Решение по дело №11951/2018 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 1884
Дата: 7 май 2019 г. (в сила от 1 юни 2019 г.)
Съдия: Магдалена Колева Давидова
Дело: 20183110111951
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 6 август 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ ........

гр.Варна, 07.05.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти състав, в публично съдебно заседание, проведено на осми април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

 РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА

 

при участието на секретаря Светлана Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 11951 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК.

В исковата си молба ищецът „А.з.к.н.п.з.” ООД твърди, че на 29.12.2016г. В.М. В. е сключил договор за паричен заем № 2715893 с „***” АД. Съгласно договора се излага кредиторът да се е задължил да предостави на В. заем в размер на 1100 лева, която сума е предоставена на ответника със сключване на договора. От своя страна В. се е задължил да върне заетата му сума, ведно с договорна лихва на 27 седмични погасителни вноски, всяка в размер на 45.27 лева. Твърди се, че съгласно клаузите на договора, ответната страна се е задължила в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави едно от предвидените в договора обезпечения. При неизпълнение на това задължение е предвидено кредитополучателят да дължи неустойка, която се начислява еднократно и се дължи като допълнителна сума към всяка погасителна вноска. Твърди, че ответникът е извършвал плащания по кредита в общ размер на 915 лева, като е останал задължен за заплащане на главница в размер на 639.08 лева, договорна лихва в размер на 39.97 лева и неустойка в размер на 382.53 лева. Излага, че срокът на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, като ответникът не е погасил задълженията си. Сочи, че с приложение № 1 от 01.11.2017г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) „***" АД е цедирало вземането си към ответника н. „А.з.к.н.п.з." ЕАД. Тъй като В. не е заплатил дълга си по договора, ищецът депозирал заявление по реда на чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 74/2018г., връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради последното за ищеца се е породил правният интерес да предяви настоящия иск за установяване спрямо ответника дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение, както следва: 639.08 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № 2715893/29.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 02.01.2018г. до окончателното изплащане на задължението, 39.97 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 06.01.2017г. до 07.07.2017г., 382.53 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение. Претендира и присъждане на направените в хода на настоящото производство разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът В.М. В., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, депозира отговор на исковата молба, в който поддържа становище за неоснователност на претенцията за неустойка. Не оспорва наличието на твърдяното заемно правоотношение, задълженията по които са прехвърлени на ищеца. Оспорва дължимостта на неустойка, като в тази връзка въвежда доводи за нищожност на клаузата на договора. Конкретно излага, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, тъй като вредите, компенсирани с нея не са съизмерими с конкретен кредиторов интерес и в този смисъл накърнява добрите нрави. С оглед изложеното моли за отхвърлена на претенцията за неустойка.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Със заповед № 42/04.01.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, ВРС, 42-ри състав по ч.гр.д. № 74/2018г., ВРС е разпоредил В.М. В. да заплати н. „А.з.к.н.п.з.” ООД сумата от 639.08 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 2715893/29.12.2016г., сключен с „***” АД, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с приложение № 1/01.11.2017г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г., сумата от 39.97 лева – договорна лихва, начислена за периода от 06.01.2017г. до 07.07.2017г., 382.53 лева – неустойка за неизпълнение на задължение. Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.

С изготвения по делото проект за доклад, обявен за окончателен в проведеното на 08.04.2019г. съдебно заседание, е прието за безспорно установено в отношенията между страните и ненуждаещо се от доказване, че между В. В. и „***” АД е сключен договор за паричен заем № 2715893/29.12.2017г., по силата на който на В. е предоставен паричен заем в размер на 1100 лева, както и че вземанията по същия са прехвърлени на ищеца.

Видно от приложеното на л. 6-12 от делото заверено от страната копие на договор за предоставяне на паричен заем № 2715893/29.12.2016г., че ответникът В. се е задължил да върне заетата му сума на 27 броя седмични погасителни вноски, всяка в размер на 45.27 лева, като общата дължима стойност на плащанията са в размер на 1222.29 лева, включващ и годишен фиксиран лихвен процент от 40.00%. Уговореният годишен процент на разходите е в размер на 48.45%.

Уговорено в чл. 4 от договора е, че заемателят се задължава в тридневен срок от подписване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора – поръчителство на две физически лица, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да работи по безсрочен трудов договор, минимален осигурителен доход от 1000 лева, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „***” АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен”, като поръчителят подписва договор за поръчителство; или банкова гаранция за сумата по чл. 2, т. 7 от договора – 1222.29 лева, със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. Предвидено в чл. 4, ал. 2 от договора е, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 736.29 лева, като неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 27.27 лева. Уговорено в чл. 8 от договора е, че при забава на плащане на погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната лихва за забава върху забавената сума за всеки ден забава.

Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

Не се спори между страните, а и се установява от материалите по приобщеното ч.гр.д. № 74/2018г., по описа на ВРС, 42-ри състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение за претендираните суми, връчена на длъжника В.М. В. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искът е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок, което обуславя допустимост на производството и правен интерес от воденето му за ищеца.

Предмет на установителния иск е съществуване на вземането по издадената заповед и успешното му провеждане предполага установяване дължимостта на сумите по същата на посоченото основание. Или, в контекста на основанието, на което е издадена заповедта, респ. се претендира вземането, в тежест на ищеца е по пътя на главното и пълно доказване да установи факта на съществуване на валидно облигационно отношение между цесионера и ответника по договор за кредит, че по него ответникът е останал задължен за процесната сума в посочения размер, че между цесионера и ищеца е сключен валиден договор за цесия, по силата, на който на ищеца е било прехвърлено вземането по договора за кредит с ответника, че цесията е съобщена на ответника.

Между страните не се спори, че ищецът в качеството му на цесионер и „***” АД в качеството му на цедент, е сключен рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г., приложение № 1/01.11.2017г., с който е прехвърлено вземането на цедента от ответника по договор за заем № 2715893/29.12.2016г.

Не се спори и че между „***” АД и ответника е сключен договор за паричен заем, по силата на който заемодателят е предоставил на В. кредит в размер на 1100 лева. Следователно за ответника е възникнало задължение да погаси усвоената заемна сума и уговорената договорна лихва на падежните дати по чл. 2, т. 5 от договора.

Основният спорен въпрос се свежда до дължимостта на уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка.

Съгласно чл. 4 от договора, при неизпълнение задължение на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем (банкова гаранция или поръчителство), на същия се начислява неустойка в размер от 736.29 лева, разсрочена на равни части и платима на съответните падежни дати към погасителните вноски, които нарастват със сумата от 27.27 лева, или общо 72.54 лева.

Съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Законът в нормата на чл. 146, ал. 1, обявява неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

В настоящия случай в чл. 1 от договора е обективирано изявление, че заемателят е запознат предварително от заемодателя с всички условия по договора и му е предоставен Стандартен европейски формуляр с индивидуалните условия на бъдещия паричен заем. Последното обаче не е от естество да установи индивидуално уговаряне на оспорената клауза по договора, възможността за равноправно обсъждане на варианти за предоставяне на обезпечение и последиците от неизпълнение на това задължение, позволяващи на кредитора да увеличи възнаграждението си до непосилен за потребителя размер. Макар и да е уговорена като санкция доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, същата е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя – 67 % от заемната сума. Както разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало да се включат в годишния процент на разходите. Съдът намира, че с клаузата на чл. 4 от договора се цели заобикаляне на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК горен праг на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Налага се извода, че клаузата на чл. 4 от договора противоречи на добрите нрави като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такава непораждаща права и задължения за страните по заемното правоотношение.

Отчитайки извършените от ответника плащания в общ размер на 915 лева и съобразно правилото на чл. 76 ЗЗД, следва да се приеме, че с тях е погасена изцяло дължимата договорна лихва в размер на 122.29 лева /като разлика между общото задължение по чл. 2, т. 7 от договора и предоставения кредитен ресурс/ и част от главницата в размер на 792.71 лева /като разлика между предоставения кредитен ресурс от 1100 лева и остатъка от извършеното плащане/.

В заключение съдът намира, че претенцията на кредитора е отчасти основателна и следва да бъде уважена до следните размери: 307.29 лева, представляваща просрочена главница. Претенцията за главница за разликата над посочения размер до предявения такъв от 639.08 лева, както и тази за договорна лихва в размер на 39.37 лева и неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 382.53 лева, следва да бъдат отхвърлени.

 

Съгласно дадените указания в т. 12 на ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да се присъдят и сторените в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, които съразмерно на уважената част от исковете възлизат общо на 20.54 лева.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното от ищеца искане, ответникът В. В. следва да бъде осъден да заплати н. „А.з.к.н.п.з.” ЕООД разноски за заплатена държавна такса и депозит за особен представител, които съразмерно на уважената част от исковете възлизат в размер на 123.34 лева. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридическите лица се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния такъв за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Отчитайки, че в настоящото производство ищецът е бил защитаван от юрисконсулт, вида и количеството на извършените от последния процесуални действия и в съответствие с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за правната помощ, съдът намира, че следва да бъде определено възнаграждение в размер на 150 лева. От така определеното възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете на ищеца се следва сума от 43.44 лева. Или, общо в полза н. „А.з.к.н.п.з.” ЕООД следва да се присъди сума от 166.78 лева.

Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска н. „А.з.к.н.п.з.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу В.М. В., ЕГН **********,***. „***“, № ***, че ответникът дължи н. „А.з.к.н.п.з.” ЕООД, сумата от 307.29 лева /триста и седем лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща главница по договор за предоставяне на паричен заем № 2715893/29.12.2016г., сключен между „***” АД и В.М. В., като вземането е прехвърлено на ищеца с приложение № 1/01.11.2017г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 02.01.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед № 42/04.01.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.г.д. № 74/2018г., по описа на ВРС, 42-ри състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над 307.29 лева до 639.08 лева, претендирана като незаплатена главница; за сумата от 39.97 лева, претендиранатка като договорна лихва за периода от 06.01.2017г. до 07.07.2017г., за сумата от 382.53 лева, претендирана като неустойка по чл. 4 от договора, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА В.М. В., ЕГН **********,***. „***“, № ***, да заплати А.з.к.н.п.з.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 20.54 лева /двадесет лева и петдесет и четири стотинки/, представляваща сторените от ищеца разноски в заповедното производство, както и сумата от 166.78 лева /сто шестдесет и шест лева и седемдесет и осем стотинки/, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.

 

ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Я.Д.А. *** възнаграждение в размер на 300.00 лева /триста лева/, с оглед осъществената защита като особен представител в първа инстанция на ответника В.М. В..

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: