Р Е Ш Е Н И Е
град София, 06.07.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7748 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №69578 от 15.03.2020г., постановено по гр.дело №24867/2019г.
по описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав, е признато за
установено по предявения от "Т.С."
ЕАД, с ЕИК********, срещу Р.М.Н., с ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, че Р.М.Н., с ЕГН **********,*** ЕАД, с ЕИК********,
сумата от 3432.80 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.05.2016г.
– м.04.2018г. за имот, находящ се в гр.София,
ул."**************, с абонатен №002379, както и сумата от
65.03 лв., представляваща такса за услугата "дялово разпределение" за периода от
м.05.2016г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на
подаване на заявлението в съда – 22.11.2018г., до
окончателното им изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 29.11.2018г. по ч.гр.дело №74128/2018г. по описа на СРС,
І Г.О., 162-ри състав,
като са отхвърлени предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК,
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ за разликата над уважения размер от
65.03 лв. до пълния предявен размер от 83.58 лв., такса за услугата "дялово
разпределение", както и установителните искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.86 ЗЗД за сумата от 227.47 лв., представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2017г. до 13.11.2018г., както и за сумата от 13.89 лв., лихва за забава върху таксата за услугата "дялово разпределение" за периода 15.09.2017г. – 13.11.2018г.. С решението е осъден Р.М.Н., с ЕГН **********, да заплати на "Т.С."
ЕАД, с ЕИК********, на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 116.49 лв.,
сторени разноски в заповедното производство, както
и сумата от 497.49 лв., сторени разноски
в исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - "Т.С." ЕАД, подадена чрез процесуален
представител юрисконсулт Т.Ж., срещу решението на СРС в частта, в която са отхвърлени предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
с чл.149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 65.03 лв. до пълния предявен размер от 83.58 лв., главница, такса
за услугата "дялово разпределение", както и установителните искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. с
чл.86 ЗЗД за сумата от 227.47 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 15.09.2017г. до 13.11.2018г., както и за сумата от 13.89 лв., лихва за забава върху таксата за услугата "дялово разпределение" за периода
15.09.2017г. – 13.11.2018г.. Инвокирани са
доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните
части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в раздел VII от Общите условия /в частта за заплащане на топлинна
енергия/, чл.32, ал.1 е определен реда и срока, по който купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а
именно в 30 -дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Следователно задължението на ответника да заплаща дължимите от него суми за
потребена топлинна енергия, е срочно – изтича в края на текущия месец, следващ
месеца на доставка на топлинна енергия, след която дата ответникът е изпаднал в
забава досежно задължението за заплащане на главница и предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което
да уважи изцяло предявения иск за главница и иска с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - Р.М.Н., с ЕГН **********, депозира писмен отговор,
в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от
ищеца. Поддържа се,
че решението на СРС в обжалваните части е
постановено при правилен анализ на събраните доказателства и при правилно
прилагане и тълкуване на закона. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно
и законосъобразно.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - Р.М.Н., с ЕГН **********, подадена чрез особен представител, назначен по реда на ЗПП - адв.Н.К., както и въззивна жалба /неправилно озаглавена молба/, подадена лично от ответника - Р.М.Н., с ЕГН **********, с които се обжалва решението на СРС в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, че Р.М.Н., с ЕГН **********,*** ЕАД, с ЕИК********, сумата от 3432.80 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.05.2016г. – м.04.2018г. за имот, находящ се в гр.София, ул."**************, с абонатен №002379, както и сумата от 65.03 лв., представляваща такса за услугата "дялово разпределение" за периода от м.05.2016г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението в съда – 22.11.2018г., до окончателното им изплащане, както и в частта, в която е осъден Р.М.Н., с ЕГН **********, да заплати на "Т.С." ЕАД, с ЕИК********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 116.49 лв., сторени разноски в заповедното производство, както и сумата от 497.49 лв., сторени разноски в исковото производство. Изложени са доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаната по делото СТЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск за признаване за установено, че ищецът има вземания от ответника за сумата от 3432.80 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.05.2016г. – м.04.2018г. за имот, находящ се в гр.София, ул."**************, с абонатен №002379, както и за сумата от 65.03 лв., представляваща такса за услугата "дялово разпределение" за периода от м.05.2016г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението в съда – 22.11.2018г., до окончателното им изплащане. Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, депозира писмен отговор, в който е взето становище
за неоснователност на подадените въззивни жалби от ответника. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски.
Трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД не изразява
становище по подадените
въззивни жалби.
Предявени са от "Т.С." ЕАД
срещу Р.М.Н. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на
подадените въззивни жалби съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло
постановеното първоинстанционно решение.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №74128/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав, въззивника-ищец- "Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 22.11.2018г. и е
постановена на 29.11.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу Р.М.Н. за заплащане на сумите, посочени
в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - Р.М.Н. възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявения от ищеца - "Т.С." ЕАД
срещу ответника - Р.М.Н. иск за признаване за установено, че Р.М.Н. *** ЕАД на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 3432.80 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.05.2016г.
– м.04.2018г. за имот, находящ се в гр.София,
ул."**************, с абонатен №002379, както и сумата от
65.03 лв., представляваща такса за услугата "дялово разпределение" за периода от
м.05.2016г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на
подаване на заявлението в съда – 22.11.2018г., до
окончателното им изплащане, като са отхвърлени предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
с чл.149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 65.03 лв. до пълния предявен размер от 83.58 лв., главница, такса
за услугата "дялово разпределение", както и установителните искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. с
чл.86 ЗЗД за сумата от 227.47 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2017г. до 13.11.2018г., както и за сумата от 13.89 лв., лихва за забава върху таксата за услугата "дялово разпределение" за периода
15.09.2017г. – 13.11.2018г.. Прието е, че
между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството
на собственик на процесния имот, се явява потребител на топлинна енергия за
битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и има задължение да заплаща
стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия
период. Посочено е
още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че през
процесния период е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота
на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора за
доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба,
доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия
период от време. Прието е още, че ответникът дължи на ищеца и такси за
извършваната услуга "дялово разпределение" за исковия период, които съобразно разпоредбите на чл.22, ал.2
и чл.36 от ОУ, чл.61, ал.1 от Наредба
№16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването се заплащат от потребителите на
топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. По отношение на предявения иск с
правно основание чл.86 ЗЗД е прието от съда, че ответникът не е изпаднал в забава в
периода, за който се претендира обезщетение, и искът за заплащането на
мораторна лихва следва да бъде отхвърлен. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените
въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение, които
счита за неоснователни поради следните съображения:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В
конкретния случай между страните не се спори, а
това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната
сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер,
както и че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот, който имот
се намира в сграда – етажна собственост. С оглед на това правилно
първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответникът има
качеството потребител на топлинна енергия и е страна по договорното отношение с
ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно нормата на чл.153, ал.1 от ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия при условията
и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3.
Въззивният съд приема за
неоснователни възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан
обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна
енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране
заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при
спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника
е доставяна топлинна
енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и
отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране
заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването. Следователно се налага извода,
че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по
СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е
вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор
на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответника общи възражения съдът намира, че
не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Предвид горното съдът намира, че правилно
първостепенният съд като е кредитирал приетото по делото заключения на СТЕ и с
оглед диспозитивното начало в
гражданския процес е уважил предявения иск за главница срещу ответника за сумата
от 3432.80 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода м.05.2016г. – м.04.2018г. за имот, находящ се в гр.София, ул."**************, с абонатен №002379,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 22.11.2018г., до окончателното й изплащане.
Относно претендираното от ищеца вземане за цена на
услугата "дялово разпределение" в случая не се оспорва от
ответника, че за процесния
период тази услуга се е извършвала от топлофикационното дружество. Съгласно клаузата на чл.22 и чл.36, ал.1 ОУ
клиентите на топлинна енергия са длъжни да заплащат цената за услугата "дялово разпределение"
на топлопреносното предприятие, като в случая не са ангажирани
доказателства от страна на ответника да е заплатил дължимите от него суми за дялово разпределение за
исковия период. Следователно правилно СРС е
приел за основателен и доказан предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата, за
която е уважен - от 65.03 лв., представляваща такса за услугата "дялово разпределение" за периода от
м.05.2016г. до м.04.2018г., като размерът, до който е уважен иска е на базата на направени изчисления
от приетите по делото като неоспорени писмени
доказателства, като за разликата до пълния предявен размер от 83.58 лв.,
предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.
Във
въззивната жалба на ищеца няма наведени конкретни оплаквания за
незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен
иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Доколкото въззивният съд е обвързан само с доводите
във въззивната жалба и при липса на такива по аргумент на чл.269, изр.2 от ГПК
препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани при правилен анализ на
събраните доказателства и правилно прилагане на материалния закон. В случая ищецът носи
доказателствена тежест да установи факта, че ответникът е изпаднал в забава
досежно месечните задължения за заплащане цената на доставена топлинна енергия,
но доказателства в този смисъл
не са ангажирани. Предвид на което правилно СРС е приел, че по делото не
е доказано, че ответникът
е изпаднал в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цена на
топлинна енергия и предявеният иск за мораторна лихва е изцяло отхвърлен като
неоснователен. Относно иска за заплащане на мораторна лихва върху цената за
услугата "дялово разпределение" следва да се
приеме, че липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на
топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана - арг. чл.84, ал.2 ЗЗД. По делото не са представени
доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от
дата, предхождаща подаването на исковата молба в съда, поради което акцесорната
претенция за лихва се явява неоснователна. Предвид на изложеното правилно СРС е
приел, че по делото не е доказано, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на
задълженията си за заплащане на цена на топлинна енергия и предявеният
установителен иск за мораторна лихва е изцяло отхвърлен.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по
делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 и ал.3 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на
разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК,
съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ.
чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени
и в заповедното производство.
С оглед изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора,
като правилно и
законосъобразно, постановено при пълнота на събраните доказателства, при правилно тълкуване
на материалния закон, като не са допуснати процесуални нарушения в хода на
съдебното производство, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция – неоснователност на въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, страните нямат право на разноски и направените от тях такива във
въззивното производство следва да останат в тежест на всяка от тях, така като
са сторени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №69578 от
15.03.2020г.,
постановено по гр.дело №24867/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./