№ 837
гр. Плевен, 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Вера Св. Н.а
при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Н.а Гражданско дело №
20214430104790 по описа за 2021 година
Делото е образувано въз основа на искова молба от С. Р. С., ЕГН **********, от ***, чрез
адв.В.Н. от САК, против ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
***. Ищецът твърди, че на 02,02,2019 г. сключил с ответника договор за потребителски
кредит №***, за сумата от 1800,00 лева. Твърди, че в чл.17 от същия е посочено, че
заемателят се задължава в тридневен срок да осигури трето лице, което да поеме солидарно
задължението за връщане на всички дължими погасителни вноски по кредита или
неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката
да плати на кредитодателя всички задължения на заемателя по договора за кредит. В
договора било описано, че срокът на валидност на банковата гаранция е най-малко 30 дни
след падежа на последната вноска. В договора било описано, че третото лице следвало да
посети един от офисите на заемодателя в страната и да сключи с последния договор за
встъпване в дълг, с който се задължава солидарно да отговаря, заедно със заемателя, за
връщане на заетата сума. Твърди, че съгласно чл.19 от договора, третото лице подлежи на
предварителна проверка от страна на заемодателя с оглед неговата възможност да поеме
посочения солидарен дълг. Страните се договорили, че третото лице следва да отговаря на
определени посочени в договора условия. Страните се съгласили в договора, че
неизпълнението на условията на чл.17 – чл.19 ще причини на заемодателя вреди, които
неустойката, посочена в чл.20, следва да обезщети. В договора се сочи, че в случай, че
заемателят не изпълни задължението си по чл.17, дължи на заемодателя неустойка в размер
на 2812,00 лева, която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита. Ищецът
твърди, че тъй като не е изпълнил задължението си да представи в срок обезпечение, му е
начислена неустойка в размер на 2812,00 лева. Според договора, общо дължимата сума е в
1
размер на 5549,52 лева, в случай, че не е осигурена гаранция, като ищецът твърди, че е
погасил изцяло сумата по посочения договор. Твърди се, че договорът е нищожен, тъй като
противоречи на императивни правила:
1/нищожен на основание чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от
закона форма - сключени в нарушение на процедурата за сключване на договори от
разстояние, уредана в ЗПФУР и чл.8 от ЗЕДЕУУ, тъй като ответникът не е изпълнил
императивно вмененото му задължение да предостави на ищеца изискуемата преддоговорна
информация и не е получил валидно съгласие на потребителя за сключването и
изпълнението на договорите, както и за условията, при които кредитополучателят може да
се откаже от него; твърди се, че всички разменени между доставчика и потребителя
електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ; сочи се, че
своята същност те представляват електронни документи, които са неподписани такива, тъй
като не е спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор,
респективно същите нямат т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл.180 от
ГПК; излага се, че ответното дружество е приело за сключен процесния договор в
нарушение на предвидените императивни правила, без ишецът да е изразил валидно своето
съгласие; сключени са в нарушение на изискването същите да са написани по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на същия да се представят с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договорите;
2/нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита, както и общата сума, дължима
от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Сочи
се, че в нарушение на императивните правила, в процесния договор ГПР е посочен
единствено като процент, без изрично да са описани и основните данни, които са послужили
за неговото изчисляване. Смята се, че липсата на ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира той.
Сочи се, че в процесния договор е налице грешно посочен размер на ГПР и, че
действителният такъв /в размер на 208,31% за конкретния договор/ е над максимално
установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК;
сочи се, че в чл.17 от договора е предвидено в срок от три дни от сключването му да осигури
присъствие на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължения в
полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и
неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на ищеца всички задължения на заемателя по договора за
кредит в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено
искане от страна на *** за заплащането им; в чл.20 страните са се съгласили, че
неизпълнението на задължението на заемателя ще причини на заемодателя вреди, които
неустойката посочена в тази разпоредба следва да обезщети; посочено е, в случай на
2
неизпълнение на задължението си по чл.17, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 2812,00 лева, която се начислява пропорционално към всяка такса; ищецът
твърди, че тъй като е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в такъв срок
поръчител, е налице нищожност на договора по смисъла на чл.26 ал.2 пр.1 ЗЗД; твърди се,
че се касае за еднотипни договори, върху чието съдържание потребителят не може да влияе;
ищецът твърди, че съгласно ЗПК, преди сключване на договора, кредиторът е длъжен да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключване на договора. Поради това и клаузата, с която в договора е уговорено
заемателят да дължи неустойка в случай, че не предостави поръчител в тридневен срок, е в
пряко противоречия с Директива 2008/48/ЕО, която е транспонирана в ЗПК, като
изискването проверката на кредитоспособността да бъде извършена преди сключване на
договора е посочена в чл.16 от ЗПК; твърди се още, че уговорката за неустойка при
неизпълнение на задължение, което не е пряко свързано с вреди /тъй като по делото няма
данни данни за ответника да са настъпили вреди от неизпълнение на задължението за
предоставяне на поръчител/, накърнява добрите нрави; сочи се още, че е налице заобикаляне
на закона, тъй като разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забава; твърди се от ищеца, че с уговорката за неустойка е уговорено допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди за кредитодателя, а подобна неустойка обезпечава вреди от това,
че вземането не може да бъде събрано от длъжника в срок, но тези вреди се обезщетяват
чрез мораторна лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК, а такова кумулиране на неустойка и лихва е
недопустимо; ищецът твърди, че съгласно чл.71 от ЗЗД, непредставянето на обещано
обезпечение дава възможност дава възможност на кредитора да иска изпълнение на цялото
задължение, а с уговаряне на неустойка, кредиторът променя последиците от липсата на
обезпечение; посочва се, че тази клауза е неравноправна и нищожна, същата не е
индивидуално уговорена; отделно от това твърди, че в нарушение на чл.19 вр.чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК кредитодателят не е включил в ГПР разходите за плащане на неустойка в
размер на 2812,00 лева, която сума по своята същност представлява печалба на кредитора;
сочи се, че ако ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв би възлезнал на
208,31%, а съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да надвишава пет пъти размера на
законната лихва; твърди се, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на
размера на ГПР се приравнява на непосочен ГПР, респективно целият договор следва да
бъде обявен за недействителен на основание чл.22 от ЗПК; счита, че посочването в договора
на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните,
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС;
3/нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй
като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми;
3
4/нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.20 вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не е посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК,
както и за размера на лихвения процент на ден;
5/налице е и разлика между посочената в процесния договор сума, подлежаща на връщане, и
тази, която реално е върната от ищеца.
Твърди се, че договорът за кредит е и II. УНИЩОЖАЕМ на основание чл.33, ал.1 от ЗЗД с
оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди се, че ищецът
е бил принуден да сключи процесния договор поради обстоятелството, че се е намирал в
крайна нужда, тъй като към този момент той не е разполагал с достатъчно финансови
средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности - заплащане на
разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Излага се, че
тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля да сключи
договора, и при условие, че тези факти не били налице ищецът е нямало да сключи
процесния договор. Сочи се, че са налице явно неизгодни условия по процесния договор с
оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации
– ищецъте получил сума в размер на 1800,00 лева, а в последствие е върнал 5549,52 лева,
или реално ответникът е получил възнаграждение за предоставения заем в размер на 3749,52
лева.
В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че процесният договор е валиден и
действителен, ищецът счита, че същият е III.НИЩОЖЕН на основание 1/чл.26, ал.1, пр.1 от
ЗЗД поради нарушение на закона; 2/чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите
нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност. Сочи, че съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита“. Поради изложеното моли съда да осъди
ответното дружество на основание чл.23 вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да
заплати на ищеца сумата в размер на 25,00 лева /частичен иск от 3749,52 лева/,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит
№***/02,02,2019 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
настоящата искова молба до окончателното й изплащане. В с.з. ищецът не се явява и не
изпраща представител. В писмени бележки, депозирани в дадения от съда срок,
проц.представител на ищеца моли съда да уважи претенцията до размера, изменен в с.з. на
15,03,2022 г., а именно – 1207,30 лева.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който на
първо място сочи, че ИМ е нередовна, тъй като не са изложени обстоятелствата, на които
ищецът основава претенцията си – не е посочен конкретния договор за кредит, по който се
4
дължи претендираната сума. Твърди се, че не е ясно кои точни клаузи за нищожни, както и
кога е заплатена процесната сума. Не се оспорва сключването на договора за кредит
№***/02,02,2019 г., но се твърди, че ответното дружество не е начислявало, нито е
получавало плащане на неустойка по чл.17 от Договора. Излага се, че твърденията в
исковата молба за нарушение разпоредбите на ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗЗП се явяват
бланкетни, недоказани и противоречащи на обективната истина. Навеждат се доводи, че
ответникът е изправна страна по спора и спазва изискванията на закона, както и че
сключеният договор за кредит е изготвен изцяло в съответствие с императивните норми на
закона. Твърди се, че процедурата по сключването на процесния договор за кредит е била
изпълнена в съответствие с всички нормативни актове, в това ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Излагат се
стъпките по кандидатстване и отпускане на кредита през интернет страницата на ответното
дружество. Навеждат се доводи, че ищецът е кандидатствал за потребителски кредит в
размер на 1800,00 лева за срок от 24 месеца през интернет страницата на *** на 02,02,2019
г., като при кандидатстването си ищецът е посочил телефонен номер ********** и
електронна поща ***. Сочи се, че след като е бил одобрен ищецът е получил на
електронната си поща *** Договор №*** с приложение №1 към него – погасителен план,
Преддоговорна информация /СЕФ/ и ОУ. Твърди се, че съгласно чл.13, ал.4 от ЗЕДЕУУ,
правната сила на обикновения електронния подпис е равностойна на тази на саморъчния
подпис, когато това е уговорено между страните. Излага се, че такава уговорка е налице в
чл.5.7. от ОУ. Оспорва се твърдението за ненадлежното формиране на ГПР по Договора за
кредит и правомерното невключване на таксата за предоставяне на гаранция
(поръчителство) в ГПР по Договора за кредит. Твърди се и че ищецът е бил запознат с
правото на отказ от сключения договор за потребителски кредит и че същото е уредено в
чл.13 от Договора. Твърди се още, че предявения евентуален иск за унищожаването на
Договора за кредит като сключен при крайна нужда е погасен по давност. Претендира се
присъждането на разноски.
В о.с.з. на 15,03,2022 г. е допуснато изменение на цената на иска, който се счита предявен за
сумата от 1207,30 лева.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени
доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
От представения препис на Договор за потребителски кредит №*** от 02,02,2019 г. със
страни ответника ***, като заемодател и ищеца С.С., в качеството на заемател, се
установява, че по силата на обективираното в това съглашение, заемодателят е предоставил
на заемателя кредит под формата на паричен заем в размер на 1800,00 лева. В договора
изрично е отразено, че с подписването му заемателят декларира, че му е бил предоставен
Стандартен Европейски формуляр, съгласно ЗПК и е запознат с приложимите Общи
условия. Страните са приели връщането на кредита да се извърши на 24 месечни вноски,
съгласно погасителен план към договора и включващи главница, възнаградителна лихва и
неустойка. При това са приели, според обективираното в чл.4, т.1.5.8, че лихвения процент
по заема е в размер на 36%, а според отразеното в т.1.5.9, ГПР е бил изчислен на 54,05%.
5
Общо дължимата за връщане сума е възлязла на 5549,52 лева, включваща главница в размер
на 1800,00 лева, договорна лихва в размер на 937,52 лева и неустойка в размер на 2812,00
лева. Видно е, че в т.3.7. - чл.13 е било закрепено правото на заемателя да се откаже от
сключения договор в 14-дневен срок, като уведоми писмено заемодателя, задължавайки се
да върне единствено получената заемна сума и лихва за периода от датата на получаването й
до датата на връщането. Тази възможност за отказ от договора е отбелязана и в основанията
за прекратяване на съглашението в чл.33, ал.4. Установява се, че в Раздел VI озаглавен
„Обезпечения“ е предвидено задължение за заемодателя в срок до 3 дни от получаване на
заемната сума по договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане н а солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими
погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяма банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на заемодателя всички
задължения на заемателя в срок от един работен ден, считано от получаване на писменото
искане от страна на заемодателя. Третото лице е следвало да отговаря на определени
условия, посочени в чл.19 и да извърши определени действия, предвидени в чл.18. В чл.20
от договора е обективирано, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението
на заемателя посочено в чл.17, 18 и 19 ще причини на заемодателя вреди, които неустойката
следва да обезщети. В случай на неизпълнение на задължението посочено в чл.17 заемателят
дължи неустойка в размер на 5549,52 лева, която се начислява пропорционално към всяка
вноска по кредита и е отразена в погасителния план. Съдът приема, че при посочване
размера на неустойката в този текст е допусната техническа грешка, тъй като от
погасителния план, представляващ неразделна част от договора е видно, че общия размер на
вноските за неустойка възлиза на 2812,00 лева, а сумата от 5549,52 лева представлява сбор
от дължимите за връщане главница, договорна лихва и неустойка. Според обективираното в
чл.32 от договора страните се съгласили, че неизпълнението на задължението за заплащане
на дължимите вноски от страна на заемателя ще принуди заемодателя да направи разходи за
събирането на просрочените вземания, изразяващи се в изпращането на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори и лични посещения,
уведомяващи заемателя за некоректното му поведение. Отразено е, че в случай, че
заемателят забави заплащането на погасителна вноска, същият дължи на заемодателя
заплащане на 10 лв., представляващи направените разходи за събиране на просрочените
вземания, като разходите по този член се начисляват и за всеки следващ период, през който
има погасителна вноска, чието плащане е забавено. Посочено е, че всички начислени
разходи по събирането на просрочени погасителни вноски, които трябва да заплати
заемателя, не могат да надхвърлят 120,00 лева. Ответникът е представил електронни
документи, създадени във връзка с кандидатстване от страна на ищеца за процесния кредит
и във връзка със сключването му, както следва: Заявка за кандидатстване - съдържаща
електронно изявление на ищеца; електронно съобщение до електронната поща на ищеца с
прикачен СЕФ; електронно съобщение до електронната поща на ищеца, съдържащо
уведомление за одобрение на кредита, линк за активиране на кредита и с прикачени СЕФ;
копие на процесния договор с Погасителен план и приложими Общи условия, както и
6
декларация за обработване и съхранение на лични данни; Стандартен европейски формуляр;
Справка от ЦКР; извадка от административен панел, съдържаща електронно изявление на
ищеца за потвърждение на Договор за потребителски кредит №*** от 02,02,2019 г. Тези
документи не са оспорени от ищеца, поради което не е допусната до изслушване исканата от
ответника съдебно-техническа експертиза.
В о.с.з. на 15,03,2022 г. е изслушано заключението по допусната СИЕ по задачи, сочени от
страните. От същото се установява, че Годишния процент на разходите (ГПР), при
използване на установената формула по чл.19, ал.2, Приложение 1 и съобразяване в случая
на размер на главница и договорна лихва, се изчислява на 54,05%. Вещото лице е посочило,
че ГПР би възлязъл на 289,59%, ако при изчисляването му се включи и реално платената от
длъжника неустойка в размер на 2812,00 лева. Установява се още от експертното
заключение, че ищеца е заплатил в полза на заемодателя сума в размер на 3007,30 лева, като
с нея са били осчетоводени като платени главница в размер на 1800,00 лева, договорна
лихва в размер на 301,11 лева, наказателна лихва в размер на 2,85 лева и неустойка в размер
на 903,34 лева. Експертното заключение се възприема от съда като обективно, компетентно
и неоспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало между страните
правоотношение по силата на сключен между тях Договор за потребителски кредит
№***/02,02,2019 г. Ищецът е навел редица основания за нищожност на договора като цяло и
на отделни негови разпоредби. Първото наведено основание е за нищожност на договора на
основание чл.22 от ЗПК, поради неспазване на предвидената от закона форма по чл.10, ал.1
от ЗПК. Съдът намира това възражение за неоснователно. Съгласно нормата на чл.10, ал.1 от
ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора. Процесният договор за кредит е сключен от разстояние, като
средство за комуникация е интернет и / или телефон. Ищецът е кандидатствал за кредит по
начин, определен в Общите условия и след кандидатстването за кредит е получил
идентификационен номер. Сключването на договора е инициирано от ищеца със
създаването на личен акаунт, като след попълване на заявката ищецът е получил персонален
номер. С активирането му, ищецът е потвърдил заявката си. След одобряване на заявката, на
ищеца е изпратен договор, погасителен план и стандартен европейски формуляр, както и
Общи условия. С писмото същия е получил линк за потвърждение в случай на съгласие,
което ищецът е и предоставил. След запознаване с условията, ищецът е активирал линка с
въвеждане на паролата, с което договорът се счита за сключен. Тъй като договорът е
сключен от разстояние, съгласно ЗПФУР не се изисква полагане на подпис на страните по
него. Договорът и приложенията към него са написани на ясен и четим шрифт, който
очевидно е не по-малък от размер 12. Неоснователно се явява и възражението на ищеца, че в
процесното съглашение липсва регламентиране на правото му на отказ от договора.
7
Установи се от обсъдения договор, че в чл.13 е закрепено правото на заемателя да се откаже
от сключения договор в 14-дневен срок, като уведоми писмено заемодателя, задължавайки
се да върне единствено получената заемна сума и лихва за периода от датата на
получаването й до датата на връщането. Тази възможност за отказ от договора е отбелязана
и в основанията за прекратяване на съглашението в чл.33, ал.4. Установи се и от
приложените Общи условия, че в чл.12 е предвидено, че заемополучателят има право без да
дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения
договор като уведоми за това кредитодателя в 14-дневен срок от сключване на договора.
Следващото възражение за нищожност е на основание чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, т.к. ГПР бил посочен единствено като процент без изрично да са описани и
основните данни, послужили за неговото изчисляване. Разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК
регламентира, че при сключване на договора следва да се уговори годишният процент на
разходите по кредита, включващ по арг. от чл.19, ал.1 от ЗПК общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Въпреки, че в клаузите на съглашението между страните не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите при
сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът
счита, че може да се установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19,
ал.1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Установи се от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че при изчисляване на
ГПР по формулата, залегнала в Приложение 1 към чл.19, ал.2, ГПР се изчислява на 54,05% и
надхвърля с 4,05% максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съдът счита, че
уговорената неустойка по чл.20 от договора представлява обезщетение за неизпълнение на
акцесорно задължение, а обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и от там
не може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР. Основателно обаче е възражението за
нищожност на тази неустоечна клауза. За да приеме това, съдът съобрази следното:
Предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл.21, ал. 1 от ЗПК. Съгласно тази разпоредба
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена
да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
8
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът
намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето
му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло
да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита и на практика представлява сигурна печалба за
заемодателя, която увеличава стойността на договора. Основната й цел очевидно е да дoведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване
на подлежащата на връщане сума. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка
по договора. На следващо място ищецът е въвел възражение за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва. Установи се от обсъдения договор, че според обективираното в чл.4,
т.1.5.8, размерът на възнаградителната лихва е бил определен на 36%. При това общия
размер на дължимата такава за периода на ползване на кредита от 24 месеца се изчислява на
937,52 лева, както се установи от експертното заключение и е видно от погасителния план
към договора. По правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с което
длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е
ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера да дадения в заем капитал
/парична сума в случая/ и времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само
ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД,
какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за това може да
бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на
закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между страните да не се накърняват добрите
нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са
критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. Преценката дали са накърнени
добрите нрави следва да се прави от съда във всеки отделен случай, с оглед конкретните
обстоятелства по него. По процесния договор пряко уговорената възнаградителна лихва е в
9
размер на 36% и не надвишава значително трикратния размер на законната лихва,
възприеман като самостоятелен критерий при преценка дали са накърнени добрите нрави до
изменението в ЗПК, създаващо текста на чл.19, ал.4 от ГПК. Съдът счита, че този критерий
не би могъл да бъде единствен показател за накърняване на добрите нрави. В случая обаче
са налице и други обстоятелства, които са от значение за размера на лихвата, която като
обща сума е следвало да бъде платена от заемополучателя. И това е начина на формиране на
погасителните вноски (размера на отделните компоненти в първоначалните и последващи
вноски) – с оглед на това, крайния размер на възнаградителната лихва, която
кредитополучателя е следвало да върне възлиза на близо 54% от размера на заетата сума
(при главница от 1800,00 лева възнаградителната лихва се изчислява на 937,52 лева). В
същото време са касае за правоотношение с участието на икономически по-силен участник в
оборота на страната на кредитора и от друга икономически слаб такъв. С оглед тези
обстоятелства, съдът приема, че уговорения в процесния договор размер на
възнаградителната лихва води до прекомерно, спрямо обичайното, обогатяване на
икономически по-силния участник в правоотношението за сметка на икономически по-
слабия. Ето защо, съдът намира, че клаузата от съглашението, регламентираща
възнаградителна лихва в размер на 36% и възлизаща на обща сума от 937,52 лева е нищожна
и като такава не поражда задължения за заемополучателя. Съдът намира, че нищожна се
явява и клаузата на чл.32 от договора, предвиждаща, че неизпълнението на задължението за
заплащане на дължимите погасителни вноски от страна на заемателя ще принуди
заемодателя да направи разходи за събирането на просрочените вземания, изразяващи се в
изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни
разговори и лични посещения, уведомяващи заемателя за некоректното му поведение, както
и предвиждаща, че заемополучателя ще дължи на заемодателя заплащане на 10 лв.,
представляващи направените разходи за събиране на просрочените вземания, които разходи
се начисляват и за всеки следващ период, през който има погасителна вноска, чието плащане
е забавено, при максимален общ праг на тези разходи от 120,00 лв. Ищецът не е навел
изрично възражение за нищожност на тази клауза, но при общото му възражение за
нищожност на договора и твърдения за недължимост на всички погашения, освен това за
главница, както и при съобразяване качеството на потребител на ищеца, съдът счита, че е
необходимо изследване действителността и на тази клауза, на основание на която е
извършено плащане на суми, претендирани за връщане с предявения иск. Предвидената с
чл.32 от договора отговорност за разноски представлява по същество неустойка, дължима
при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за
покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси
по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК и въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Отделно от
това с предвиждането на такива разходи се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
10
следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК, като
уговарянето им по възприетия начин има за цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, поради което и на това основание тези такси
не се дължат. Съдът намира, че не може да се приеме наличие на основание за плащане и на
сумата от 2,85 лева. Както се установи от експертното заключение, същата е осчетоводена от
кредитора за погасяване на наказателна лихва. Според съдържащите се в процесния договор
клаузи, при забава заемополучателят е дължал единствено плащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва – чл.4, т.1.5.10. Не е налице регламентираща наказателна
лихва клауза, а законната лихва върху забавените вноски за главница за периода от падежа
им до датата на плащане е дължима на различно основание и не е в посочения размер.
Предвид изложеното, съдът намира, че платени без основание се явяват внесените от ищеца
суми в общ размер на 1207,30 лева. С оглед на това, исковата претенция се явява изцяло
основателна и доказана и следва да бъде уважена като такава.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца
направените разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева и за вещо лице в размер на
120,00 лева, или общо 170,00 лева. На адв.Г.Ч., който е осъществил безплатна правна помощ
на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в минималния размер по
Наредба №1/2004 г., или 300,00 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.23 вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД ***, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, да заплати на
С. Р. С., ЕГН **********, от ***, сумата от 1207,30 лева, представляваща недължимо
платени суми по договор за потребителски кредит №***/02,02,2019 г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба - 21,07,2021 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ***, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
***, да заплати на С. Р. С., ЕГН **********, от ***, сторените по делото разноски в размер
на 170,00 лева.
ОСЪЖДА ***, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
***, да заплати на адв.Г.Г. Ч. от САК, ЕГН **********, адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 300,00 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11