О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
260251
01.02.2021г., гр.Пловдив
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско
отделение, девети граждански състав, в закрито заседание на първи февруари две
хиляди и двадесет и първа година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
К.Иванов
Като разгледа докладваното от с..Рабчева
в.ч.гр.д.№ 98/ 2021г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производство
по чл.413, ал.2 с вр.чл. 278, ал.1 и сл. ГПК.
Постъпила
е частна жалба от “Агенция за контрол за просрочени задължения“ ЕООД- гр.София,
представлявано от И.К., чрез проц.си представител гл.юриск. И.Т. против
Разпореждане от 26.10.2020г. по ч.гр.д.№ 13206/ 2020г. по описа на Пловдивски
районен съд – V бр.с. , с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя в
частта, с която се претендира присъждане на сума 56,72 лв – договорна лихва,
дължима за периода 14.11.2018г – 12.07.2019г; 167,24 лв – такса за експресно
разглеждане на документи, 168 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение; 160 лв – разходи и такси за
извънсъдебно събиране, както и разноските над уважените размери от 15,58 лв за
държавна такса и над 31,16 лева – юрисконсултско възнаграждение до пълните
претендирани размери. По изложени доводи в частната жалба се иска отмяна на
обжалваното разпореждане като се постанови издаване на заповед за изпълнение на
основание чл.410 ГПК за претендираните суми.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид представените по делото доказателства, намери
следното:
Частната
жалба изхожда от надлежна страна и е в срока по чл.275, ал.1 ГПК, като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Искането
за издаване на ЗИ по чл.410 ГПК от заявителя “Агенция за контрол за просрочени
задължения“ ЕООД- гр.София против А.К.С. за процесните суми се основава на
сключен между посоченото физическо лице договор за паричен заем с „Вива кредит“
ООД № 5475817 от 15.10.2018г., вземанията по който първоначалният кредитор като
цедент прехвърлил на основание чл.99 ЗЗД по Рамков договор от 01.10.2019г. на заявителя –
цесионер изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, за което длъжникът
бил уведомен по реда на чл.99 ЗЗД за извършената продажба; Към заявлението е представен цитирания Договор за паричен
заем, видно от който на заемателката е предоставена в заем паричната сума от
400 лева, с размер на погасителната вноска от 73,24 лева, срок на заема в 9
месеца, брой на вноски :9, фиксиран Годишен лихвен процент по заема – 40,32 %,
Годишен лихвен процент на заема : 49,50 %.
С обжалваното разпореждане заявлението за
посочените претендираните вземания са
отхвърлени от заповедния съд на основание чл.411, ал.2, т.3 ГПК / Нова, ДВ,
бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г,
уговарящи договорната лихва, такса експресно разглеждане на документи,
неустойката за неизпълнение на задължението в посоченото задължение, както и
разходи и такси за извънсъдебно събиране, предоставената заемна сума от 400
лева, са неравноправни клаузи. Договорната лихва, ведно с неустойката за
неизпълнение заобикалят забраната на чл.19, ал.4 и 5 ЗПК, като се явяват
неравноправни на основание чл.143, ал.2 , т.5 вр. с ал.1 ЗЗП.
С частната жалба
обжалваното разпореждане се оспорва като постановено при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост.
С частната жалба се оспорва изводът за
неравноправен характер на процесните клаузи, което оспорване се основава на
разпоредбата на чл.143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от
05.04.1993г. относно даденото определение за неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, които положителни материални предпоставки следва да са
проявени кумулативно.
В тази насока възивният
съд застъпва становището, че с разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично и
пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
представлява 1/ всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която
2/ не отговаря на изискването за добросъвестност и 3/ води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са
индивидуално определени когато те са предварително изготвени от търговеца,
респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /
арг.чл.146, алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно
накърняват се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови
законни интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е
налице законово определение на понятието “добросъвестност”, но от общите
правила на гражданското право, уреждаща изискванията за добросъвестност в
преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на действителната обща
воля на страните при породено договорно правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при
изпълнение на действително възникнало договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин
“добросъвестност”, на чието изискване следва да отговарят уговорките в
договорите за потребление. Те трябва да са съответни на установената и наложила
се в в съвременното общество нравствена норма на честно, почтено поведение на
всеки участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на
сделки за потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила , определящи
пазарното поведение, които произтичат от законите и обичаните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение на
икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на наложилите
се нелоялни търговски практики/ които са забранени от Закона / чл.68вЗПК//.;
уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността
им да упражнят своите права за защита по договора. В този смисъл за да се
обезпечат субективните права и законни интереси на икономически по-слабата
страна “ цената” на услугата, вкл. по договора за кредит относно
възнаградителната лихва и другите разходи, трябва последните да са уговорени
ясно и разбираемо за средния потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез
тяхната детайлизация в договора. Действително
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния
процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Действително на следващо място с разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България. В случая
към момента на сключване на договора е действащо Постановление № 426 на МС от
18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения
/ ДВ, бр.106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно което би могло
да се приеме, че така определеният с
договора годишен процент на разходите / 49,50 %/ формално не надвишава
петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в
размер на 40.32 %. Действително не са налице императивни разпоредби в
Закона по отношение размера на на възнаградителната лихва. В случая обаче не е
спорно от страна на жалбоподателя, че е налице потребителски договор по своята
характеристика, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема
от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/ възнаградителна или
такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва/, а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/, противоречи на
добрите нрави. / Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО,
Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение №
1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/
10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./ Тази съдебна практика се
споделя от въззивния съд, която не се намира да не е актуална с оглед
изложените по-горе съображения относно преценката за добросъвестност, която
макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със засилена
защита по ЗПП като вид потребителски договор. С оглед на това налагат се
правните изводи за неравноправност на процесните клаузи, предмет на обжалваното
разпореждане, предвиждащи значително оскъпяване на предоставения паричен заем
по процесния договор от 15.10.2018г. Предпоставка за значително
оскъпяване на цената на финансовата услуга извън размера на възнаградителната
лихва е и неустоечната клауза по чл.4, ал.1 и съгласно ал.2 от договора, предвиждаща
включване на размера на неустойката разсрочено към месечните погасителни
вноски, без наличие на яснота в т.8 от договора относно включените компоненти в
годишния процент на разходите, което създава обоснована вероятност на
неравноправност и на тази клауза. Вън от
гореизложените мотиви следва да се отбележи, че в заповедно производство, по повод на което се
развива и настоящото въззинто производство, е достатъчна констатацията за
наличие на обоснована вероятност относно неравноправност на клаузи по договора
за паричния заем, поради което доводите, свързани с приложението на ТР № от
15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. ОСТК на ВКС относно неустойката подлежат на
разглеждане по общия ред в исковото производство. Фактори за оскъпяване
на договора са и клаузите относно предвидените дължими суми за такси за
експресно разглеждане на документите, както и
тези за извънсъдебно събиране на вземанията, отделно от това, че реално
води до увеличаване на годишния процент на разходите, което съставлява заобикаляне на забраната по
чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, както правилно е прието от заповедния съд. Що се касае
до позоваването от жалбоподателя на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, следва да
се отбележи, че същата е обща разпоредба, предвиждаща възможността на кредитора
да събира такси, свързани с ДПК, но при изключване на хипотезата по чл.10 а,
ал.2 ЗПК, предвиждаща забрана за събиране на такси , свързани с усвояване и
управление на кредита. Освен съобразявайки съотношението между размера на
отпуснатия кредит от 400 лева и таксата за експресно разглеждане на документите
в размер на 167,24 лв, не може да не се приеме, че тази такса
е свързана с времето на усвояване на кредита,
а таксата за извъсъдебно събиране на вземанията при липса на изначално
основание към момента на сключване на договора за насрещната парична престация
от страна клиента, при което риска изцяло се прехвърля на потребителя.
По
така изложените съображения частната жалба се явява неоснователна, а
обжалваното разпореждане ще се потвърди като правилно.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1,
пр.I във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, въззивният съд
О
П Р Е
Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от
26.10.2020г. по ч.гр.д.№ 13206/ 2020г. по описа на Пловдивски районен съд – V
бр.с. , с което е отхвърлено заявлението на “Агенция за контрол за просрочени
задължения“ ЕООД- гр.София, представлявано от И. К. за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, против А.К.С., ЕГН: ********** *** в частта на
заявлението, с която се претендира присъждане на сума от 56,72 лв – договорна
лихва, дължима за периода 14.11.2018г – 12.07.2019г; 167,24 лв – такса за
експресно разглеждане на документи, 168 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение; 160 лв – разходи и такси за
извънсъдебно събиране, както и разноските над уважените размери от 15,58 лв за
държавна такса и над 31,16 лева – юрисконсултско възнаграждение до пълните
претендирани размери.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: