№ 64733
гр. София, 06.05.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20231110158674 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „Ти Би Ай банк“ ЕАД за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Н. Л. С. за следните суми:
1303,90 лева – неизплатен остатък от главница, ведно със законната лихва от
25.10.2023 г. до изплащане на вземането; 171,33 лева – застрахователни
премии за застраховка „bank пакет 1 кредит“; 5,86 лева – застрахователни
премии за застраховка „bank пакет 1 уред“; 89,92 лева – възнаградителна
лихва върху всички посочени по-горе суми общо за периода от 05.02.2023 г.
до 05.10.2023 г.; и 101,43 лева – обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 05.02.2023 г. до 10.10.2023 г. – задължения по договор за
потребителски кредит № **********/05.04.2022 г., сключен между страните
по делото.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в
чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз,
включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи
някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може
да се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по
договора за кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в
договор с потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда,
че е неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва
потребителя с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение.
При договорите за потребителски кредит това правило намира и специална
уредба в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за
плащане потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
1
Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или
възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение
за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична
сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).
По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще
се явява неравноправна клауза, която налага на потребителя да заплаща лихва
върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое
усмотрение. Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане
се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната
функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като
последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното
покритие (вж. чл. 367 – 368 КЗ).
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
текст на договор с потребителя, в който е предвидено, че длъжникът –
потребител получава като чиста стойност на кредита 1303,90 лева (чл. 8 от
договора), а към това плаща още общо 177,19 лева застрахователни премии.
Това изрично е уточнено от заявителя с молба с вх. № 5811/09.01.2024 г. Тази
сума обаче не е отделена в текста на договора като допълнително плащане
към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е
получена обща такава в размер на 319,87 лева, като възнаградителната лихва
по кредита се начислява върху целия сбор от главница (получена от длъжника
сума) и застрахователни премии. Подобен начин на начисляване на лихвите
създава съмнение, че става въпрос за клаузи, които като общ ефект
значително завишават тежестта на потребителя при разсрочено плащане на
застрахователната премия, като в противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и
2 ЗПКр превръщат застрахователната премия във вземане, олихвяемо с 28,79
% годишна лихва (вж. чл. 9 от договора за кредит на лист 10 от делото).
Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на
формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза. Заявителят се е противопоставил на това
тълкуване с молба с вх. № 94712/21.03.2024 г., с която в изпълнение на
задълженията си съгласно практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1
Определение от 06.02.2024 г. по дело C-425/23 Сити кеш и т. 50 – 53 от
Определение от 26.11.2020 г. по дело C-807/19 Банка ДСК и Фронтекс
интернешънъл, съдът е дал указания на заявителя да раздели размера на
лихвите, начислени върху цената на купените устройства, и върху
застрахователните премии.
Настоящият съдебен състав намира доводите на заявителя за изцяло
неправилни. Без значение е дали потребителят е приел да заплаща лихва
върху застрахователната премия или се е съгласил с нейния – основна задача
на съда по потребителски дела е да отиде отвъд буквалното съгласие на
страните, за да възстанови икономическия баланс по договора в съответствие
със законовите правила за защита на потребителя и принципите в тази насока
– за това вж. и указанията, дадени от СЕС във вече цитираното Определение
2
по дело C-425/23 Сити кеш, т. 28, както и в десетки други актове, сред които
напр. Решение 21.04.2016 г. по дело по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, т. 52, и цитираната там съдебна практика. Следователно с какво
се е съгласил или не потребителят, който не може да се очаква да е правно
информиран, е въпрос без всякаква релевантност за делото и повдигането му
постига само, единствено и едновременно две цели – да покаже търговец,
който изразява подобни аргументи, като флагрантно незачитащ правата на
потребителите и достоен за тяхната омраза, а не влизане в доверителни
отношения, от една страна, а от друга – да се досажда на съда с
необходимостта да пише едни и същи мотиви за преоткриване на отдавна
постулирани принципи на правото.
При преценка на действителността на договора, следователно
настоящият съдебен състав е длъжен да направи проверка на клаузите
относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се
занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в
договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която
страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно
установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира
Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на
определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво
отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на
Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по
дело C-42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран
в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр
представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да
получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в
посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита
(нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер
винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в
знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са
част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора
за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от
решението по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
3
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само
онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
Действително, възможно и допустимо е потребител да се съгласи да
включи в договора за кредит застраховка, премията по която да бъде платена
от кредитодателя. В този случай обаче съгласно императивните правила на §
1, т. 1 ЗПКр сумата на застрахователните премии по застраховка, която
обезпечава риска от неплащане на кредита, т.е. риска на кредитодателя, тази
застраховка следва да е част от разходите по кредите и не може да се смята за
част от усвоената сума по договора. В случая е направено точно обратното –
застраховките са включени в „главницата“, т.е. общия размер на кредита,
онова, с което потребителят уж се облагодетелства, а не в онова, което
потребителят плаща и е в негова тежест – разходите по кредита. В случая
дори да се приеме, че застраховката е доброволно сключена и поради това не
е от значение за отпускане на кредита при посочените в договора условия (§
1, т. 1 ЗПКр накрая), то тя не следва да се включва в „общия размер“ на
кредита по § 1, т. 3 ЗПКр, тъй като не обезпечава потребителя.
По делото заявителят е отказал да посочи изрично коя от двете
застрахователни премии за застраховка на какви рискове се дължи, като не е
отстранил съмненията на съда, че премиите са начислени за обезпечаване на
риска на заявителя, а не на длъжника за полученото по договора. От
представения по делото текст на застрахователната полица (на лист 18 от
делото) се установява, че голямата част от рисковете, покрити от
застраховката, са свързани със затруднения при плащането, т.е. обезпечават
риска на заявителя да не му бъде върнат кредита, но има и такива, свързани с
имуществото или живота на длъжника – застраховка при повреда, кражба или
грабеж на закупеното от длъжника, както и някои обезщетения при смъртта
му, които се изплащат на наследниците му.
При това положение, доколкото заявителят отказва да отдели двете
премии, следва да се приеме, че тази, която в договора е посочена като
„кредит“ в размер на 171,33 лева обезпечава рисковете на заявителя, а втората
застрахователна премия, обозначена като „уред“ в размер на 5,86 лева е
отишла в полза на потребителя за защита на закупените от него стоки. Така
първата сума е следвала да се определи не като част от предоставената по
кредита сума („общ размер“ по § 1, т. 3 ЗПКр), а като част от разходите („общ
4
разход“ по § 1, т. 1 ЗПКр), и поради това, че не е включена в размера на ГПР
(доколкото посочената в текста на договора главница не е 1309,76 лева
(цената на закупените стоки и застраховка върху тях), а 1481,09 лева, което не
е размера на „общия разход“ по кредита, то ГПР вероятно не е точно посочен,
на договора липсва реквизит, и същият е вероятно нищожен, поради което
следва да се отхвърли претенцията за всички лихви по заявлението и то да се
уважи само за неплатената от длъжника главница, както и за
застрахователната премия за закупените стоки (тъй като тя не е част от
размера на разходите по кредита, а се ползва от потребителя за негови цели).
Съгласно молба с вх. № 5811/09.01.2024 г. на заявителя (на лист 39 от
делото) от дължимите се главница 1303,09 лева и застрахователна премия
5,86 лева са платени от потребителя седем пълни вноски по 112,56 лева, или
787,92 лева. Тази сума следва да се отнесе изцяло за погасяване само на
дължимите се две суми, посочени по-горе – цени на стоки и застраховка за
тях, като съдът прилага служебно правилата за прихващане на изпълнението
по чл. 76 ЗЗД. Последното следва да се допусне съобразно указанията на Съда
на Европейския съюз, дадени в т. 2 и т. 47 от мотивите на Решение от
30.06.2022 г. по дело C-170/21 Профи кредит България, тъй като Върховният
касационен съд в практиката си допуска служебно прихващане на изпълнение
не само с надплатеното поради лихвен процент, по-висок от петкратния
размер на законната лихва (чл. 19, ал. 6 ЗПКр), а и в други случаи на
надплатено поради недействителност на клаузи – вж. Решение
50086/21.12.2023 г. по търговско дело № 1027/2022 г., I ТО, докладчик –
Тотка Калчева (предпоследен абзац от мотивите).
Поради това платените 787,92 лева следва да се извадят по реда на чл.
76, ал. 1 ЗЗД и от двете посочени задължения – за цена на стоки и
застрахователна премия за тях, пропорционално на размера им, доколкото са
възникнали на една и съща дата и са еднакво обременителни. В случая
отношението на 1303,92 лева към 5,86 лева е 0,44 % за второто задължение, а
99,56 % за първото – т.е. 99,56 % от платените 787,92 лева, или 784,45 лева,
следва да се отнесат за погасяване на цената на стоките от 1303,92 лева, като
остават дължими се само 519,47 лева, а остатъкът от платените от
длъжницата суми – разликата между 787,92 лева и 784,45 лева, или 3,47 лева,
следва да се отнесе към застрахователната премия от 5,86 лева, като остават
за плащане 2,39 лева. Така заявлението следва да се уважи за 519,47 лева –
сума, равна на неизплатения остатък от главницата по кредита съгласно чл. 23
ЗПКр, 2,39 лева – застрахователна премия, платена в полза на длъжницата от
заявителя, и законната лихва върху тези две суми от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното
плащане.
Премията за застраховка по кредита не следва да се заплаща при
нищожен договор за кредит, защото е част от обезпеченията на кредитора, за
които при нищожен договор трябва да отговаря той сам, а не разходите да се
прехвърлят върху потребителя.
По отношение на отхвърлянето на претенциите за възнаградителна
5
лихва и лихва за забава съществува и още едно основание за отхвърляне на
заявлението – неяснота дали ако присъди тези суми настоящият съдебен
състав няма да даде ефект на неравноправна клауза в договора за кредит в
противоречие на служебните си задължения по чл. 146, ал. 1 ГПК, тълкуван
съгласно с правилото на чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, че държавните органи
гарантират, че неравноправните клаузи в договори за потребител няма да
имат ефект за тях и ще има ефективни възпиращи процесуални средства.
Евентуалната неравноправност на клаузите за това, че
застрахователната премия за обезпечаване на плащанията на длъжницата се
включва в размера на „главницата“ по кредита, се извежда поради евентуално
противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – разходите за възнаградителна лихва,
както е обяснено по-горе (на края на страница 1 – 2 от определението), не
следва да се отнасят за нещо, което ползва кредитодателят, а не
кредитополучателят. Така потребителят се натоварва с лихва в размер два
пъти над законната, без да се ползва от направените разходи.
При това е без значение е възражението на заявителя в молба с вх. №
94712/21.03.2024 г., за това, че бил предоставил на кредитополучателя
застраховка със свой паричен ресурс. Чии са платените пари е въпрос от
икономическо значение. От правна страна възнаградителната лихва
представлява възнаграждение за ползване на парична сума от плащащия
лихвата лично („пари върху получени пари“). Когато някой ползва чужди
пари не за свои нужди, а за да обезпечи имущественото положение на този,
който дава парите (внася пари за покриване на чужд риск), това са разходи за
обезпечение, т.е. вид такса за услуга, олихвяването на която с
възнаградителна лихва създава сериозни съмнения за неравноправност по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Поради това в тази част – относно
възнаградителната лихва и лихвата за забава, искането следва да се отхвърли,
доколкото част от тези вземания покриват евентуално недължима се лихва
върху застрахователна премия за защита на плащанията, а преценката на
настоящия съд е единствената бариера в производството за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, която се изпълнява без други специални
процедури, съдът не следва да издава заповед за целия размер на лихвите, тъй
като може да допусне изпълнение на парично вземане, основано на
евентуално неравноправна клауза, като така наруши задължението си по чл. 6
от Директива 93/13/ЕИО. В същия смисъл е и практиката на Съда на
Европейския съюз – т. 1 от Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти
Би Ай банк България (вж. и точки 30 – 32 от мотивите).
Доколкото описаните в извлечението от счетоводни книги 172,90 лева
не представляват главница по договора, а застрахователни премии, поради
което е налице несъответствие между извлечението от счетоводни книги и
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта, като искането е уважено за 521,86 лева от общо
1007,06 лева, или за 51,82 % от предявения си размер, като следователно
пропорционално на заплатената държавна такса от 33,54 лева и 100 лева
юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят само 12,96 лева
6
държавна такса и 51,82 лева юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 149799/30.05.2020 г. В ЧАСТТА, с
която „Ти Би Ай банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление:
София, ул. „Димитър Хаджикоцев“, № 52 – 54, иска осъждане на Н. Л. С., с
ЕГН: **********, с адрес: С., кв. „О.“, ул. „С. в.“ № *, да плати на заявителя
сумите в размер на разликата над 521,86 лева и пълния претендиран
размер от 815,71 лева – сбор от главница и застрахователни премии,
дължими се по договора; 89,92 лева – възнаградителна лихва за периода от
05.02.2023 г. до 05.10.2023 г., и 101,43 лева – възнаградителна лихва за
периода от 05.02.2023 г. до 10.10.2023 г. – задължения по договор за
потребителски кредит **********/05.04.2022 г., като съответно намалява и
разноските по делото.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Ти Би Ай
банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“, № 52 – 54, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на 8,54 лева.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „Ти Би
Ай банк“ ЕАД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7