Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 16.04.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13323
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.06.2018
год., постановено по гр.дело №46907/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ГПК, че И.Г.В. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 272.04 лв. – главница, представляваща стойност
на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до м.април 2016
год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния
момент на периода, за който се отнася главницата, в която се включва и сумата
от 102.49 лв. – за отоплителен сезон от м.май 2013 год. до м.април 2014 год.,
който е посочен като м.май 2014 год./ за топлоснабдяван имот, находящ се в
гр.**********, абонатен №160160, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №28804/2017
год. по описа на СРС, 113 с-в – 05.05.2017 год. до окончателното й изплащане и
сумата от 47.47 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.09.2014
год. до 20.04.32017 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до
пълните заявените размери и ответникът И.Г.В. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер
на 674.91 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер
на 67.49 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, с която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.Г.В.. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд бил допуснал нарушение на чл. 135, ал. 3 ГПК, тъй като определението за насрочване на делото било изготвено в
неприсъствен ден /на 31.03.2018 год./. В нарушение на чл. 195, ал. 1 ГПК СРС
бил назначил съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза – по
делото нямало необходимост от събирането на такива доказателства. Вещото лице
не можело да дава отговор на въпроси, свързани с погасителната давност. Първоинстанционният
съд не бил изпълнил задълженията си по чл. 145 ГПК. Обжалваното решение било
необосновано – липсвали фактури, договорът с третото лице-помагач бил изтекъл.
Не бил потребител на енергия за битови нужди, тъй като не използвал услугата на
ищеца и липсвало отдаване на топлинна енергия от сградната инсталация. СРС не
се бил произнесъл по възражението за давност по отношение на вземането за
отоплителния период 2013 год. – 2014 год. Не следвало да бъдат кредитирани
заключенията на вещите лица. Всички издадени от ищеца фактури през
отоплителните периоди били изцяло сторнирани. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му
част, но е частично неправилно.
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответникът И.Г.В. е собственик на
апартамент №30 – видно от писмен договор за продажба на държавен имот от
военно-жилищния фонд по реда на Наредба за държавните имоти от 31.08.1992 год.,
поради което следва да се приеме, че същият има качеството на битов клиент по
смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Топлинната енергия за отопление на
сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1
от закона, топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Доказано е също така, че в процесната
сграда е била въведена услугата дялово разпределение – видно протокол от Общо
събрание на етажните собственици от 31.05.2001 год., ведно със списък, на което
е било взето решение за сключването на договор с „Т.С.“ ЕООД. Такъв договор е
бил сключен впоследствие на 16.08.2002 год. за срок от 3 години. Същевременно
по делото са представени изготвени от третото лице-помагач документи за главен
отчет, които са подписани от ответника и от които е видно, че до процесния имот
е бил осигуряван достъп за отчет /авторството им не е било оспорено и надлежно
опровергано в процеса/ и индивидуални справки за отоплителните сезони, включени
в исковия период и липсата на доказателства за изявления от етажните
собственици, че считат договора за прекратен, води до извода, че действието на
договора е било многократно подновявано. А отделно от това следва да се посочи,
че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното предприятие или
доставчикът на топлинна енергия има право да извършва услугата дялово
разпределение и самостоятелно, дори да не е налице договор с лице, вписано в
регистъра по чл. 139а ЗЕ.
От съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – документи за главен отчет и индивидуални справки за
отопление и топла вода за отоплителните сезони и на заключението на вещото лице
по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, се установява, че делът на ответника
за сградна инсталация
е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба /като са съобразени обстоятелствата,
че през исковия период в имота не е имало отоплителни тела и не била ползвана
топла вода/. Установено е също така, че ищецът е отчислявал за своя сметка
технологични разходи на абонатната станция, както и че са извършвани периодични
метрологични проверки на общия топломер в процесната абонатна станция на всеки
две години. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника топлоенергия в определено количество.
Задължението за заплащане на
стойността на топлинната енергия не е обусловено от издаването на данъчни
фактури, а от осъществяването на доставката, което обстоятелство с оглед
изложеното вече по-горе е доказано по делото.
Независимо от това, че всички
радиатори в процесното жилище са били демонтирани, ответникът дължи суми за
доставена топлинна енергия, тъй като според разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща
арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
На следващо място установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният
съд приема, че следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГП/, че стойността на
доставената топлинна енергия през периода от м.май 2014 год. до м.април 2016
год. възлиза на 169.53 лв. /сбор от прогнозните вноски от 206.39 лв. – 36.86
лв. – сума за връщане на абоната по изготвената изравнителна сметка/, а
стойността на доставената топлинна енергия през периода от м. май 2013 год. до
м.април 2014 год. – в размер на 102.49 лв. /сбор от прогнозните вноски от 87.43
лв. + 15.06 лв. – сума за доплащане от абоната по изготвената изравнителна
сметка; за която сума е била издадена обща фактура от 31.07.2014 год./, или
общо 272.04 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.09.2014 год. до 20.04.2017 год. – в размер на 47.47 лв.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя за допуснато нарушение на чл. 195, ал. 1 ГПК. Назначаването на
вещи лица е осъществено по искане на ищеца, предвид възложената му
доказателствена тежест /чл. 154, ал. 1 ГПК/, като е несъмнено, че за отговора
на въпросите в предмета на съдебно-техническата експертиза и
съдебно-счетоводната експертиза са необходими специални знания.
Неоснователно е и оплакването на
жалбоподателя за допуснато нарушение на чл. 135, ал. 3 ГПК, тъй като забраната,
установена в посочената разпоредба, се отнася единствено за провеждането на
откритите съдебни заседания по гражданските дела.
Същевременно противно на приетото от първоинстанционния
съд, настоящият съдебен състав приема, че своевременно релевираното от
ответника в срока за писмен отговор на исковата молба възражение за погасителна
давност /чл. 120 ЗЗД/ се явява частично основателно, поради следните
съображения:
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до
м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни – в 30-дневен срок
след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1
от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./. Следователно за
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи
горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича
срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на 05.05.2017 год. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, то вземанията
на ищеца за главници, които се отнасят за горепосочения период, са погасени по
давност.
По отношение на задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март
2014 год. до м.април 2014 год. включително въззивният съд приема, че е
приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради
следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през периода от
м.март 2014 год. до м.април 2014 год. включително Общи условия на ищеца, в сила
от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск
в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната
давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да
се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, а задълженията за прогнозни
вноски – от момента на съставянето на т.нар. обща фактура, отразяваща
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
вече изготвените изравнителни сметки. Т.е. в частност тригодишната давност по
чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за прогнозни вноски за м.март 2014 год. и м.април
2014 год. включително е започнала да тече съответно на 1-во число от следващия
месец и съответно е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №28804/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 113 с-в – 05.05.2017 год.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта
на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение
на тези задължения в процесната обща фактура №********** от 31.07.2014 год. няма
действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
В този смисъл главните вземания на
ищеца за прогнозни вноски за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. включително
в общ размер на 87.43 лв. са погасени по давност, ведно с натрупаните
върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД, чийто размер СГС
определя по правилото на чл. 162 ГПК /и при съобразяване на заключинето по
съдебно-счетоводната експертиза/ на 23.08 лв.
Съответно тригодишната давност по чл.
111, б. „в“ ЗЗД за вземането за прогнозната вноска за отоплителния сезон от м.
май 2013 год. до м.април 2014 год. в размер на 15.06 лв. е започнала да тече на
31.07.2014 год. /когато от ищеца е била издадена обща фактура №**********/ и не
е била изтекла към 05.05.2017 год.
Следователно ищецът се легитимира като
кредитор на главни вземания за стойност на топлинна енергия, както следва: за изравнителна
вноска за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. включително в размер
на 15.06 лв. и за прогнозни и изравнителни вноски за периода от м.май 2014 год.
до м.април 2016 год. в размер на 169.53 лв., т.е. общо в размер на 184.59 лв.
и на вземания за обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 15.09.2014 год. до 20.04.2017 год. в размер на 24.39 лв.,
до които и релевираните претенции се явяват основателни, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК, а в останалата част до пълните предявени размери подлежат
на отхвърляне като погасени по давност.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени
за разликата над 184.59 лв. до размера от 272.04 лв. /т.е. за сумата от 87.43
лв./ – стойност на доставена топлинна енергия по прогнозни вноски за периода от
м.май 2013 год. до м.април 2014 год. и за разликата над 24.39 лв. до размера от
47.47 лв. /т.е. за сумата от 23.08 лв./ – обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главница от 87.43 лв. за периода от 15.09.2014 год. до 20.04.2017
год., които претенции подлежат на отхвърляне като погасени по давност.
Първоинстанциононто решение трябва да
бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 441.43 лв. и разноски
за заповедното производство за разликата над 44.14 лв.
В останалата обжалвана част решението
на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решението от 13.06.2018 год.,
постановено по гр.дело №46907/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в частта
му, в която са уважени предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Г.В. искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 184.59 лв. до размера от 272.04 лв. /т.е. за
сумата от 87.43 лв./ – стойност на доставена топлинна енергия по прогнозни
вноски за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. включително /при
допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния момент
на периода, за който се отнася тази сума, който е посочен като м.май 2014 год./
и за разликата над 24.39 лв. до размера от 47.47 лв. /т.е. за сумата от 23.08
лв./ – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от
87.43 лв. за периода от 15.09.2014 год. до 20.04.2017 год., както и в частта
му, в която ответникът И.Г.В. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 441.43 лв. и
разноски за заповедното производство за разликата над 44.14 лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като погасени по давност
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу И.Г.В. с ЕГН **********, с адрес: ***,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 184.59 лв. до размера
от 272.04 лв. /т.е. за сумата от 87.43 лв./ – стойност на доставена топлинна
енергия по прогнозни вноски за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. включително
/при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния
момент на периода, за който се отнася тази сума, който е посочен като м.май
2014 год./, ведно със законната лихва, считано от 05.05.2017 год. до
окончателното изплащане и за разликата над 24.39 лв. до размера
от 47.47 лв. /т.е. за сумата от 23.08 лв./ – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главница от 87.43 лв. за периода от 15.09.2014 год. до
20.04.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.06.2018 год.,
постановено по гр.дело №46907/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в останалата
му обжалвана част.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС,
ГО, 113 с-в, за преценка за провеждане на служебно производство по реда на чл.
247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/