РЕШЕНИЕ
№ 260334
гр. Пловдив,
03.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на двадесет и трети
септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА
МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 1295 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от
„УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, против Решение № 74 от 07.01.2020 г., постановено по
гр. дело № 3923 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., с което жалбоподателят е
осъден да заплати на Н.Б.К. сумата от 4238,60 евро, представляваща получена без
правно основание възнаградителна лихва за периода от 11.01.2016 г. до
22.11.2017 г. по договор за банков кредит № 583 от 09.04.2008 г. Със същото решение
жалбоподателят е осъден да заплати направените от насрещната страна разноски.
В жалбата са изложени подробни съображения за
неправилност на решението. Поддържа се, че в периода на действие на сключения
между страните договор банката винаги действала в съответствие с уговореното
между страните и императивните норми на приложимия закон, както и че
измененията на годишния лихвен процент (ГЛП) са предприемани при спазване на
индивидуалния договор между страните и действащите за съответния период общи
условия. Твърди се, че страните по договора уговорили минимален размер на
годишната лихва към датата на сключване на договора, а именно 7,7 %. Тази
уговорка, освен че не била забранена от закона, не била и неравноправна. В тази
връзка жалбоподателят поддържа, че като не е съобразил наличието на такава
уговорка между страните, първоинстанционният съд е постановил едно неправилно
решение. Искането до въззивния съд е за
неговата отмяна. Претендира се присъждането на разноските по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба, в който се взема становище за нейната
неоснователност. Оспорват се доводите на жалбоподателя относно наличието на
уговорен между страните минимален лихвен процент, както и относно
правомерността на поведението на банката досежно промяната на лихвения процент.
Посочва се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че неправомерността на
действията на банката по едностранно увеличение на лихвата по договора е
установена с влязло в сила съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено
нещо. Поддържа се, на следващо място, че правилно съдът е приел предявения иск
за доказан по основание и размер, поради което го е уважил в цялост. Отправя се
молба за постановяване на решение, с което подадената жалба да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционният акт – потвърден. Претендират се разноски.
Пловдивският окръжен съд,
след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по правилността на
решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга
приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване
съдът е длъжен да прецени.
Производството пред първата инстанция е
образувано по искова молба, подадена от Н.Б.К. против „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“
АД, с която е предявен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 4238,60
евро като дадена без основание. Ищцата твърди, че бил сключен договор за банков
кредит № 583 от 09.04.2008 г. при следните условия относно дължимата от нея лихва – базов лихвен
процент, представляващ променлива величина в размер на 1М EURIBOR и надбавка, която представлява постоянна величина в размер на 3.341%.
С оглед спада на лихвения процент банката едностранно добавила нов допълнителен
елемент „Премия“, който не бил включен в договора за кредит и която клауза,
фиксирана в чл.11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на
задълженията по процесния банков кредит според ищцата била нищожна на основание
чл. 146, ал.1 вр. с чл. 143 ЗЗП, тази клауза била прогласена за нищожна и с
влязло в сила решение по гр. д. № 3567 по описа на РС – Пловдив за 2017 г.
Въпреки това решение обаче ответникът не променил методологията на формиране на
лихвата и банката продължила да начислява по-висока от договореното за периода
от 11.01.2016 г. до 22.11.2017 г. – а именно сума в размер на 4238,60
евро (след изменението на иска).
Ответникът оспорва предявения иск по
основание. Твърди, че при сключване на договора в т. 4, вр. т. 4.1.а страните
уговорили минимално лихвено ниво. Посочва, че размерът на възнаградителната
лихва бил уговорен в т. 11.1.1 и следващите от договора, както и в т. 10.5 от Условията по кредити на физически
лица – ипотечни кредити за 2007 г., а обявяването за нищожна на клаузата на
т.11.1.3 от процесния договор не засяга основанието за получаването на
възнаградителната лихва от банката. Поддържа, че клаузата е индивидуално
договорена и поради това не е неравноправна.
С обжалвания акт първоинстанционният съд е приел
за основателна претенцията на ищцата, като е изложил съображения за
недоказаност на законосъобразността на основанието на включения в ГЛП компонент
„премия“/надбавка.
За да се произнесе по основателността на
жалбата, въззивният съд обсъди доводите на страните и събраните в
първоинстанционното производство доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, при което приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не е спорно между страните по делото, че по договор за банков
кредит № 583 от 09.04.2008 г. ищцата е получила от ответното дружество кредит в размер на 71000 евро.
Отпуснатият кредит е целеви – за рефинансиране на ипотечен кредит, отпуснат на
ищцата от същата банка. Тъй като кредитът не е предназначен за търговска или
професионална дейност, кредитополучателят има качеството на потребител. Съгласно
чл. 11.1 от договора, дългът се олихвява с ГЛП, формиран от базисен лихвен
процент (БЛП) плюс надбавка, а съгласно т. 11.1.1 приложимият към съответния
период на олихвяваване от действието на договора БЛП се определя от УС на
банката или оторизирани от него органи въз основа на конкретно посочения
индекс, установен в т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на физически лица,
неразделна част от договора. В т. 10.3 от тези условия е предвидено, че за
базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърдения
от УС на банката, съответно от оторизирани от него органи и/или служители,
лихвен процент за кредити в съответната валута, който за ипотечни кредити в
евро едномесечният EURIBOR. Съгласно т. 11.1.2. с промяната на действащия към съответния период на
олихвяване БЛП, лихвените условия по т. 4.1 до 4.5 от договора се считат за
автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са
задължителни за страните по договора. Съгласно т. 11.1.3 от договора при
кредити, издължавани чрез анюитетни вноски ГЛП по кредита за съответния лихвен
период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с
един пункт. Предвидено е, че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът
да променя едностранно размера на ГЛП за дадения лихвен период по лихвения
план, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните при нарастване на БЛП с
повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването
на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на същата точка.
В т. 4 от договора е предвидено, че ГЛП за съответния период на олихвяване
е равен на БЛП по т. 10.3 и 10.4 от Условията по кредити на физически лица,
определен съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора и надбавка. В т. 4.1а
от договора страните са се съгласили, че периодът на лихвения план е от
15.05.2008 г. до 15.04.2026 г., като БЛП е 4,359 %, а надбавката – 3,341 %,
т.е. към датата на подписване на договора ГЛП е определен в размер на 7,7 %.
По делото са
представени протоколи № 38/14.10.2008 г., № 9/ 26.02.2009 г., № 14/ 01.04.2009
г. и № 25/05.06.2009 г. от проведени заседания на УС на ответнoто дружесто, от които се
установява, че от УС са взети решения за промяна на БЛП по кредити в
чуждестранна валута, който БЛП да се формира като сбор от съответния пазарен
лихвен индекс, определен в зависимост от валутата на кредита и периода на
олихвяване, и премия. Видно е, че с решение на
УС на банката, обективирано в Протокол № 38/14.10.2008 г., е прието цената на
всеки банков кредит да се определя като сбор от променлив БЛП, формиран от
приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс (SOFIBOR,
EURIBOR, LIBOR) или друг договорен лихвен индекс, и премия, определяна по
размер от ГОД от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността
на кредитния ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана
договорена надбавка, отчитаща оценката на финансовото състояние на клиента, вида,
срока на договора, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи кредитоспособността
на кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск.
По делото са представени още Условията по кредити на физически лица –
ипотечни кредити (2007 г.); ОУ, при които УниКредит Булбанк АД предоставя
ипотечни кредити на физически лица, в сила от 27.05.2008 г., ОУ, при които
УниКредит Булбанк АД предоставя ипотечни кредити на физически лица, в сила от
01.12.2008 г.; ОУ, при които УниКредит Булбанк АД предоставя ипотечни кредити
на физически лица, в сила от 21.10.2010 г.; ОУ, при които УниКредит Булбанк АД
предоставя ипотечни кредити на физически лица, в сила от 15.10.2012 г.
Не е спорно между страните, че същите са били такива и по гр. дело № № 3567
по описа на РС – Пловдив за 2017 г. По същото, с влязло в сила решение е
прогласена за нищожна като неравноправна на основание чл. 146, ал. 1 вр. с чл.
143 ЗЗП посочената по-горе клауза на т. 11.1.3 от процесния договор, а
ответникът по настоящото дело е осъден да заплати на ищцата сумата от 9242,54
евро, представляваща получена без основание в периода 10.03.2012 г. –
10.01.2016 г. възнаградителна лихва по процесния договор, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
От
заключението по изслушаната в хода на първоинстанционното производство
съдебносчетоводна експертиза се установява, че процесният кредит е изцяло и
предсрочно погасен на 22.11.2017 г. Установява се още, че размерът на дължимата лихва за периода 11.01.2016 г. – 22.11.2017 г. съобразно
методиката на формиране на ГЛП: БЛП + 1M EURIBOR,
възлиза на 2818,49 евро, а реално
начислената и платена лихва е размер на 7059,09 евро, като според вещото лице
разликата между тези стойности възлиза на 4238,60 евро. Размерът на
възнаградителната лихва, изчислен на база минимално лихвено ниво на ГЛП в
размер на 7%, възлиза на 7251,08 евро. В изгответното от вещото лице
допълнително заключение е проследен размерът на ГЛП по време на действието на
договора, в това число и през процесния период.
В спора по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищцата следва да установи извършената престация
в полза на ответника, а в тежест на банката – кредитодател е да установи
основанието за получаване на процесната сума.
От заключението на посочената по-горе експертиза се установява, че ищцата е
изплатила начислените ѝ от банката погасителни вноски за процесния период
от 11.01.2016 г. до 22.11.2017 г., в това число и възнаградителна лихва в
размер на 7059,09 лв.
Настоящият съдебен
състав намира за неоснователно възражението на ответника, че дължимата от
ищцата по договора за банков кредит годишна лихва е определена в минимален
фиксиран размер от 7,7 % за целия срок на договора, при БЛП в размер на 4,359 % и надбавка в
размер на 3,341 %. С клаузата на т. 4.1.а е регламентирано задължението за лихва по редовен дълг по т. 11.1.3. (т.е. за кредитите,
изплащани чрез анюитетни погасителни вноски), като е посочено, че ГЛП възлиза на 7,7 %, формиран от
БЛП – 4,359 % и надбавка – 3,341 %. Както вече бе посочено, съгласно т. 11.1.3 ГЛП за съответния лихвен период от
лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1.а от договора и не се променя, освен когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт. Тази клауза обаче е прогласена за нищожна като неравноправна с влязло в сила съдебно решение по
гр. д. №
3567 по описа на РС – Пловдив за 2017 г. Решението обвързва страните
със сила на присъдено нещо, поради което прогласената за нищожна клауза не може
да породи своето правно действие и не се прилага в отношенията между страните.
С оглед на гореизложеното, дължимата по договора възнаградителна лихва
следва да се преценява съобразно действащите между страните договорки. Съгласно т. 4 и т. 11.1 от договора ГЛП за съответния период на олихвяване на главницата
се определя на база два компонента – БЛП и фиксирана надбавка. По отношение на компонента
надбавка няма спор, че е с фиксиран размер от 3,341 %, а по отношение на компонента БЛП се препраща към т. 10.3
и 10.4 от Условията по кредити на физически лица – ипотечни
кредити и към т. 11.1.1 от договора. Тълкуването на тези разпоредби, чието съдържание бе посочено по-горе, води
до извод, че лихвеният процент за кредити в евро е обвързан и е
равен на индекса на едномесечен EURIBOR, а последният от своя страна е
променлива величина.
В тази връзка следва да се посочи, че съдът намира за неоснователно позоваването
от страна на ответника на т. 4, вр. т. 4.1.а от договора и на т. 10.5 от Условията по кредити на физически лица – ипотечни кредити за аргуменитиране на становището, че
между страните е уговорен минимален фиксиран размер на ГЛП. В т. 4.1.а от
договора е посочен размерът на ГЛП към момента на сключване на договора, но в
договора липсва изрична уговорка между страните, че това е минималният размер
на ГЛП, който обвързва страните през целия срок на договора и не може да бъде
намаляван. Извод за наличието на такава
уговорка не може да бъде направен и с оглед съдържанието на клаузата на т. 10.5
от Условията по кредити на физически лица, доколкото същата предвижда ГЛП да се
фиксира в размер към датата на сключване на договора, но да остане такъв до
нарастване на лихвения индекс с +/ - 1,00 %, съответно до поредна аналогична
промяна спрямо предходно извършената. Така формулирана клаузата създава
известна неяснота, тъй като е използвана думата „нарастване“, а същевременно с
това е пред цифрата 1 са посочени и двата знака „+/-”. В този смисъл и при
прилагане разпоредбата на чл. 147, ал. 2 ЗЗП клаузата следва да бъде тълкувана
по благоприятен за потребителя начин, а именно, че ГЛП по договора също може да
бъде и намаляван. Аргумент в тази посока е и обстоятелството, че видно от
заключението по основната и допълнителната съдебносчетоводна експертиза през
целия процесен период банката е начислявала лихва при по-нисък ГЛП от посочения
по-горе. В обобщение, крайният извод от тълкуване на клаузите на договора и Условията
е, че между страните не е уговорен фиксиран минимален лихвен процент.
На следващо
място, по делото се установи безспорно, че банката е променила механизма на
определяне на БЛП, а оттам и на ГЛП, като е прибавила нов допълнителен
компонент „премия“. С решение на УС на банката, обективирано в протокол № 38/14.10.2008
г., е прието, че цената на всеки банков кредит се определя като сбор от
променлив БЛП, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен
лихвен индекс (SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR) или друг договорен лихвен индекс и
премия, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена надбавка, като с
последващи решения на УС на банката размерът на премията е променян. Този механизъм
на определяне на БЛП обаче не обвързва страните, тъй като банката едностранно е
изменила начина на определяне на БЛП, като освен обявения при сключването на
договора е добавила и още един компонент – премия, какъвто не е бил договарян и
по отношение на който страните не са постигнали съгласие, доколкото липсва
уговорка както в договора, така и в приложимите в правоотношението общи условия, а именно: Условия по кредити
на физически лица – ипотечни кредити (2007 г.). В тази
връзка следва да се посочи, че по делото не се установи последващите нови общи условия, предвиждащи, че БЛП се формира като сбор от
съответния пазарен лихвен индекс и премия, да са съобщени на ищцата и на същата
да е дадена възможност да заяви дали ги отхвърля. Предвид горното, съдът
приема, че решенията за добавянето на новия компонент към ГЛП са без значение в
отношенията между страните, поради което начислената и заплатена за процесния
период възнаградителна лихва в резултат на едностранно приетия от банката нов
механизъм за изчисляване на лихвения процент, се явява заплатена без основание.
Що се отнася
до позоваването от страна на ответника на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, според който преценяването
на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна,
от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми,
следва се посочи, че тази разпоредба е неотносима в конкретния случай.
Същото се отнася и до бланкетното възражение, че клаузите, за които се
твърди неравноправност, са индивидуално уговорени. Само за пълнота следва да се
посочи, че включването на една клауза в индивидуалния договор не я прави
автоматично индивидуално уговорена. Една клауза се счита за индивидуално
уговорена, когато е изготвена при активното участие на потребителя и с неговото
ясно съзнание и разбиране на съдържанието и характера ѝ.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че са налице материалноправните
предпоставки, обуславящи уважаването на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД: извършени са
престативни действия от страна на ищцата към ответника, вследствие на което последният
се е обогатил за нейна сметка, без да е налице годно правно основание, което да
оправдае имущественото разместване. Сумата, с която ответникът се е обогатил,
се установява от заключението на вещото лице и възлиза на 4238,60 евро.
По изложените съображения и с оглед съвпадането на изводите на първата и на
настоящата инстанция, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение – потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемата страна. За
производството пред въззивния съд се претендират разноски в размер на 1800 лв.
за заплатено адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК от
страна на жалбоподателя е направено възражение за прекомерност на заплатеното
от насрещната страна адвокатско възнаграждение, което съдът намира за
основателно, поради което с оглед фактическата и правна сложност на делото и
обстоятелството, че в производството пред въззивната инстанция е проведено едно
открито съдебно заседание, както и че не са събирани нови доказателства,
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до минималния съгласно
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения размер, възлизащ на 744,50 лв.
Въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски съгласно
списък по чл. 80 ГПК, но с оглед отхвърлянето на въззивната жалба като
неоснователна, такива не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 74 от 07.01.2020 г., постановено по гр. дело № 3923 по описа на РС – Пловдив
за 2019 г.
ОСЪЖДА „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК: *********, да заплати на Н.Б.К., ЕГН: **********, сумата от 744,50
лв., представляваща направени в производството пред въззивната инстанция
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: