№ 11011
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. Г.А
като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело №
20241110124379 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от П. Д. К., ЕГН
**********, с адрес в .., чрез пълномощника му адв. Г. Ч., АК - София, с адрес в ... против
„Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б, представлявано от С.Н.Т..
Твърди се в исковата молба, че между ищеца и ответното дружество е сключен
договор за потребителски кредит № 632848 от 06.08.2020 г. По силата на горепосочения
договор ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 000 лв.
Съгласно чл. 6 от Договора ищецът – заемополучател, се е задължил да представи в
срок от три дни от сключването на договора трябва да представи обезпечение – банкова
гаранция или поръчителството на трето лице, което да отговаря на конкретни условия. При
неизпълнение на това задължение, заемополучателят дължи заплащането на неустойка,
която е платима разсрочено, заедно с погасителните вноски по кредита.
Ищецът твърди, че е погасил изцяло задълженията си по договора за потребителски
кредит, като е заплатил на ответното дружество сумата от 1 374,89 лв.
В исковата молба се излагат подробни съображения за нищожност на договора за
потребителски кредит, като съдържащ неравноправни клаузи и противоречащ на
императивни законови разпоредби.
Като се позовава на абсолютна недействителност на договора за потребителски
кредит, П. К. твърди, че дължимото от него задължение е само за връщане на получената в
заем парична сума в размер на 1 000 лв., а сумата от 374,89 лв. е платил на ищеца при липси
на основание за това.
Като излага тези факти и съображения, П. К. моли да бъде осъден ответника да му
заплати сумата от 25 лв. (двадесет и пет лева), частично предявена от обща сума от 374,89
лв., като дадена без основание – нищожен договор за потребителски кредит, като предявява
5 лв. частично от недължимо платена договорна лихва в размер на 63,26 лв. и 20 лв.
частично от недължимо платена неустойка в размер на 311,46 лв.
С исковата молба ищецът моли за събирането на писмени доказателства и за
1
допускането и назначаването на съдебно – счетоводна експертиза.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Пълномощникът
му представя писмено становище, с което заявява, че поддържа предявените искове и
направените доказателствени искания. Моли да бъде допуснато изменение на размера на
предявения иск.
В срока по чл. 131 от ГПК процесуалният представител на ответното дружество
депозира писмен отговор, с който изразява становище за допустимост, но неоснователност
на предявения иск. Не оспорва обстоятелството, че между ищеца и ответното дружество е
сключен за потребителски кредит № 632848 от 06.08.2020 г. с посочените в исковата молба
реквизити, но претендира, че договорът, включително и неустоечна клауза, не противоречат
на импетаривни законови норми и не съдържат неравноправни клаузи. Излага подробни
доводи за валидността на уговорката за заплащане на неустойка поради неизпълнение на
задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение.
С отговора ответникът представя писмени доказателства.
За датата на откритото съдебно заседание процесуалният представител на ответното
дружество представя писмено становище, с което поддържа направените в отговора
възражения.
С протоколно определение от 14.11.2024 г. е допуснато изменение на размера на
предявения осъдителен иск, като същият се счита заявен за сумата от 290,60 лв.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна страна следното:
Предявен е осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 предл. първо вр. чл. 26, ал. 1, предл. трето
ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест за уважаване на
исковата претенция в тежест на ищцовата страна е указано да установи при условията на
пълно и главно доказване сключването на Договор за потребителски кредит № 632848 от
06.08.2020 г., съгласно който ответното дружество предоставя на заемателя сумата от 1 000
лв., по който договор ищецът е платил общо сумата от 1 374,89 лв.
С доклада по чл. 146 ГПК са отделени като безспорни по делото следните
обстоятелствата- между ищцата и ответното дружество е сключен договор за потребителски
кредит № 632848 от 06.08.2020 г., съгласно който ответното дружество предоставя на
заемателя сумата от 1 000 лв.
Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит № 632848 от
06.08.2020 г., страните са уговорили задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение- поръчител или банкова гаранция. Съгласно раздел пети от същия, в случай че
страните са договорили обезпечение, какъвто е настоящият случай, потребителят следва в
срок до 3 (три) дни от сключването на договора да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от
ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението
на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница,
лихви, неустойки и други обезпечения, такси и други, или да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения на потребителя по договора (включително главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката
е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът
на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет дни) след падежа
на последната вноска.
В чл. 17 от договора, в случай че потребителят не изпълни задължението си,
посочено в чл. 17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от стойността на
2
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл. 17
причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение.
От представения погасителен план по Договор за потребителски кредит № 632848 от
06.08.2020 г., както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза, се установява, че
общо дължимата сума по кредита възлизала в размер на 1 374,90 лв., от които 1 000 лв.-
главница, 63,25 лв.-договорна лихва, и неустойка- 311,64 лв. Вещото лице установява, че
ищецът е заплатил по процесния договор сумата от 1 290,60 лв.
Съдът счита, че сключеният между ищцата и „СТИК-КРЕДИТ“ АД договор е
потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Преценката относно действителността на договора следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при
действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки- съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009
г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби (в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС,
Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. №
662/2012 г. на ВКС и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип, е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение- чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Поради накърняването на
принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, се достига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че уговорената
неустоечна клауза от процесния договор за кредит е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е въведена, е установяване на
допълнително задължение за длъжника, респ. - допълнително възнаграждение за
3
кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до
нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията
следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на
добросъвестност. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия
за предоставяне на уговореното обезпечение, кредиторът си е осигурил сигурна
допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената неустойка. Тази неустойка е
обезпечавала едно изначално неизпълнимо задължение, като това е в разрез с принципите на
добросъвестността и справедливостта. Това е така, защото, за да избегне начисляването на
тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под формата на
поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия, които са
кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е
обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който следва да бъде
одобрен единствено по преценка на кредитора. Налагането на толкова къс срок за
ангажиране на поръчител препятства всички възможности на длъжника да реагира и да
изпълни условията. Кредитополучателят обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговаря и на всички посочени
условия. Всички тези условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е в невъзможност да предостави
уговореното обезпечение и на практика е поставен в неизпълнение на това задължение, за да
заплаща неустойката.
Следва да се посочи още, че предоставянето на обезпечение, само по себе си,
обезпечава изпълнението на главното задължение на кредитополучателя, а именно- да върне
заетата сума в уговорените срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от
предоставеното обезпечение, кредиторът да може да предприеме принудително изпълнение
срещу поръчителите. В общия случай предоставянето на обезпечение е условие за
сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на
кредитополучателят, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я предостави,
това ще се отрази на размера на уговорената лихва- към повишаването й. В случая обаче,
задължението за предоставянето на обезпечение е уговорено да възникне след като настъпи
неизпълнение, т.е. след сключването на договора за кредит и след като вече заемната сума е
предоставена на кредитополучателя. Изхождайки от характера на неустойката- да обезщети
изправната страна за претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат установявани по
размер, следва изводът, че от непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда,
доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на едно
парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на главното задължение
на кредитополучателя да върне заетата сума, но липсата на обезпечение не представлява
вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск. Поради тази причина съдът приема, че
непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В същото решение като критерии при преценката на
съда дали дадена неустоечна клауза е нищожна, поради противоречие на добрите нрави, са
заложени: 1) естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
4
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4) съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди,
като изброяването е примерно. В този смисъл, уговорената в процесния договор неустойка
не обезпечава изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, а, както бе
посочено по-горе, представлява цената, която кредитополучателят следва да плати поради
повишения кредитен риск за кредитора. Вреди от непредоставянето на обезпечението не
може да има, още повече, че към момента на сключване на договора (към този момент съдът
дължи преценка на посочените критерии), кредитополучателят не е бил в неизпълнение на
главното задължение по договора.
Поради всичко изложено, съдът приема, че неустоечната клауза от договора за
непредоставено от заемателя обезпечение е нищожна поради противоречието й с добрите
нрави.
В хода на производството се установи и нищожността на целия договор за
потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочено, че размерът на ГПР е 42,58
% и същият включва лихви, такси и други разходи (чл. 23). В настоящия казус съгласно
погасителния план заемната сума следва да се върне на 3 броя месечни вноски, с оглед което
размерът на ГПР в процесния случай е 42,58 %, т. е. формално е изпълнено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не
отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно
– неустойката , дължима при непредставено обезпечение, която се включва в общите разходи
по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Неустойката по чл. 46 от договора е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае за санкция за непредставено обезпечение на
вземанията по договора.
В частност общото задължение на ищеца по договора за потребителски кредит е в
размер на 1 063,25 лв., а задължението за неустойка е в размер на 311,64 лв. Плащането на
неустойката обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР- 42,58 %.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Видно от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, действителния годишен
5
процент на разходите възлиза на 612,5548 %, който значително надвишава законово
допустимия такъв по чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10- годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г.
по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Ето защо съдът счита, че договор за потребителски кредит № 632848 от 06.08.2020 г.
е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
С оглед горния извод и на основание чл. 23 от ЗПК заемополучателят държи
връщането само на чистата стойност на кредита, т.е. на главницата от 1 000 лв.
Заключението на съдебно – счетоводната експертиза установи, че П. К. е платил по
процесния договор за потребителски кредит общо сумата от 1 290,60 лв. Предвид извода на
съда за нищожност на договора и с оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, сумата над чистата
стойност на кредита т.е. сумата от 290,60 лв. е получена от ответното дружество на
нищожно правно основание, поради което искът по чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД се явява
основателен за посочената сума.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е
направил разходи в първоинстанционното производство за заплащане на държавна такса (50
лв.), адвокатски хонорар (400 лв.) и възнаграждение за вещо лице (300 лв.) в обща размер от
750 лв.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД вр. чл. 23 от ЗПК, „Стик-
Кредит“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. Нови пазар, ул. „Васил
Левски“ № 16, вх. 2, ет. 4, ап. 8, представлявано от Х.Т.- изпълнителен директор да заплати
на П. Д. К., ЕГН **********, с адрес в .. сумата от 290,60 лв. (двеста и деветдесет лева и
шестдесет стотинки), ведно със законната лихва върху нея от датата на постъпване на
исковата молба в съда – 25.04.2024 г., получена от ответното дружество на нищожно правно
основание - договор за потребителски кредит № 632848 от 06.08.2020 г., както и сумата от
750 лв. (седемстотин и петдесет лева), представляваща направени от ищеца разноски в
първоинстанционното производство.
6
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, подадена чрез Софийски
районен съд до Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7