№ 267
гр. Варна, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Марин Г. М.
Членове:Магдалена Кр. Недева
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Марин Г. М. Въззивно търговско дело №
20253001000398 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна
жалба на В. М. В. представляван от адвокат И. З. срещу решение №
271/27.06.202 година по търг. дело № 520/2024 година на ВОС, с което е
отхвърлен предявеният от ищеца иск срещу „Банка ДСК“ ЕАД, за
установяване в отношенията между страните несъществуването на
изпълняемо право срещу ищеца за сумата от 20457,80 евро, представляваща
сбор главница по споразумение от 23.03.2011г. за обединяване на договор за
стандартен кредит №15573392/14.05.2008 година, договор за стандартен
кредит № *********/11.11.2005 година договор за кредит овърдрафт№
10953153/11.11.2005г., 2801,37 евро- договорна лихва за периода 15.05.2011г.-
03.08.2012г., 541,30 евро-наказателна лихва за просрочена главница за периода
10.07.2012г. до 03.08.2012г., за които вземания са издадени заповед за
изпълнение и изп. лист по ч.гр.д. № 11248/2012г. по описа на ВРС, по който
лист е образувано изп. делото № 224/2012г. по описа на ЧСИ Л.Т. рег. № 713
КЧСИ, поради погасяването им по давност, на осн.чл. 439, ал. 1 ГПК.
Въззивната страна намира решението в обжалвания дял за
незаконосъобразно и необосновано, като се позовава на неправилни изводи на
първата инстанция относно дължимостта на вземането по процесния
изпълнителен лист, което сочи да е погасено по давност. Оспорва се
качеството взискател, с което се легитимира цесионера „ОТП Факторинг“
ЕАД, въз основа на сключен договор за прехвърляне на вземания между него
и първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД, заявител в производството по
1
издаване на изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение. Намира за
нарушено правилото на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК, изразяващо се в
липса на недвусмислено изразена воля, благодарение на която цесионерът да
встъпи в изпълнителното производство като взискател по силата на
процесуално правоприемство. Ето защо смята за невъзникнало валидно
процесуално правоприемство между цедент и цесионер по издадения
изпълнителен лист, вследствие на което всички действия по изпълнението не
са противопоставими на длъжника, съответно не могат да прекъснат
давностния срок. Отделно от това отправя възражение за неуведомяването на
длъжника за настъпилата цесия, поради което тя му е непротивопоставима.
Твърди, че поради това предприетите от цесионера действия по изпълнението
са невалидни спрямо длъжника и не влияят на давностните срокове. По
отношение конкретно на наложен запор от 15.03.2013 година, като действие
по изпълнението извършено от лице, което не е взискател -„Банка ДСК“ ЕАД,
се сочи, че същото не може да произведе действие на прекъсване на
давностни срокове. Оспорва действието на последвалото вливане между „ОТП
Факторинг“ ЕАД и „Банка ДСК“ ЕАД, което сочи, че няма обратно действие и
не може да валидира действия извършени от субект, който не е легитимиран
да претендира вземането. Твърди се, че решението страда от вътрешни
несъответствия, като е прието от една страна извършването на плащания по
изпълнителното дело, без да е установено кога са направени те и в какви
размери, дали и как тези плащания погасяват вземането, а от друга се приема
изискуемост на вземането изцяло. Сочат се твърдения, че заповедта за
незабавно изпълнение не е стабилизирана в производство по чл. 422 ГПК,
доколкото иск е заявен не от първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД, а от
нелегитимираното лице „ОТП Факторинг“ ЕАД. Отделно от изложеното
намира договора за прехвърляне на вземания за нищожен, поради нарушение
на императивни разпоредби на ЗПК. Отправя възражение по отношение на
запорираната сума, която смята за несеквестируема и същата не представлява
периодично плащане. По тези съображения се иска отмяна на обжалваното
решение.
Насрещната страна, в срока за това, е представила писмен отговор, в
който оспорва жалбата като неоснователна и иска същата да се остави без
уважение. Твърди се, че кредиторът по вземането и взискател в
изпълнителното производство, е извършвал изпълнителни действия, които са
прекъсвали давността, поради което давностните срокове не са изтекли към
момента на подаване на процесната искова молба, както и че субективните
предели на изпълнителния лист са регламентирани от чл. 429 ГПК, поради
което смята цесионера за легитимиран субект по изпълнението. Иска
отхвърлянето на жалбата и присъждането на разноски направени от страната.
В проведеното съдебно заседание пред въззивната инстанция страните
изразяват становища по жалбата, съответно представения писмен отговор.
Приети и приобщени са представени от въззивника писмени доказателства, в
подкрепа на тезата си за запорирано несеквестируемо вземaне. Страните са
2
отправили насрещния искания за присъждането на разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на
предявените искания по отправена от длъжник отрицателна установителна
претенция, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
Решенията на първоинстанционния съд, съдържат реквизитите по чл.
236 ГПК, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск
е надлежно упражнено.
Предявената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1
ГПК. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания. Според ТР № 1/2013 година на ОСГТК
на ВКС, въззивният съд осъществява преценка за допустимост предхождаща
решаването на материалноправния спор.
Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба
на В. М. В., отправена срещу „Банка ДСК“ ЕАД, правоприемник след
преобразуване посредством вливане на заличеното на 25.05.2023 година,
„ОТП Факторинг България“ ЕАД. Обжалваното решение е допустимо като
постановено спрямо правосубектно лице – „Банка ДСК“ ЕАД, като
универсален правоприемник на заличения търговец „ОТП Факторинг
България“ ЕАД. Производството е допустимо. Доколкото въззивните
възражения са сведени единствено до правилността на съдебния акт, касаещи
приложимите норми относно частното правоприемство в изпълнителното
производство и погасяването на вземането по давност, то и в този предметен
обхват следва да се произнесе въззивния съд, съобразно правилото на чл. 269
изр. второ от ГПК.
В исковата молба се твърди, че срещу ищеца са издадени заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, по силата на който той е
солидарно осъден за сумата от 20457,80 евро, представляваща сбор от
главница по споразумение от 23.03.2011г. за обединяване на договор за
стандартен кредит № 15573392/14.05.2008г., договор за стандартен кредит
№*********/11.11.2005г. договор за кредит овърдрафт№
10953153/11.11.2005г., 2801,37 евро- договорна лихва за периода 15.05.2011г.-
03.08.2012г., 541,30 евро-наказателна лихва за просрочена главница за периода
10.07.2012г. до 03.08.2012г., по ч.гр.д. № 11248/2012г. по описа на ВРС, по
който лист е образувано изпълнително дело № 224/2012г. по описа на ЧСИ
Л.Т. рег. № 713 КЧСИ.
3
Поддържа се възражение, че за кредитора „Банка ДСК“ ЕАД не
съществува субективно право да прехвърля вземанията си към длъжника на
трето лице – в случая „ОТП Факторинг България“ ЕАД, както и че длъжникът
не е надлежно уведомен за настъпилото прехвърляне на вземания. Отрича се
съществуването на самото вземане и се оспорва се действителността на клауза
(като неравноправна), даваща възможност кредиторът по вземането да бъде
заменен без съгласие на длъжника. Твърди се и нарушение на специалните
норми на чл.143 т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК, които дерогират общото
правило на чл. 99 ЗЗД. Възразява се срещу постигнатото споразумение за
обединяване на кредити от 23.03.2011 година с банката - кредитодател, като
претендира приложение на правилата на ЗПК. Сочи се нарушение на
императивните разпоредби на чл. 22 ЗПК, поради липса на ясно разписана
методика за изчисляване на приложимия към договора ГПР. Оспорва се
уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на вземанията по
кредита. Твърди се погасяване на вземанията по кредита въз основа на
съществуващи застрахователни правоотношение на ищеца. Иска се
прогласяване нищожност на договора за кредит, на който банката основава
вземането си, в условията на евентуалност се иска да се приеме за установено
между страните, че длъжникът не дължи в полза на кредитора процесните
суми по договора.
Производството по предявените искове за прогласяване нищожност на
споразумението от 23.03.2011 година за обединяване на договора за
стандартен кредит е прекратено с определение № 1526/14.11.2024 година на
ВОС, което е влязло в сила. Първата инстанция е отчела постановено решение
по в.т.д № 173/2015 година на Варненски апелативен съд, в което е разгледан
въпроса относно съответствието на съдържанието на споразумението с
правилата на ЗПК. Прието е, че силата на пресъдено нещо на това решение е
незасегната и се разпростира върху въпросите свързани с неравноправни
клаузи на споразумението, съответно неговата нищожност според
императивните текстове на ЗПК. Производство по главния иск, предявен от
ищеца, е недопустимо поради непререшаемост на установените факти
свързани с тези клаузи.
С определение № 6/03.01.2025 година, производството по делото е
прекратено по наведената от ищеца претенция за установяване недължимостта
на вземането по кредита поради погасяването им от трето лице –
застраховател, въз основа на застрахователно правоотношение. След даване на
указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът не е уточнил твърденията си за
погасяване на вземанията от трето лице – застраховател. Така първата
инстанция е останала сезирана единствено с отрицателната установителна
претенция на ищеца за отричане правото на принудително изпълнение на
кредитора, като погасено по давност. Тази претенция подлежи на разглеждане
и пред настоящата инстанция.
Между страните не се спори, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, въз основа на заповед за
4
изпълнение по чл.417 от ГПК ч.гр.д. № 11248/2012г. по описа на ВРС е
издаден изпълнителен лист срещу В. М. В. за сумата от 20457,80 евро,
представляваща сбор главница по споразумение от 23.03.2011г. за
обединяване на договор за стандартен кредит от 14.05.2008г., договор за
стандартен кредит №*********/11.11.2005г. договор за кредит овърдрафт№
10953153/11.11.2005г., 2801,37 евро- договорна лихва за периода 15.05.2011г.-
03.08.2012г., 541,30 евро-наказателна лихва за просрочена главница за периода
10.07.2012г. до 03.08.2012 година.
Въз основа на изпълнителния титул, по молба на кредитора е образувано
изпълнително дело № 224/2012 година по описа на ЧСИ Л.Т., рег. № 713.
Видно от молбата за образуване на изпълнителното дело на съдебния
изпълнител са възложени, от страна на взискателя, правомощията по чл. 18
ЗЧСИ. Не се спори, че вземанията по изпълнителното основание са
прехвърлени на трето лице – „ОТП Факторинг България“ ЕАД. С молба за
конституиране от 28.03.2013 година, като частен правоприемник на
първоначалния взискател е конституиран „ОТП Факторинг България“ ЕАД. За
удовлетворяването на взискателя са предприети действия по налагане
възбрана върху имот собствен на длъжника на 21.01.2013 година и наложен
запор на 15.01.2013 година върху вземания на В. М. В. с произход от
Държавно обществено осигуряване, по фонд „Пенсии“. Към отговора на
исковата молба ответникът е представил удостоверение издадено от ЧСИ, рег.
№ 713, според което, вследствие наложен запор върху пенсията на длъжника
от месец март 2013 година до момента на издаване на удостоверение –
09.04.2025 година ежемесечно постъпват суми, с които се погасява вземането
към взискателя, както и дължимите по изпълнението такси и разноски.
Служебно известно е на въззивната инстанция, а и от приложените към
отговора на искова молба писмени доказателства, се установява, че е
проведено производство по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на
процесното вземане на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД към длъжника
В. М. В. и поръчителите Т.И. В.а и К.С.С. по издадената в полза на кредитора
„Банка ДСК“ ЕАД заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.дело №
11248/2012 година. Прието е за установено в отношенията между страните, че
правото на иск срещу поръчителите е преклудирано, на основание чл. 147, ал.
1 ЗЗД, а кредиторовото вземане е установено в пълния претендиран размер по
отношение на главния длъжник В. М. В.. Постановеното решение срещу
длъжника по т.д.№ 2272/2013г. по описа на ВОС, след постъпили обжалвания,
е влязло в законна сила на 01.11.2016 година.
По възраженията срещу материалната легитимацията на ответника като
взискател:
Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД е правоприемник на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД след вливането му в банката, това е служебно известен на
съда факт. Надлежната легитимация по предявения иск по чл. 439 ГПК
произтича от издадената и влязла в сила заповед за незабавно изпълнение за
5
лихвоносна главница с разноски по споразумение от 23.03.2011г. за
обединяване на кредити и от твърденията на длъжника, че правото на
принудително изпълнение е погасено поради изтекла давност след влизането в
сила на заповедта по чл. 417 ГПК. По издадения по изпълнителния лист, въз
основа на заповедта по чл. 417 ГПК, през 2012 година пред ЧСИ Л.Т., рег. №
713 е било образувано изпълнително дело с длъжник ищеца В. М. В. и
взискател „Банка ДСК“ ЕАД - кредитор по изпълнителното основание, който
впоследствие е прехвърлил на „ОТП Факторинг България“ ЕАД установеното
в заповедта вземане (чл. 429, ал. 1 ГПК и чл. 99 ЗЗД). След заличаването на
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, поради вливането му в „Банка ДСК“ ЕАД е
настъпило законно приемство в процеса.
Законното приемство в процеса е налице в случаите, когато страната
загубва своята процесуална правоспособност, както и когато с държавен акт
спорното право се прехвърля на друго лице. Един от случаите, когато
процесуалната правоспособност се загубва от търговско дружество е при
преобразуването му чрез вливане. При преобразуване чрез вливане на
търговски дружества цялото имущество на едно или повече търговски
дружества /преобразуващи се дружества/ преминава към едно съществуващо
дружество /приемащо дружество/, което става техен правоприемник /чл. 262
ТЗ/, като преобразуването има действие от деня на вписването в търговския
регистър /чл. 263ж, ал. 1 ТЗ/, освен ако страните не предвидят друго в
договора /чл. 263ж, ал. 2 ТЗ/. Заместването в процесуалното правоотношение
настъпва от деня, в който е настъпило материалното правоприемство,
независимо дали правоприемникът желае да участва, кога ще заяви правата си
и дали ще вземе фактическо участие в процеса. Без значение е и дали на съда е
бил известен, или не фактът на настъпилото по силата на закона
правоприемство-в същия смисъл трайната практика на ВКС –вж. определение
№ 241/08.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1431/2018 г. ІІІ г. о. При преобразуването
посредством вливане е налице универсално правоприемство между вливащото
се дружество и дружеството правоприемник. При това правоприемство,
гражданското производството (в това число и изпълнителното) продължава с
участие на приобретателя, който встъпва по право във висящите производства,
по които преобразуващото се дружество е било страна, в този смисъл чл. 227
ГПК.
В настоящия случай от фактическа страна се установява, че по партида
на „Банка ДСК“ ЕАД в ТР е вписано преобразуване. Формата на
преобразуване е вливане съгласно нотариално заверен договор от 30.08.2022 г.
между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и „Банка ДСК“ ЕАД, съгласно чл. 1
от който, първото дружество се влива в банката, като съгласно чл. 10 от
договора вливането има действие от вписването в Търговския регистър.
Видно от партидата в Търговския регистър на приемащата банка вписването е
извършено на 25.05.2023 година. Следователно, към момента на образуване на
настоящото производство „Банка ДСК“ ЕАД вече се явява правоприемник на
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, като такъв е встъпил ex lege като страна в
6
изпълнителното производството и се явява взискател на длъжника в него,
поради което аргументите в обратен смисъл на последния са неоснователни.
По основателността на исковата претенция:
Искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на
материалноправни предпоставки на изпълнителния процес и се явява
съпътстващ същия процес защита. Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът
може да оспорва изпълнението чрез иск, който може да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. Предмет на отрицателния
установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право,
основано на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е.
недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз
основа на който е образувано изпълнителното дело. Чрез този иск се
упражнява по съдебен път материалноправното възражение за изтекла
погасителна давност /чл. 120 ЗЗД/. Надлежната легитимация по предявения
иск по чл. 439 ГПК произтича от издадената и влязла в сила заповед за
незабавно изпълнение за лихвоносна главница с разноски по споразумението
за обединяване на кредити от 23.03.2011 година и от твърденията на
длъжника, че правото на принудително изпълнение е погасено поради изтекла
давност след влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК.
В настоящата хипотеза е безспорно, че процесното изпълнително
производство е образувано през 2012 година. Според приетото в ТР №
3/28.03.2023 г. постановено по тълк. дело № 3/2020 г., на ОСГТК на ВКС,
нормата на чл. 115, ал. 1 б. „ж“ ЗЗД се прилага в изпълнителния процес по
изпълнителни дела за събиране на вземания образувани до приемането на
26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., на ОСГТК на
ВКС, с което е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. /т. 10 от ТР №
2/2013 на ОСГТК на ВКС/. Задължителното тълкуване на ППВС № 3/1980 г.
отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което
Постановлението е счетено за загубило сила. Затова по изпълнителните дела,
образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на ТР №
2/26.06.2015 г. постановено по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, на ВКС, не е
текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1 б. „ж“ ЗЗД. Давността за
тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г. С оглед тези постановки,
въззивната инстанция възприема, че до 26.06.2015 година, погасителна
давност по вземането, за което е образувано процесното изпълнително дело не
е текла. Давността следва да се приеме за започнала да тече след 26.06.2015
година.
Тъй като се касае за вземане установено с влязло в сила съдебно
решение (по т.д.№ 2272/2013г. по описа на ВОС), следва да се прилага общата
пет годишна давност, съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Със същия
давностен срок се ползва и лихвоносното вземане по главницата. Това е така,
7
защото е установено със заповедта за незабавно изпълнение, която при
влизането й в сила има сходни последици с влязлото в сила осъдително
решение за вземането.
След 26.06.2015 година, следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 116, б. „в“ ЗЗД, според който давността се прекъсва с предприемането на
действия по принудителното изпълнение на вземането. Следва да се имат
предвид разясненията дадени в мотивите към т. 10 от ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в което като способи прекъсващи давността са посочени
неизчерпателно са посочени: насочване на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяване на кредитора, възлагане на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис, оценка на вещта,
назначаването на пазач, насочването и извършването на публична продан. Не
са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнителното дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имуществото на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи и книжа, назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение.
Безспорно в настоящата хипотеза са извършени изпълнителни действия
по налагане на запор върху вземания на длъжника (от 15.01.2013 година),
налагане на възбрана върху недвижим имот на длъжника (от 21.01.2013
година). В резултат на наложения запор, по сметки на съдебния изпълнител, са
постъпвали ежемесечни удръжки, които са послужили за удовлетворяване на
взискателя по изпълнителното производство. С предприемането на
принудително действие по налагане запор върху вземането на въззивника към
НОИ за получаване на пенсия е била прекъсната давността за задълженията
му към взискателя. Впоследствие давността е прекъсвана всеки месец,
считано от 12.12.2013 година така към настоящия момент до 09.04.2025
година, с постъпване на месечните плащания в изпълнение на запора по
сметката на съдебния изпълнител. Всяко плащане е част от динамичния състав
на запора като единен изпълнителен способ и прекъсва погасителната давност
за вземането, което удовлетворява. В такава хипотеза не се налага взискателят
да прекъсва давността, като манифестира активност по изпълнението на всеки
две години, както се сочи в жалбата на въззивника.
Възражението за предприемане на недопустим изпълнителен способ и
събиране на суми по едно несеквестируемо вземане, следва да се остави без
уважение. Съгласно чл. 446, ал. 1 ГПК изпълнението може да бъде насочено
върху трудово възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение
за труд, както и върху пенсия, но същите са частично секвестируеми,
следователно наложеният върху тях запор обхваща само секвестируемата
част. Съгласно ТР № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, налагането на запор
върху частично несеквестируемо вземане е допустимо изпълнително
действие, тъй като той обхваща само секвестируемата част. В изпълнение на
задължението по чл. 508, ал. 1 ГПК третото лице по запора (в случая НОИ-
8
Варна) е съобщило на съдебния изпълнител, че от 01.05.2013 година от
пенсията на длъжника ще се удържа сумата от по 194,32 лева месечно, по
изпълнителното дело (л. 57 от приобщеното дело на ЧСИ, рег. № 713). За това
отправеното възражение е неоснователно. Представените от въззивника
писмени доказателства, приети в съдебното заседание пред въззивната
инстанция, са неотносими към предмета на спора и към допустимостта на
предприетото изпълнително действие по налагане на запор. Доказателствата
свидетелстват за развило се производство по обжалване на индивидуален
административен акт, отказ за отпускане на лична пенсия за осигурителен
стаж и възраст (чл. 68 КСО), пред административния орган. Още повече, че
неколкократно третото лице по запора НОИ е уведомявало съдебния
изпълнител във връзка с променен размер на получаваната от длъжника
пенсия и добавки към нея, като съответно е променян и размерът на
удържаната сума – 526,54 лева към 18.07.2024 година и 502,59 лева към
20.12.2024 година (л. 196 и л. 202 от делото на съдебния изпълнител).
Впоследствие на 13.03.2025 година, съдебният изпълнител е уведомен за
преустановяване плащанията по наложения запор. Поради това е
несъстоятелно твърдението, че вследствие на наложения запор са удържани
суми, представляващи несеквестируемо вземане на длъжника.
От всичко изложено се прави извод, че длъжникът не доказва в
производството възражението си за изтекла погасителна давност, съответно
основанието на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК и оспореното принудително
изпълнение. В настоящата хипотеза между отделните прилагания на
изпълнителния способ „запор на вземания“ не е изтекъл петгодишен срок, на
основание чл. 117, ал. 2 вр. ал. 1 ЗЗД. По изложените съображения и
ненастъпилата погасителна давност на вземането по изпълнителния лист,
въззивната жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна, а
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски.
Въззиваемата страна, представлявана от юрисконсулт, своевременно е
направила искане за разноски. На страната следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева съобразно нормата на
чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 2 от Наредба за
заплащане на правната помощ.
По изложените правни изводи, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 271/27.06.2025 година по търг. дело №
520/2024 година на ВОС.
ОСЪЖДА В. М. В. ЕГН ********** от ***** да заплати на „Банка
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.София сумата от 100 лева /сто
9
лева/ представляваща юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК вр. чл. 78, ал. 8 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на РБ
в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на чл. 280, ал. 1,
респ. ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10