Р Е Ш Е Н И Е
№ 361
гр. В. 10.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – В. Гражданско отделение, в публично съдебно заседание на втори декември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. П.
ЧЛЕНОВЕ: 1. Г. Й. 2. Д. В.
при участието на секретаря И. К., след
като изслуша докладваното от мл. съдията
Д. В. въззивно гражданско
дело № 544
по описа за 2020 на ОС – В.
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба на Главна
дирекция „Г. п. - МВР, представлявана от директора С. И. К., против Решение № 496
от 04.08.2020 г. по гр. дело № 2049/2019 г. по описа на РС – В.
Във
въззивната жалба се твърди, че с атакуваното
решение Главна
дирекция „Г. п.“ е осъдена да заплати
на ищеца Х.Р.Н., с ЕГН: **********, следните суми: 1725,43 лева, представляваща
дължимо допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд за
периода 19.07.2016г. - 19.07.2019г., получен след преобразуване на положени
часове нощен труд в дневен ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда - 19.08.2019г.
до окончателното изплащане на задължението, 219,11 лв. -
лихва за забава върху главницата по периоди на възникване до предявяване
на иска в съда, 366,15 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, както и
сумата от 77,80 лв. по сметка на ВРС, представляваща дължима държавна такса и
90,00 лв. - възнаграждение за вещо лице по сметка на ВРС.
Поддържа се, че решението на съда е неправилно,
постановено при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
На първо място се посочва, че страните по делото са
обвързани от служебно правоотношение, регламентирано от ЗМВР и подзаконовите
нормативни актове по неговото приложение. В закона няма препращаща норма, която
да даде основание да се прилагат субсидиарно, както разпоредбите на КТ, така и
на издадените въз основа на кодекса подзаконови нормативни актове, в т.ч. и
НСОРЗ.
Твърди се, че по различен начин е регламентирана
възможността за полагане на нощен труд от служителите в ЗМВР, тъй като съгласно
чл. 187, ал. 3 ЗМВР работното време на държавните служители се изчислява в
работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 – часови смени –
сумирано за тримесечен период. При работа на смени законодателят в съответствие
с чл. 8 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време е
допуснал полагането на труд и през нощта между 22:00 и 06:00 часа, като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24 – часов
период, от което се извежда заключение, че съотношението на нормалната
продължителност на дневното работно време към нормалната продължителност на
допустимия размер нощен труд е 1:1 и няма какво да се преобразува.
Изтъква се, че неправилно е прието, че на ищеца се
дължи допълнително възнаграждение за положен от него извънреден труд,
определено по правилата на НСОРЗ. Тази наредба е подзаконов нормативен акт,
издаден по приложение на нормите на КТ и не би могла да се прилага еднакво за
различни правоотношения – трудови и служебни.
В тази връзка се посочва, че разликата в уредбата на
допустимата продължителност на нощния труд между служителите в МВР и
работниците, съответно между разпоредбите на ЗМВР и КТ, не е в несъответствие
със законодателството, нито пък е дискриминационна, дори напротив, тя е изцяло
съобразена с характера на дейността на служителите в МВР, които от своя страна,
извършват специфична дейност и поради тази причина правата и задълженията им се
регламентират от специален нормативен акт.
Излагат се аргументи, според които в първоинстанционното
съдебно решение липсват мотиви, които да обосноват, че действително Миков е
положил извънреден труд за работодателя си, за който Главна дирекция „Гранична
полиция“ да му дължи възнаграждение.
Предвид всичко изложено молят Съда да отмени като
неправилно и незаконосъобразно първоинстанционното решение, постановено по гр.
дело № 2049/2019г. на Районен съд – В. в обжалваната част, която е дословно
цитирана, а да го потвърди в останалата.
Претендират разноските по делото и юрисконсултско
възнаграждение за двете инстанции.
В депозирана молба на 13.08.2020 г. молят съда при
евентуално потвърждаване на обжалваното решение, да определи адвокатско
възнаграждение в минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Адв. С. И. като пълномощник на ответната страна, оспорва
изцяло предявената въззивна жалба, срещу постановеното по горецитираното
гражданско дело решение като неоснователна и излага следните съображения:
На първо място твърди, че правилно и законосъобразно PC – В. е приел,
че исковата претенция за заплащане на неизплатено възнаграждение за положения
от ищеца нощен труд, при сумирано изчисляване на работното време, при
превръщане на нощните часове в дневни с коефициент, равен на отношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установено за
подневно отчитане на работното време в процесния период, получен след
преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по
своето основание.
На следващо място подчертава, че правилно и
законосъобразно ВРС е определил размерите на исковите претенции, позовавайки се
изцяло на приетото по делото заключение по назначената съдебно - счетоводна
експертиза, което не е оспорено от страните.
С оглед на изложеното молят съда да приеме въззивната
жалба за неоснователна, а постановеното Решение за правилно и законосъобразно.
Видинският окръжен съд, като взе предвид постъпилата
въззивна жалба, отговорът на ответната страна и съобразявайки доказателствата
поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното:
Предявените
искове са с правна квалификация чл. 179,
ал. 1 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД.
С
Решение № 496/04.08.2020 г. по гр.
дело № 2049/2019г. по описа на РС – В.
ОД на МВР – В. е осъден да заплати на ищеца Х.Р.Н., с ЕГН: **********, следните
суми: 1725,43 лева, представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение
за положен извънреден труд за периода 19.07.2016г. - 19.07.2019г., получен след
преобразуване на положени часове нощен труд в дневен ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 19.08.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, 219,11 лв. - лихва за забава
върху главницата по периоди на възникване до предявяване на иска в съда, 366,15
лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, както и сумата от 77,80 лв. по
сметка на ВРС, представляваща дължима държавна такса и 90,00 лв. -
възнаграждение за вещо лице по сметка на ВРС.
По
делото не се спори, че страните се намират в служебно правоотношение на посоченото
основание. Не се оспорва и, че през исковия период ищецът е работил на сменен режим по график при сумарно отчитане на
отработеното време между 22.00 ч. и 06.00 ч., времето на разположение и положения труд по
време на официални празници.
От
заключението на вещото лице по назначената и приета по делото съдебно-икономическа експертиза, изготвена въз основа на представените разплащателни
ведомости за начисленото трудово възнаграждение на ищеца, както и графиците за
отработени смени, се установява че през исковия период
ищецът е отработил 1741 часа нощен труд. Приравненият с коефициент 1,
143 нощен труд в дневен възлиза на 1990 часа положен извънреден труд, или действително отработени 249 часа, който
се равнява на 1725,43 лева. Според заключението на вещото лице, обезщетението
за забава на плащането на главниците за заявения три годишен период по периоди
на възникване до 19.07.2019г. е в размер на 219.11 лева.
Въззивният съд кредитира заключението на вещото лице
като обективно и компетентно изготвено.
При така установената
фактическа обстановка, настоящия съдебен състав
намира въззивната жалба за неоснователна поради следните съображения:
Съгласно чл. 269
от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Във връзка с
обстоятелството, че във въззивната жалба
се споменава за обжалвана и необжалвана част на атакуваното решение, настоящият
съдебен състав, сравнявайки цитираното от въззивника като обжалвана част и
диспозитива на първоинстанционното решение, констатира, че действително не
съществува необжалвана част, влседствие на което счете, че атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Подадената
срещу него жалба е неоснователна.
Безспорно е, че страните
се намират в служебно правоотношение, като през процесния период.
въззиваемата страна е полага труд през нощта, а имено между 22:00 ч. и 06:00
ч., съгласно график, а отработеното време се е изчислявало сумарно.
Предметът на
спора в настоящото производство се изразява в това дали при отчитане и
заплащане на положените часове нощен труд от служителите в МВР са приложими
разпоредбите на КТ и НСОРЗ, в частност - чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, или следва да
се прилагат разпоредбите на ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове. Поради наличие на противоречива съдебна практика по този
въпрос е образувано тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, по което все още не е
постановено тълкувателно решение.
Настоящият
съдебен състав застъпва становището, че както в ЗМВР, така и в приложимите
наредби към него, с изключение на вече отменената Наредба № 8121з-407 от 2014
г., липсва правна регламентация относно преобразуване на часовете положен нощен
труд в дневен с коефициент 1,143 и поради това следва да се прилагат
разпоредбите на НСОРЗ /чл. 9, ал. 2/, а именно - при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове трябва да се превърнат в дневни с коефициент,
равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното
работно време, установени за подневно отчитане на работното време.
Съгласно чл. 176
от ЗМВР, брутното месечно възнаграждение на държавните служители, работещи в
МВР, се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения.
Според нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения
за извънреден труд.
По силата на чл.
187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните
служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна
седмица. Разпоредбата на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР предвижда, че работното време на
държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на
8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период. Съгласно чл. 187,
ал. 5, т. 2 от ЗМВР, работата извън редовното работно време до 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечен период - за служителите, работещи на смени, а съгласно ал. 6
извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното
месечно възнаграждение. В чл. 187, ал. 9 от ЗМВР е предвидено, че редът за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители
се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. Въз основа на тази
законова регламентация са приети няколко наредби на министъра на вътрешните
работи, но в нито една от тях не е определена методология за превръщането на
отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време
по отношение на държавните служители в МВР.
Основното възражение на ГД „Г. п.“, че не е възможно приложението на нормата на чл. 9, ал. 2
НСОРЗ еднакво за различни правоотношения. Следвайки указанията, дадени в т. 23 от мотивите на ТР 6/2013 г. по тълк.
дело 6/2012 г., съдът стига до коренно противоположен извод на този на
въззивника. В коментираната точка на първо място се отбелязва, че в МВР има служители, назначени по трудови
договори и такива по служебно правоотношение. За първата група е приложим Кодекса на труда, а за втората
група – държавните служители Закона за държавния служител. Изрично е посочено,
че последният намира субсидиарно приложение при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР и трябва да бъде прилаган, тъй като обратното би означавало държавните
служители в МВР да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо другите
държавни служители и работниците и служителите по трудови правоотношения, от
което следва, че макар в действащия
ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия ЗДСл, доколкото няма изрично уредено нещо друго, ЗДСл
намира субсидиарно приложение.
Съгласно чл. 67, ал. 3 от ЗДСл,
минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните
служители, размерите на допълнителните възнаграждения по ал. 7, т. 1-5, както и
редът за получаването им, се определят с наредба на МС и не могат да бъдат
по-ниски от определените в трудовото законодателство. НСОРЗ, като наредба от
общото трудово законодателство, намира приложение тогава, когато в другите
специални подзаконови нормативни актове, издадени по приложение на ЗДСл или
ЗМВР, са налице празноти, както е и в настоящия
казус. Нейното приложение може да се изключи само в
случай, че е налице специална правна уредба, която дава в по-голяма степен
защита на трудовите права на работещите в системата на МВР, но не и когато
такава уредба липсва или урежда по-неблагоприятни условия. което само
по себе си потвърждава извода, че ако бъде възприето становището, че по
отношение на държавните служители в МВР не е приложима НСОРЗ, то същите ще бъдат бъдат поставени в неравностойно положение спрямо
работниците и служителите, работещи по трудово и служебно правоотношение, чиито
правоотношения се регулират от ЗДСл, КТ и НСОРЗ.
С оглед
изложените аргументи и предвид събраните по делото доказателства, настоящият
съдебен състав приема, че исковата претенция за заплащане на допълнително
възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен
след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява
основателна.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция:
Въззиваемата страна претендира разноски в размер на
700 лв. На основание чл .9 във връзка с Чл.7 ал.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения с оглед на обстоятелството, че
повереникът на въззиваемата страна е изготвил само отговор на въззивната жалба
и писмена защита, без да е осъществил процесуално представителство на
въззиваевата страна, следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв., който настоящият съдебен състав намира
за справедлив и обоснован по смисъла на
чл.36, ал.2 Закона за адвокатурата.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 3 от ГПК, настоящият въззивен съдебен акт няма да подлежи на
касационна проверка.
Водим от
горното, Видински окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 496/04.08.2020 г. по гр. д. № 2049/2019г.
на Районен съд – В.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Г. п.“ - МВР, представлявана от С. И. К. – Директор, да заплати на
Х.Р.Н., с ЕГН: **********, сумата от 300 /триста/ лева, представляваща
разноски за платено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: