РЕШЕНИЕ
№ 107
гр. Кубрат, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КУБРАТ, I - ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Албена Д. Великова
при участието на секретаря Вера Люб. Димова
като разгледа докладваното от Албена Д. Великова Гражданско дело №
20243320100680 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по предявени искове с правно основание чл. 26, ал.1,
предл. 1 и чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 от ЗЗД вр. Чл. 10, ал. 1 от ЗПК, вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 2 и чл.22 ЗПК.
Образувано е по предявени от Е. Е. Х., ЕГН ********** с адрес в ***
чрез адв. Б. Й. от САК искове против „Неткредит“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от И. Н. Х. обективно
кумулативно и субективно съединени искове – главен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, чл. 19, ал. 2 и чл.22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор
за потребителски кредит № 202403160318590005 от 16.03.2024 г., сключен
между Е. Е. Х. и „Неткредит“ ООД поради противоречие със закона и
евентуални искове – с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26,
ал.1, пр. 2 ЗЗД поради нарушение и заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал.
4 от ЗПК и на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и накърняване на добрите нрави за
прогласяване нищожността на клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 от Договор
за потребителски кредит № 202403160318590005 от 16.03.2024 г.
1
С исковата молба се поддържа, че на 16.03.2024 г. ищецът сключил с
ответното дружество „Неткредит“ ООД Договор за потребителски кредит от
разстояние № 202403160318590005, по силата на който му бил предоставен
потребителски кредит в размер на 2000 лева. Посочената сума
следвало да бъде върната при ГПР 48.84% и лихвен процент 40.44%, а
размерът на общата сума, която следвало да върне била в размер на 2700 лв.
Дължимата по договора сума следвало да бъде върната за срок от 18 месеца.
Твърди, че съгласно клаузите на чл. 4, ал. 3 от договора се задължил кредитът
да бъде обезпечен с банкова гаранция, като в чл. 6 било уговорено, че в случай
на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция, дължал
неустойка, която следвало да заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски. Излага, че му била начислена неустойка в общ размер
на 2556.00 лева, тъй като не бил представил в срок надлежни поръчители или
друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, която неустойка следва
да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита и общата
сума.
Счита, че неустоечната клауза, предвиждаща заплащането на неустойка
в случай на непредоставяне на обезпечение в Договор за потребителски
кредит от разстояние № 202403160318590005/16.03.2024 г., сключен с
„Неткредит“ ООД, се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД
във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП. Моли да бъде прогласена недействителността й.
Съща така счита, че част от клаузите на договора, касаещи дължимата
неустойка противоречат на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е
налице кумулиране на неустойката за забава с мораторна лихва, което е
недопустимо. Моли да бъде прогласена недействителността на клаузата,
касаеща дължимата неустойка (чл. 6 от договора) като счита, че същата е
нищожна поради противоречие със закона, добрите нрави и заобикаляне на
закона. В този смисъл счита, че доколкото същите не могат да бъдат заместени
от повелителните разпоредби на закона и доколкото без тях ответната страна
не би сключила договора, то целия договор се явява недействителен.
В исковата молба излага подробни съображения и мотиви относно
твърденията си.
Моли съдът да се произнесе с решение, по силата на което да признае за
2
установено в отношенията между страните – Е. Е. Х. и „Неткредит“ ООД, че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит №
202403160318590005/16.03.2024 г. е нищожен.
При условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме валидността
на договора, да обяви нищожността на неустоечната клауза, предвидена чл. 6
в Договор за потребителски кредит № 202403160318590005/16.03.2024 г.,
предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Моли да му
бъдат присъдени и всички сторени по делото разноски, включително за
адвокатско възнаграждение.
Ответникът „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от законния представител И. Н. Х. в
качеството на управител чрез пълномощник юрк. Д. Д. с депозиран в срока по
чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ангажира становище за допустимост и
неоснователност на иска, поради което претендира отхвърлянето му и
присъждането на сторените по делото разноски.
В отговора ответникът заявява, че признава следните факти:
сключването между страните на 16.03.2024 г. на договор за кредит №
202403160318590005 с описаното от ищеца съдържание и параметри;
приложението на описаните в исковата молба общи условия; предоставянето
и усвояването от ищеца на заемната сума в размер на 2000 лева; в договорения
ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва; прибавянето на
други разходи към процесния ГПР логично и закономерно би довело до
неговото увеличаване, съответно превишаване на законоустановения
максимален размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, имайки се предвид, че при
единствен включен разход за възнаградителна лихва ГПР е 48.84%. Доколкото
посочените факти не са спорни между страните, ответникът моли същите да
бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада на
съда по делото. Същевременно оспорва твърденията на ищеца, че договорът за
кредит е недействителен. Ответникът твърди, че не е включил разход за
неустойка при изчисляването на ГПР по договора предвид разпоредбата на чл.
19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, с която е транспонирана нормата на чл. 19, пар. 2 от
Директива 2008/48/ЕО.
3
Сочи също, че доколкото процесния договор е сключен при фиксиран
лихвен процент по смисъла на §1, т. 5 от ДР към ЗПК, не е налице изискване за
посочване на методика. Оспорва твърдението, че кредиторът не е изпълнил
задълженията си по чл. 16 от ЗПК и заявява, че оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя е извършена въз основа на
информация получена от потребителя. Възразява срещу твърдението, че
неустоечната клауза на чл. 6 от договора е нищожна като се позовава на
решение на КЗП по Протокол № 03/12.02.2016 г.
В срока по чл. 211 ГПК „Неткредит“ ООД чрез процесуалния си
представител предявява насрещен иск против Е. Е. Х., с който като заявява, че
между страните е сключен Договор за кредит № 202403160318590005, по
силата на който дружеството е предоставило на Х. сумата 2000 лева, а той се
задължил да я върне ведно с договорена възнаградителна лихва чрез 18 броя
месечни вноски в размер на 150 лв., в периода от 17.04.2024 г. до 17.09.2025 г.,
както и че кредитополучателят не е извършвал никакви плащания по
договора, претендира Х. да бъде осъден да плати на „Неткредит“ ООД сумата
2000 лева, частичен иск от общо 2498.03 лева, от които:
-851.97 лева – падежирала главница, дължима за периода от 17.04.2024 г.
до 17.12.2024 г., ведно с обезщетение по чл. 86 ЗЗД, начислено върху тази сума
за периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на вземането;
-1 148.03 лева – предсрочно изискуема главница, дължима за периода от
17.01.2025 г. до 17.09.2025 г. , ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД
върху тази сума, за периода от депозиране на исковата молба в съда до
окончателното плащане.
Моли за отхвърляне на исковите претенции на Е. Е. Х. и за уважаване
изцяло на предявения насрещен иск. Претендира и присъждане на сторените
разноски, включително и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
размер на 360 лв.
Насрещният ответник Е. Е. Х., редовно уведомен за постъпилия
насрещен иск чрез пълномощника му адв. Б.Й., в указания срок депозира
писмен отговор, с който заявява, че предявените от „Неткредит“ ООД искове
са неоснователни и недоказани, поради което моли за отхвърлянето им
изцяло.
4
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на
чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
Между страните не е спорно, че на 16.03.2024 г. са сключили
представения по делото Договор за потребителски кредит №
202403160318590005, в изпълнение на който кредиторът – ответника
„Неткредит“ ООД се е задължил да предостави на кредитополучателя –
ищецът Е. Е. Х. потребителски кредит в размер на 2000 лева.
Кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му сума ведно с
договорена възнаградителна лихва на 18 броя месечни анюитетни вноски в
размер на 150 лв. всяка в периода от 17.04.2024 г. до 17.09.2025 г., както и да
заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита, съгласно
постигнатата договореност. Уговорен е годишен лихвен процент в размер на
40.44%, годишният процент на разходите – 48.84%, при което общата сума за
връщане възлиза на 2700 лева.
Според чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия ден от
сключването му, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора
гаранции по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия
по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2 700 лева със срок
на валидност до 18.09.2025 г. В чл. 6, ал. 1 от договора е посочено, че в случай,
че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.
4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията
предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството
неустойка в размер на 2556 лева, която се начислява всеки месец и се заплаща
заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения
погасителен план.
Ответното дружество „Неткредит“ ООД твърди, че ищецът не е
направил нито едно плащане за погасяване на задължението си по цитирания
договор. Ищецът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не е
представил доказателства, че е платил изцяло или частично задължението си
произтичащо от процесния договор.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на събраните по делото доказателства, ценени както по отделно, така и
5
в тяхната съвкупност. Представените по делото писмени доказателства, съдът
възприе изцяло, като непротиворечиви по между си и допринасящи за
изясняване на правно значимите за решаването на спора факти и
обстоятелства.
При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД вр.с чл.
22 ЗПК, във вр. чл. 10, ал. 1, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, както
и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП:
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, както
и на поетите с него права и задължения съдът счита, че същият има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за периода редакция
Във връзка с поставения от ищеца въпрос за действителността на договорното
съглашение следва да бъде установено дали е налице валиден обвързващ
страните договор като преценката с общите правила на ЗЗД, така и с нормите
на приложимия ЗПК. Съответствието на договора с добросъвестното
упражняване правата на ответника-кредитор, а оттам и с добрите нрави се
включва в основанията за нищожността му предвидени и по специалния закон
като общо към частно основание за нищожност.
Съгласно чл. 11 Договор за потребителски кредит №
202403160318590005 от 16.03.2024 г., сключен с „Неткредит“ ООД последния
се задължава да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 2000
лева, ГПР по кредита е в размер на 48.84 %, а ГЛП в размер на 40.44 %. при
годишна лихва от 700 лева. Наред с това, съгласно чл. 4, ал. 3 от договора,
ищецът е длъжен да предостави до края на следващия ден от сключване на
договор за потребителски кредит, гаранция по кредита, подробно посочена в
общите условия на договора. Банковата гаранция или гаранцията, следва да
бъде в размер на 2700 лева. Съгласно чл. 6 от Договора ако не бъде
предоставена гаранция по кредита по чл.4 ал.3 от договора, ищецът трябва да
заплати неустойка в размер на 2556 лева.
На първо място следва да се посочи, че процесния договор е сключен от
разстояние, поради което за същия не важат правилата за размер на шрифта.
Относно наведеното от ищеца твърдение, че действителният ГПР е
6
различен от уговорения в договора, че размерът на договорената
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надвишава
три пъти законна лихва и предвидената неустоечна клауза е нищожна поради
нарушаване на добрите нрави съдът намира за основателно.
Според договора Х. дължи неустойка, в случай че не представи
обезпечение, съгласно реда и условията, предвидени в чл. 4 ал. 3 и чл. 6 от
същия. Неустойката е в размер 2556 лева като в договора е предвидено, че
вземането по него се обезпечава с банкова гаранция или гаранция в размер на
2700 лева. Съгласно чл. 6 ал. 5 от договора начислената неустойка се изплаща
на падежа на всяка следваща вноска, съгласно погасителен план към договора.
По делото е приложен погасителен план, видно от който размерът на всяка
погасителна вноска е 150 лв., като е предвидено, че при непредоставяне на
гаранция до 17.03.2024 г. се дължи неустойка и се начислява на ден в размер
на 1/30 от месечната неустойка за всеки ден, през който не е предоставена.
Предвидено е в чл. 6, ал. 5 от договора, че се заплаща заедно със месечната
вноска.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение на кредитора за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.
Поначало функциите на неустойката са обезпечителна, обезщетителна и
санкционна. Съдът намира, че уговорената в процесния договор за кредит
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение – гаранция е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност, поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ВКС, ОСТК– такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да осигури гаранция на отговорността си
към кредитора за заплащане на главното задължение по договора за кредит.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на гаранция. Уговорената между страните неустойка не
обезпечава изпълнението на задълженията по договора за кредит, нито
7
вредите от неизпълнението на задълженията по договора за кредит, а
евентуални такива от непредставяне на обезпечение чрез поръчителство. Чрез
процесната неустоечна клауза се цели санкциониране на кредитополучателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на предоставената в кредит сума. От
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва
вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за
неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като
условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е
индикация, че предоставянето на обезпечение е условие от което зависи
размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение.
Възнаграждението за непредоставяне на обезпечение не е включено в
предвидения по договора ГПР, с което потребителят е заблуден относно
действителната стойност на общите разходи по кредитното
правоотношение.Уговаряне на неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение с размер, чиято стойност е по-висока от
установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в
противоречие с добрите нрави. Това задължение всъщност представлява
скрито, под формата на неустойка, допълнително възнаграждение за
кредитора. Изводът на съда, че с клаузата за неустойка на практика е
предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от
начина, по който е установено това задължение, доколкото в договора е
предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и
възнаградителната лихва. В случая неустойката по съществото си е добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора.
Пряката и непосредствена цел на така уговорената неустоечна клауза е да
доведе до увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.
Процесната клауза за неустойка нарушава съществено принципа на
8
добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските
правоотношения и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението. Ето
защо, съдът счита, че клаузата на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договора за кредит,
установяваща задължение за заплащане на неустойка, с което задължение се
увеличават разходите по кредита, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави.
Анализът на посочените клаузи сочи, че потребителят няма право на
избор дали да предостави гаранция или не. В случай, че не предостави –
дължи неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвиден начина на
формиране на годишният процент на разходите по кредита. Посочената клауза
за неустойка е компонент на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално
дадената дефиниция в §1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход, т. е. всички разходи
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално астрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния.
Невключването му води до заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68д, ал. 2, т. 4 ЗЗП, което не дава възможност да се определи
действителния ГПР като в същност е налице фактическа липса на ГПР по
смисъла на закона, а не фактическа грешка при изчисляването му, което води
до нищожност на целия договор по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Доколкото в процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички
действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Така потребителят е бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които следва да прави по
обслужване на заема.
Изложеното води до извод, че последиците на сделката са несъвместими
9
с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Налице
е неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице
очевидно търпи значителна загуба, а друго се обогатява,заобикаляйки
императивни разпоредби на закона, поради което съдът приема, че сключеният
договор за поръчителство накърнява добрите нрави.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право.Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата.Трайна и
непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договора поради
накърняване на добрите нрави и тя приема, че „добри нрави“ по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие , свързано с
относително определени правни норми, при положението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното
дело съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект
съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“ злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода.
В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП се предвиждат критерии, чрез
които може да се установи неравноправния характер на клаузата в договор,
сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:1/
клауза, сключена във вреда на потребителя, 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите и 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл. 4, §1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори при преценка за неравноправност на
дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или
услугите, за които е сключен договора и да се вземат предвид всички
10
обстоятелства, довели до сключването му към момента на неговото
сключване.
В чл. 11 от сключения между страните договор се предвижда
задължение на кредитополучателя да заплаща лихва в размер на 40.44%.
Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да
определят съдържанието на договора доколкото, то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване
на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение на размера на възнаградителната лихва. При положение, че се
касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК
следва да се приеме, че максималния размер на лихвата било възнаградителна,
било за забава е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби
участници в оборота да бъдат третирани неравноправно като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената за това цена се нарушава принципа на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. Поради това в съдебната практика се
приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечените кредити – двукратния размер на законната лихва.
Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с
добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с
нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. При това уговорената
с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40.44% е повече от
четирикратния размер от законната лихва.
По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на
вреди за заемодателя неизпълнение на задълженията на заемателя.
Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер повече от три
пъти над законната значително надхвърля размера на действителните вреди.
Предвид характера на предоставяната по договора услуга, предполагащ
недостиг на парични средства у едната страна следва да се приеме, че
процесната уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност,
11
присъщи на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на
страните по това правоотношение. Следователно същата е неравноправна по
смисъла на чл.143 от ЗЗП и на това основание нищожна. Следва да се посочи
и че основателно е твърдението на ищеца, че приложеният погасителен план
не отговаря на изискванията на чл. 11 т. 11 от ЗПК, а именно условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В приложения погасителен план не става
ясно нито едно от изброените по-горе обстоятелства.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и годишния процент на
разходите да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че
договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са
включени двете клаузи като се изходи от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по
кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т. 9 и т.
10 от ЗПК. Поради това в случая е неприложима нормата на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителност на целия договор.
Следва също така да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК. По изложените съображения настоящия съдебен
състав намира, че процесния договор за кредит е нищожен на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави и нарушения на
императивните норми по чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК във вр. с чл. 22
от ЗПК.
12
Ето защо главният иск като основателен следва да бъде уважен и
основателно се явява твърдението за недействителност на целия договор за
кредит.
С оглед уважаване на главния иск, съда не следва да се произнася по
предявеният в условията на евентуалност иск за прогласяване на
нищожността на неустоечните клаузи, предвидени в чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 в
договора за потребителски кредит.
По предявения насрещен иск съдът намира следното:
Ответникът „Неткредит“ ООД е предявил срещу ищеца насрещен
осъдителен иск с правно основание чл.79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240 от ЗЗД
вр. с чл. 9 и сл. ЗПК.
Безспорно се установи след анализ на доказателствената съвкупност, че
по силата на подписаното на 16.03.2024 г. договорно съглашение ищецът по
насрещният иск е дал в заем на ответника по насрещния иск сумата от 2000.00
лева като няма спор между страните, че сумата по кредита е усвоена от
кредитополучателя. Установи се, че договорът е сключен при общи условия,
както и че към момента на приключване на устните състезания не е настъпил
крайния падеж.
В мотивите на настоящия съдебен акт съдът изложи своите съображения
и стигна до извод, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен. По аргумент от чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят дължи
връщането само на чистата стойност на получения кредит. Ищецът по
насрещния иск обаче не основава претенцията си на тази хипотеза, а
претендира сумите за главница въз основа на договора за потребителски
кредит и обявяването на предсрочната му изискуемост, за който съдът прие,
че е недействителен и на това основание искът ще се отхвърли.
По разноските:
Предвид изхода на делото в полза на ищеца следва да се присъдят
сторените по делото разноски. Същият е сторил такива както следва 210.24
лева платена държавна такса, както и адвокатски хонорар в размер на 530
лева, от които 265 лв. за защита по първоначалния иск и 265 лв. – защита по
насрещния иск, съгласно депозирания отговор на пълномощника (вх. №
13
1332/08.04.2025 г.).
Ответното дружество е направило възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, което съдът намира неоснователно. Нормата на чл. 78,
ал. 5 от ГПК въвежда две кумулативно свързани предпоставки, а именно:
адвокатското възнаграждение да е прекомерно (съобразно фактическата и
правна сложност на спора) и насрещната страна да е направила искане за
прекомерност на претендираните разноски. В случая съдът намира, че
размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение е справедливо и
съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Така
общо дължимите от ответника разноски, за които следва да бъде осъден в
настоящото производство възлизат общо на 740.24 лева.
Мотивиран от така изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД вр.с чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 10, ал. 1, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11
от ЗПК, по иска предявен от Е. Е. Х., ЕГН ********** с адрес в *** чрез адв.
Б. Й. от САК срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от законния представител И. Н. Х. в
качеството на управител, Договор за потребителски кредит №
202403160318590005/16.03.2024 г., сключен между „Неткредит“ ООД и Е. Е.
Х..
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
законния представител И. Н. Х. в качеството на управител срещу Е. Е. Х., ЕГН
********** с адрес в *** иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на Е.
Е. Х. да заплати на „Неткредит“ ООД сумата 2000 лева, частичен иск от общо
2498.03 лева, от които 851.97 лева – падежирала главница по Договор за
потребителски кредит № 202403160318590005/16.03.2024 г., дължима за
периода от 17.04.2024 г. до 17.12.2024 г., ведно с обезщетение по чл. 86 ЗЗД,
начислено върху тази сума за периода от депозиране на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на вземането и сумата 1 148.03 лева –
предсрочно изискуема главница, дължима за периода от 17.01.2025 г. до
17.09.2025 г. , ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху тази сума, за
14
периода от депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от законния представител И. Н. Х. в
качеството на управител да заплати на Е. Е. Х., ЕГН ********** с адрес в ***
сума в размер на 740.24 лева (седемстотин и четиридесет лева, двадесет и
четири ст.), представляваща сторени разноски по делото съразмерно с
уважената и отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Разградския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Кубрат: _______________________
15