№ 18240
гр. С, 11.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:К И Д
при участието на секретаря П Н А
като разгледа докладваното от К И Д Гражданско дело № 20251110103994 по
описа за 2025 година
Производството е по реда на глава тринадесета от ГПК (”Основно
производство”).
Предявени са искове от К. П. А., ЕГН: ..., с адрес в гр. С, ж.к. Л В бл....., чрез
адв. Й., със съдебен адрес гр.С, ул.“С Н“ № 55, за признаване за установено по
отношение на „И А М“ АД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление гр.С,
ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46, представлявано от Галин
Тодоров, както и по отношение на „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, “С Ц” ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П Д, че сключените с тях договори - съответно договор за
паричен заем № .../23.08.2024 г. и договор за предоставяне на гаранция №
.../23.08.2024 г., са нищожни на основание чл. 26, ал.1, предл.1 евентуално
предл.3 и ал.2 от ЗЗД вр. чл.10, ал.1 от ЗПК вр. чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр.
чл.19, ал.2 от ЗПК вр. чл.22 и чл.23 от ЗПК. В исковата молба се твърди, че в
конкретния случай била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй
като дължимото възнаграждение за гаранта по втория договор не било
включено в ГПР. Неточният ГПР в договора за кредит представлявал
заблуждаваща търговска практика. Според ищеца договорът следвало да
съдържа и разписана методиката, въз основа на която ищецът определил
размера на ГПР. Договорът за поръчителство бил нищожен, тъй като не
обезпечавал действително задължение на потребителя. Кредиторът по
1
договора за кредит и поръчителят били свързани дружества, тъй като първият
бил едноличен собственик на капитала на втория. Чрез сключването на
договора за поръчителство се заобикаляла разпоредбата на чл. 16 ЗПК,
изискваща оценката на платежоспособността на длъжника да се предвиди от
заемодателя и да предложи цена, съответна на получените гаранции.
Договорът за кредит и договорът за поръчителство били взаимносвързани,
като последиците от прогласяване недействителността на заемната връзка
влияели и върху обезпечителната сделка. Представят се писмени
доказателства и се претендират разноски в размер на 670 лева заплатено
адвокатско възнаграждение
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК са постъпили отговори от страна и на двете
ответни дружества. „Ф Б“ ЕООД, ЕИК: ... в своя отговор твърди, че исковата
молба е нередовна. Възразява се, че договорът за предоставяне на гаранция е
действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона,
сключен е от лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите
институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано.
Разпоредбите на ЗКИ в случая били неотносими, тъй като не се касаело за
договор за потребителски кредит. Договорът за кредит и този относно
предоставянето на гаранция били напълно отделни облигационни връзки,
които не се влияели една от друга. Свързаността между „Ф Б“ ЕООД и „И А
М“ АД не представлявалa основание възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция да се включва при изчисляване на годишния
процент на разходите по договора за паричен кредит. Разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК предвиждала, че ГПР се изчислявал с оглед на реалните
разходи, но към момента на сключване на договора за кредит, а заемодателят
към този момент нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични
разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Договорните клаузи били
ясно и безпротиворечиво разписани, поради което не следвало да се извършва
преценка за неравноправност, като се цитира практика на СЕС по въпроса. Не
отправя доказателствени искания и претендира разноски, като релевира
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
„И А М“ АД, ЕИК ... също отправя възражение за нередовност и
недопустимост на исковете на ищеца, като също заявява, че клаузите по
договора отговаряли на всички императивни изисквания на ЗПК, в това число
2
и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка се настоява, че ГПР, посочен в
договора за паричен заем, е бил изчислен към момента на сключване на
договора за потребителски кредит по определения в Приложение № 1 към
Закона за потребителския кредит начин, като били използвани договорените с
потребителя условия, които били отразени и в договора. При изчисление на
ГПР били взети предвид известните към момента на сключване на договора
разходи, а именно единствено дължимата лихва. Възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не било част от общия
разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по
кредита за потребителя“, дадена в т. 1, § 1 ДР ЗПК. Сключването на договор за
предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явявало
необходимо условие за сключването на договора за кредит или за предаване на
заемната сума, поради което този разход не следвало да бъде част от ГПР, като
отделно от това - възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не било
безусловно дължимо. При промяна на условията по договора не било
необходимо да се изчислява и посочва нов ГПР. Обръща внимание, че не само
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2, но и в целия
текст на Закона за потребителския кредит не фигурирало изискване за
представяне на пояснения във връзка с компонентите на ГПР, за разписване на
методика на формиране на ГПР, за представяне на пояснения относно това
какви разходи били включени в ГПР. Задължителният начин на формиране и
изчисляване на ГПР бил описан в Приложение 1 на Закона за потребителския
кредит. Оспорват се възраженията на ищеца за наличие на заблуждаваща
търговска практика, като се акцентира още, че сключването на договора за
паричен заем при посочените условия, така и избора на обезпечение, зависели
изцяло от волята на ищеца. Претендира разноски и отправя възражение за
прекомерност по отношение адвокатското възнаграждение на представителя
на ищцовата страна.
В срока за отговор, ответникът „И А М“ АД е подал насрещна искова молба, с
която е предявил осъдителни искове срещу К. П. А., за присъждане на
дължими суми по договор за паричен заем № .../23.08.2024 г., а именно
главница от 7 136.92 лв. и възнаградителна лихва за периода от 25.10.2024 г.
до 22.02.2025 г. в размер на 1 096.31 лв. В условията на евентуалност се
претендира на основание чл.23 от ЗПК връщане на предоставената в заем сума
3
от 6 603,59 лв., след допуснато искане по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК.
На база приетите по делото писмени доказателства, както и изслушаната
по делото експертиза, първоинстанционният съд достига до следните
фактически положения:
На 23.08.2024 г. между К П. А. и „И А М“ АД бил сключен договор за паричен
заем № ..., по силата на който „И А М“ АД предоставило на К П. А. сумата от
8 000 лв., а К А. се задължил да я върне при посочените в договора условия, а
именно – на осем равни месечни вноски, всяка от които в размер на по 1
196,41 лв., платими на равни периоди и с падежи, указани изрично в чл. 2, т. 5.
Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50.00 %, общо
дължима възнаградителна лихва за срока на договора - 1 571,28 лв. Общата
дължима сума, съгласно чл. 2, т. 7 от договора, възлизала на 9 571,28 лв.
Последната дължима вноска следвало да бъде заплатена на 20.04.2025 г. ГПР
бил определен на 64.32%. По силата на чл. 4, т. 3 от договора между ищеца и
„Ф Б” ЕООД бил сключен договор за гаранция от 23.08.2024 г., по силата на
който дружеството се задължило да обезпечи заплащането на задълженията на
кредитополучателя към кредитодателя, срещу което потребителят му заплатил
възнаграждение в размер на 3 196.72 лева, разсрочено съобразно погасителния
план към договора за кредит, като имено кредиторът бил овластен да приема
плащанията и по договора за гаранция - чл. 3, ал. 2 и ал. 3. Съобразно
приложения погасителен план, всяка отделна вноска включвала главница,
договорна лихва и възнаграждение към гаранта, в общ размер на всяка вноска
от 1 596.00 лева.От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява още, че потребителят заплатил извънсъдебно единствено сума в
размер на 1 610.30 лева, с която погасил изцяло първо претендираната вноска
и 14.30 лева по отношение на втората такава, отнесени към задължението по
договора за гаранция. На 17.07.2025 г. ищецът заплатил допълнително 200
лева за погасяване на лихва по кредита. Експертът е изчислил още, че ако бъде
взето под вниманието задължението на потребителя към поръчителя, както и
договорната лихва, действителният размер на ГПР е 286.10 %.
На база на тези фактически положения, от правна страна съдът съобразява
следното:
В чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит законодателят
лимитивно е посочил изискванията, на които следва да отговаря договорът за
4
потребителски кредит, сред които е и задължението същият да съдържа
информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, с цел последният да бъде запознат още към датата на
сключване на договора каква крайна сума следва да заплати след встъпването
му в облигационно правоотношение с кредитора. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, като този процент на
разходи се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (ал. 2
на чл. 19 ЗПК). Чл. 22 от ЗПК провъзгласява, че когато не са спазени
определени изисквания, на които следва да отговаря писменият договор, (чл.
10, ал. 1 и чл. 11, ал.1 т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9), то той е
недействителен, в който случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита (чл. 23 ГПК). Именно
кредитодателят следва да понесе последиците от липсата на определени
договорни реквизити, в качеството му на икономически по-силната страна по
сделката, която носи и тежестта да поднесе информацията на потребителя,
свързана с основните параметри на договора, по такъв начин, че да не остава
съмнение, че същият е бил наясно с тях преди да сключи самия договор. Тези
положения, отнесени към конкретиката на казуса, водят до извода, че
процесната сделка не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
какъвто смисъл са и възраженията на ищцата. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК
"общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В конкретния случай
от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
5
разходи са включени в него и по какъв начин се формира той. Така в т. 63 - т.
66 от Решение от 20.09.2018 г. по дело C- 448/2017 г. СЕС отбелязва, че с оглед
целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договора за
кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от
Директива 87/102 изисква кредитополучателят да разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му, като
непосочването на ГПР в договор за кредит може да представлява особено
решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална
юрисдикция за това дали клаузата от този договор относно разходите по
кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на член 4 от
Директива 93/13. Съдът обобщава, че на непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в
която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на
този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В
дело C ‑ 42/15 на СЕС пък е прието, че когато в договор за кредит е посочен
ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на
кредита, санкция, изразяваща се в загуба от кредитодателя на правото му на
лихви и разноски, се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от
Директива 2008/48. Освен това, върховната съдебна инстанция вече е имала
повод да посочи (макар и не в решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а
в определение от 01.04.2024 г. по т. д. № 670 / 2023 г.), че отговор на въпроса
трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на
начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното
изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се съдържа директно в Приложение № 2
„Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити“, Част III „Разходи по кредита“, поради което не е
достатъчно ГПР да бъдат посочени като общ процент без яснота за отделните
компоненти. Ето защо този състав на съда приема, че в договора по ясен и
последователен начин следва да бъдат описани всички компонентите на
формиране на ГПР, като простото препращане към приложение № 1 от ЗПК
не е достатъчно, доколкото математическата формула за изчисление на самия
процент по никакъв начин не улеснява потребителя да разбере какви
конкретно са всички разходи по кредита. Липсата на тази индивидуализация
следва да се приравни на липса на посочване на самия ГПР, който от своя
6
страна обаче представлява задължителен елемент от договора за
потребителски кредит, като тази липса рефлектира върху действителността на
сделката.
На следващо място, с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС се
тълкува широко член 3, буква ж) от Директива 2008/48 относно понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, като това означава всички разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, като що се касае до т.нар. допълнителни услуги
съдът е този, който следва да установи дали действително става въпрос за
предоставяне в полза на потребителя на някакви услуги, уговорени към
разглеждания в главното производство договор за кредит, а не за конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, като при
тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че
разглежданите услуги са били поискани свободно от потребителя при
сключването на този договор за кредит (т. 42 - 43). Именно подобна
конструкция се откроява в процесния казус. Съгласно условията на договора
потребителят се задължава да заплаща допълнителна цена, която е и
неразделна част от погасителната вноска, лично на кредитодателя, не на
поръчителя, по банковата сметка на кредитора, като и самият поръчител се
одобрява от кредитора, като от представените доказателства от ищеца се
констатира, че двете дружества действително са свързани такива - кредиторът
е едноличен собственик на капитала на гаранта, като по този начин се възлагат
единствено допълнителни разходи в тежест на потребителя, заобикаляйки
императивните повели за размера на ГПР. От самия договор за потребителски
кредит не става ясно дали допълнителното възнаграждение е включено в ГПР,
а ако не е, същото, представляващ сигурен източник на разход, без срещу
заплащането на което да стои представянето на някаква реална услуга от
страна на кредитодателя, е следвало да бъде включено, в който случай
размерът на ГПР ще е 286.10%, съобразно заключението на вещото лице.
Ето защо, съдът счита, че процесният договор е недействителен на основание
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за
предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така
напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на
СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и
7
др.). В този случай длъжникът следва да върне само чистата стойност на
кредита (чл. 23 ЗПК), размерът на която може да се определи в настоящото
производство (Решение № 50005 от 21.02.2024 г. по т. д. № 1950 / 2022 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение). Освен това, съгласно Решение
от 30.06.2022 г. на СЕС по дело C-170/21; Определение от 06.02.2024 г. по
дело С - 425/2023 г. на СЕС при присъждане на дължимата главница съдът
следва да съобрази извършените плащания от страна на длъжника и извърши
служебно необходимите прихващания, при положение, че разполага с
фактическите данни по този въпрос. Предоставена е заемна сума в размер на 8
000 лева, длъжникът е изплатил извънсъдебно общо 1 810.20 лева, поради
което насрещният иск следва да бъде уважен за сумата от 6 189.80 лева.
При този изход на спора, разноски се следват на ищеца по първоначалните
искове, както и на ищеца по насрещния такъв. Ищецът претендира заплащане
на държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 670 лева, като
възражението на ответниците по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу този размер съдът
намира за основателно и следва да го намали до 400 лева, предвид на това че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, приключило е в едно
съдебно заседание, на което процесуалният представител не се е явил, като не
са възникнали и процесуални усложнения в хода на производството, налагащи
допълнителни действия, вън от вече извършените, а именно - изготвяне на
искова молба. В полза на ищеца по насрещния иск се дължат разноски,
съобразно уважената част на исковата претенция, а именно 970.59 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 128 граждански състав, на основание
чл. 235 ГПК
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К. П. А., ЕГН: ..., с адрес в
гр. С, ж.к. Л В бл..... иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предложение
първо ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, по отношение на „И А М“ АД,
с ЕИК: ...., и адрес: С, ж.к. „Л“ 7, бул. „Д Н“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, че
сключеният между дружеството и К. П. А., ЕГН: ... договор за паричен заем №
.../23.08.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона, липса на
задължителен реквизит;
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К. П. А., ЕГН: ..., с адрес в
8
гр. С, ж.к. Л В бл..... иск с правно основание по 26, ал. 2, предложение трето
ЗЗД, по отношение на „Ф Б“ ЕООД, с ЕИК: ..., и адрес: С, ж.к. „Л“ 7, бул. „Д
Н“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, че сключеният между дружеството и К. П. А., ЕГН:
... договор за предоставяне на гаранция № .../23.08.2024 г., е нищожен поради
липса на основание за неговото сключване;
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК
К. П. А., ЕГН: ..., с адрес в гр. С, ж.к. Л В бл..... да ЗАПЛАТИ на „И А М“ АД,
с ЕИК: ...., и адрес: С, ж.к. „Л“ 7, бул. „Д Н“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46 дължима
главница по договора за за паричен заем № .../23.08.2024 г. в размер на 6
189.80 лева (шест хиляди сто осемдесет и девет лева и осемдесет
стотинки), като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до претендирания размер от 6
603,59 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „И А М“ АД, с ЕИК: .... и „Ф Б“
ЕООД, с ЕИК: ... да ЗАПЛАТЯТ на К. П. А., ЕГН: ... съдебно-деловодни
разноски за настоящата инстанция в общ размер на 960.72 лева (деветстотин
и шестдесет лева и седемдесет и две стотинки).
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК К. П. А., ЕГН: ... да ЗАПЛАТИ на
„И А М“ АД, с ЕИК: .... съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция
в общ размер на 970.59 лева (деветстотин и седемдесет лева и петдесет и
девет стотинки).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РЕШЕНИЕТО е подписано с квалифициран електронен подпис на съдията - чл. 102а, ал. 1 ГПК, поради
което не носи саморъчен такъв.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9