и дължими от същия. Съгласно изводите на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза същите възлизат на сумата от 58,99 лв. с вкл.
ДДС. След приспадане на отрицателната величина, формирана по втората фактура с №
**********/05.06.2016 г., а именно – 17,08 лв. /вследствие от търговски
отстъпки/ и на погасената чрез плащане от ответника в размер от 32,06 лв.
остава дължима разликата от 9,85 лв., каквато е и претендираната от ищеца.
Следователно,
искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9,85 лв. по фактура
№ **********/05.05.2016 г., издадена за отчетния период от 05.04.2016 г. до 04.05.2016 г., се явява
основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
342, ал. 1 ТЗ:
Възникването
в полза на ищеца на вземанията, представляващи стойност на лизингови вноски, е
обусловено от установяване наличието на договорни правоотношения между
страните, породени от договори за лизинг с твърдените предмет и съдържание,
предаванетго от страна на ищеца като лизингодател за ползване от ответницата на
мобилните устройства, предмет на договорите и падежа на вземанията.
От
събраните по делото писмени доказателства се установи, че между „Теленор
България“ ЕАД, в качеството му на лизингодател и С. Д.Й., в качеството му на
лизингополучател, са възникнали договорни правоотношения, породени от договор за лизинг от 12.12.2014 г. и договор
за лизинг от 04.11.2015 г., по силата на които на Й. били предоставени за
временно и възмездно ползване мобилни устройства „***“ и „***“ срещу задължението на последния да заплати лизинговата
им цена, съответно в размер на сумата от 344,77 лв. с вкл. ДДС на 24 месечни
вноски, първата от които в размер от 0 лв., а останалите 23 в размер от по
14,99 лв., респ. в размер от 887,57 с вкл. ДДС на 24 вноски, първата от които
в размер от 0 лв., а останалите в размер от по 38,59 лв. или общ размер на
месечната лизингова вноска по двата договора от 53,58 лв. В договорите изрично
е посочено, че лизинговите вещи се предоставят на ответника, в качеството му на
лизингополучател, при подписването им, в състояние, годно за употреба и
отговарящо на договорените технически характеристики. Следователно, ищецът е
изпълнил основното си задължение по правоотношенията – да предаде на насрещната
страна вещите с възможност за тяхното ползване по предназначение, което поражда
задължението на лизингополучателя да заплаща цената за това ползване –
съответната лизингова вноска. От съдържанието на
приетите по делото фактури и от изводите на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза, се установи, че общо неплатените редовни /с настъпил падеж към
фактурирането им/ лизингови вноски за двете мобилни устройства през процесните
отчетни периоди възлиза на сумата от 107,16 лв., съответно 53,58 лв. по
фактурата от 05.05.2016 г.
/вноска № 17 по договора за лизинг от 12.12.2014 г. с падеж на 12.04.2016 г. и
вноска № 7 по договора за лизинг от 04.11.2015 г. с падеж на 04.05.2016 г./ и
53,58 лв. по фактурата от 05.06.2016 г. /включваща вноска № 18 по договора за
лизинг от 12.12.2014 г. с падеж на 12.05.2016 г.
и вноска № 8 по договора за лизинг от 04.11.2015 г. с падеж на 04.06.2016 г./.
Ответната
страна не твърди и не доказва осъществено плащане на лизинговите вноски по тези фактури, поради
което съдът намира, че в полза на ищеца съществува вземане в размер от 107,16
лв.
По
изложените съображения, съдът счита, че предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 342,
ал. 1 ТЗ се явява доказан за сума в общ размер от 107,16 лв., включваща сумата
от 53,58 лв., дължима по фактура № **********/05.05.2016 г. и сумата от 53,58
лв., дължима по фактура № **********/05.06.2016 г., което обуславя уважаването му.
По исковете с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 92, ал. 1 ЗЗД:
Възникването
в полза на ищеца на вземанията, претендирани като неустойка, е обусловено от наличието на главен дълг,
уговорено между страните по процесните договори и допълнителни споразумения
неустоечно съглашение, упражненото от ищеца едностранно предсрочно прекратяване
на договорите /соченото спиране на достъпа до мобилната мрежа/ и размера на
претендираните неустойки.
Ищцовото
дружество твърди, че неплащането от страна на ответника на сумите по първите две
процесни фактури е дало основание на същия да прекрати едностраннно и предсрочно
действието на договорите и допълнителните споразумения за предоставяне на
мобилни услуги чрез спиране доспъпа на потребителя до мобилната мрежа
посредством мобилни номера ***и ***. Същото дало основание и за предсрочна изискуемост
на оставащите нефактурирани към този момент лизингови вноски.
По
делото се изясни, че съгласно клаузите на процесните договори за мобилни услуги
и допълнителните споразумения към тях, при предсрочното им прекратяване по вина
или инициатива на ответника, в качеството му на потребител, същият дължи на
оператора неустойка в размер на сумата от стандартните месечни абонаменти за съответния
номер, дължими до края на първоначално уговорения срок на неговото действие.
От
съдебносчетоводната експертиза се установи, че достъпът на С.Й. до мобилната
мрежа и чрез двата мобилни номера е бил преустановен на 26.05.2016 г.
Експертизата изяснява също, че вземанията за неустойки за предсрочно
прекратяване на договорите за мобилни услуги възлизат на сумата от 1 463,58
лв. за мобилен номер ***и на 129,93
лв. за мобилен номер *** или на сума в общ размер на 1 593,51 лв., каквато
е и претендираната от ищеца стойност. От заключението следва, че последната е
определена като сбор от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края на първоначално уговорения между
страните срок на действие на договорите.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Правната норма определя
неустойката като форма на договорна отговорност за причинените вреди от
неизпълнение на договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от
страните, като наред с това очертава и специфичните функции на неустоечното
вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване изпълнението на
задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на неустойката е по
– голям от причинените вреди. В рамките на един от основните принципи в
гражданското право – свободата на договаряне, намерил нормативното си отражение
в чл. 9 ЗЗД страните по една двустранна правна сделка могат да уговорят
неустойка за вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор по волята на
една от тях. Необходимо е обаче това неустоечно вземане да има някоя от
специфичните за неустойката функции. В противен случай клаузата за неустойка би
била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът
следи служебно, преценявайки
клаузата към момента на
сключване на договора
и включването ѝ в неговото съдържание – арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1
/2009 г.на ОСТК на ВКС.
В
настоящия случай „Теленор България“ ЕАД претендира неустойка при предсрочно
прекратяване на договорите за мобилни услуги поради допуснато от ответника
неизпълнение в срок на задължението му да заплаща стойността на предоставените
услуги, като размерът на вземанията се равнява на сбора от стандартните
абонаметни такси за съответния мобилен номер, изчислен съобразно първоначално
уговорения между страните срок на действие на договорите. Съдът намира, че така
уговорената неустойка при предсрочно прекратяване създава предпоставки за
обогатяване на едната страна – мобилния оператор без правно основание,
доколкото под формата на неустоечно вземане същият би получил сума в размера,
който би получил и в хипотеза, при която договорите не биха били прекратени,
без да предоставя насрещната престация, а дори и в по-висок размер, предвид
определянето на неустойката на базата на стандартния месечен абонамент, а не на
промоционалния такъв, приложим по време на договорната обвързаност между
страните. Такава неустоечна клауза не съответства на функциите на неустойката
по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава
принципа за справедливост,
поради което съдът приема същата за нищожна като
противоречаща на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а процесните суми за недължими на това основание.
Приетата
по делото нищожност на неустоечните клаузи в процесните договори и споразумения
към тях обуславя неоснователността на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД относно вземането в
размер на сумата от 1 593,51 лв. обективирано във фактура №
**********/05.07.2016 г.
Исковата
претенция за другата част от сумата по тази фактура в размер от 707,38 лв.
претендирана от ищеца като сбор от притезания, дължими при предсрочното
прекратяване на договорите за лизинг и представляващи сбор от неплатените
лизингови вноски, съдът намира за основателна.
Изясни
се, че през процесните отчетни периоди страните са били обвързани от
облигационни правоотношения, по силата на които ищецът е предоставил на ответника
за временно и възмездно ползване лизингови вещи – мобилно устройство „***“ и мобилно
устройство „***“ срещу задължението на Й. да заплаща в срок
конкретната лизингова вноска. Съгласно клаузите на чл. 12 от приложимите към
договорите за лизинг Общи условия при неизпълнение на задължение от
лизингополучателя насрещната страна има правото да обяви месечните вноски за
предсрочно изискуеми. Същевременно ответникът не твърди, а и по делото не са
ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че след предсрочното
прекратяване на доворите за лизинг същият е преустановил ползването на
лизинговите вещи и ги е върнал на ищеца. Ето защо, съдът намира, че последният
дължи заплащането на остатъчната им стойност, представляща разликата между
първоначално уговорената лизингова цена и фактурираната такава до
прекратяването.
При
съобразяване със заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза
съдът приема, че стойността на неплатените от ответника лизингови вноски за
двете мобилни устройства /чийто крайни падежи са настъпили към момента на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК/ възлиза на сума в общ размер от
707,38 лв., от които 89,94 лв. за шест месечни лизингови вноски по договора за
лизинг от 12.12.2014 г. за мобилно устройство „***“
и 617,44 лв. за шестнадесет лизингови вноски по договор за лизинг от 04.11.2015
г. за мобилно устройство „***“.
Изложено
обуславя извода за основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД /с оглед претендиране на вземанието от ищцовото дружество
под формата на неустойка/ за сумата от 707,38 лв. и за уважаването му в цялост.
По отговорността
за разноски:
При
този изход на спора – частична основателност на предявените искове право на
разноски имат и двете страни, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част
на исковите претенции, както за тези в исковото производство, така и за тези,
направени в хода на заповедното по ч. гр. дело № 00498/2018 г. по описа на
Районен съд – Перник – арг. т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца, съразмерно с уважената част от исковете, следва
да бъдат присъдени разноски в размер от 145,22 лв. – за държавна такса и
адвокатско възнаграждение в заповедното производство и в размер от 292,35 лв. –
за държавна такса, депозит на вещото лице, за особен представител и адвокатско
възнаграждение в исковия процес. Съдът намира за доказано реалното заплащане на
адвокатските възнаграждения в двете съдебни производства с оглед представените
договори за правна защита и съдействие № 2891/11.01.2018
г. и № 2891-1/15.05.2018 г. и фактури от 11.01.2018 г. и от 15.05.2018 г.
/съответно л. 4/л. 7 от ч. гр. дело № 00498/2018 г. по описа на РС – Перник и л.
5/ л. 8 от настоящото дело/. Ответникът не е претендирал разноски, а
и не е представил доказателства за извършването на такива /същият се
представлява в процеса от особен представител/, поради което не следва да му
бъдат присъждани.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявените от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4,
Бизнес парк „София“, сграда № 6, срещу С.Д.Й., с ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: ***, обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ и вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че С.Д.Й.
дължи на „Теленор България“ ЕАД сума в общ размер от 824,39 лв., от която сумата от 9,85
лв., представляваща стойност на доставени и незаплатени далекосъобщителни
услуги, сумата от 107,16 лв.,
представляваща стойност на неплатени лизингови вноски за мобилни устройства и
сумата от 707,38 лв., представляваща
неустойка, формирана от предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски, за
които суми са издадени фактура № ********** от 05.05.2016 г., фактура №
********** от 05.06.2016 г. и фактура № ***от 05.07.2016 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане, за която сума по ч. гр. дело № 00498/2018 г. по описа на Районен съд
– Перник, ГО, VIII-ми състав е издадена Заповед № 301 от 22.01.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над общия уважен размер от 824,39 лв. до пълния
предявен общ размер от 2 417,90 лв.
или за сумата от 1 593,51 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, ведно със
законната лихва за забава върху тази част от главницата, считано от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА
С.Д.Й., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк „София“,
сграда № 6, сумата от 145,22 лв.,
представляваща сторени разноски в производството по ч. гр. дело № 00498/2018 г.
по описа на Районен съд – Перник, ГО, VIII-ми състав и
сумата от 292,35 лв., представляваща
сторени разноски в исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – Перник, в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
При влизане в
сила
на решението, ч. гр. дело № 00498/2018 г. по описа на съда, с приложен към
същото заверен препис от настоящия акт, да се върне на съответния съдебен
състав.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: