РЕШЕНИЕ
№ 106
гр. гр.Мадан, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на осми юли през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100078 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Е. Х. У. против
******и ******, с която са предявени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, да бъде прогласена нищожността на Договор
за паричен заем № ******/**** г., сключен между Е. Х. У., като
кредитополучател и „*****, като кредитор, като противоречащ на
императивните изисквания на чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1 , т. 10 ЗПК, като
противоречащ на принципа на добрите нрави – 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, заобикалящ
материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и иск да бъде прогласена
нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ****** г., сключен с
„******, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб
на потребителя, противоречащ на добрите нрави и непородил правни
последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна
кредитна сделка.
В исковата молба се твърди, че на ****** г. между ищцата и първия
ответник ****** бил сключен Договор за паричен заем № ********, по силата
на който ответникът предоставил на ищцата заем в размер на 1000 лева, при
следните параметри: Сума на кредита -1000,00 лева, Срок на кредита в 8
месеца, ГЛП 45%, ГПР 56,52%. Уговорено било възнаграждение за
дружеството гарант 808,29 лв. платимо ведно с погасителната вноска,
включваща главница и възнаградителна лихва.
Ищцата счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 45,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, тъй като договорената лихва 45% годишно надхвърля
1
повече от три пъти законната, поради което е налице нищожност на
уговореното възнаграждение. Посочва, че договорът за потребителски кредит
нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради
което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/,
която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа
последица изначална недействителност на кредитната сделка, като в тази
връзка сочи съдебна практика.
Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния
размер на Годишния процент на разходите, като сочи че действително
приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в
договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 56,52 % е заблудил
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за
ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на
кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който
следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.
Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително ус: ювие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Твърди също, че в нарушение на императивните изисквания на чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 56,52 %
разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение
на фирмата - гарант. Поради невключването на възнаграждението в
посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последния не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който
не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите. Сочи се, че с преюдициално заключение
по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ог ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че посоченият в стандартния европейски
формуляр и в договора размер на ГПР от 56,52 % съставлява невярна
2
информация, която е заблудила потребителката относно действителния
размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на
договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е
сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 56,52 % ГПР.
Сочи се, че на ищеца не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при
спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е
размера на всички разходи, които той следва да заплати, нито тази
информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и
поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е
могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение
относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с
получения заемен ресурс. Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5
от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен
европейски формуляр за кредит в размер на 1000.00 лв. с посочен лихвен
процент от 35 % и ГПР 56,52%, с общ размер на всички плащания 1137,71 лв.
Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят
е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с
неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитна та
сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в
кредитното правоотношение. Твърди също, че кредиторът е нарушил правата
на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея
начин действителната стойност на ГПР. Принципът за обективност и
прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5
от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от 3311, съгласно
договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е
тълкувано с преюдициални заключения па Съда на ЕС и в практиката на ВКС.
Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и
граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието
на потребителите на иконоа птческите последици от поемането на
задълженията им и връзката на всяка уговорка__с другите договорни клаузи
/Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по
дело № С-26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С - 96/14; Решение от
26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение по дело С-472/10; Решение по
съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21 Л2.2016г./ и с оглед на
задължителния им характер са съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по
т.д. № 535/16г. на ВКС, II т.о, с което съдебният състав е приел, че
„Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост,
клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа
гледна точка така, че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни н
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При
съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по
благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2 ЗЗП“. В случая, посочвайки
невярна стойност на ГПР в размер на 56,52 %, поради което и съобразно
изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл неравновесие в
кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил лишен от
възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от
него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите,
които ще направи.
3
Твърди се, че на собствено основание е нищожен и сключения договор
за предоставяне на гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за
гарант не е породила правни последици. Поставянето на изискването за
заплащане па възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение
противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане па кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Сочи се, че
преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им / съображения 8, 9 ,
23, 24, 43, 45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27
03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СБС. Поради изложеното
според ищеца клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Твърди се, че
възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда
на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с
което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше
добросъвестно. Поради изложеното, ищецът твърди, че е изпълнен общия
фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяваме
на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на
чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като
неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Твърди, не
на последно място, че договорът за поръчителство е с акцесорен характер и
може да съществува валидно единствено при условие, че съществува
действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе че кредитната
сделка е нищожна, не е породил правно действие и сключения договор за
учредяване на поръчителско правоотношение. По изложените съображения
моли за уважаване на иска.
4
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника *******, с
който взема становище за нередовност на исковата молба и недопустимост и
неоснователност на предявените искове. Ответникът сочи, че исковата молба е
нередовна тъй като не е приложено пълномощно за процесуално
представителство и не е представен документ за внесена държавна такса.
Сочи, че липсва правен интерес за ищцата от предявяването на
установителните искове, което е абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск, тъй като към настоящия момент ищецът
няма интерес от възстановяване на платеното по нищожния договор, поради
което настоящото производство следва да се прекрати.
По отношение основателността на исковете, счита за неоснователно
твърдението, че договора за паричен заем е недействителен, като
противоречащ на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че клаузите на договора са в
съответствие с изискванията на ЗПК, като в съответствие с разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в процесния договор са посочени ГПР /49,03%/ и
общата сума дължима от потребителя /1137,71 лв./, взетите предвид
допускания /чл. 2, т. 8 от договора/.
Общата дължима сума, посочена в договора, представлява сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя,
съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона.
Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен
заем, отразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на
разходите, посочен в договора за паричен заем, е изчислен към момента на
сключване на договора за потребителски кредит по определения в
Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани
договорените с потребителя условия, които са отразени и в договора – размер
на усвоената сума (чл. 2), броя на усвояванията, размер (чл. 2, т. 2) и брой на
погасителни вноски (чл. 2, т. 14) , дата на плащане на всяка вноска (чл.2, т. 5
от договора), обща дължима сума (чл. 2, т. 7). ГПР включва всички разходи по
кредита и в процесния случай това е само лихвеното задължение, освен
главницата, тъй като това е единственият разход по кредита за
кредитополучателят към момента на сключване на договора. В съответствие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и годишният
процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договорите.
Твърди, че заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит,
няма задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да
ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от
вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. В настоящия случай е
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на
Приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока,
за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е
посочено в чл. 2, т. 8 от договора.
Сочи, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не
е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на
5
„общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от
заемодателя, а заемополучателят следва да предостави обезпечение,
единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне
неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на договор или
дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпъленние). Сключването на
договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява
необходимо условие за сключването на договора за кредит или за предаване на
заемната сума. Отделно от това възнагражданието по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора
за заем не е безусловно дължимо, а е от значение дали гаранцията на
***********ще бъде активирана или не от действията на заемателя. Както се
вижда от представения към исковата молба договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство, същият е подписан след сключването на договора за
паричен заем и след получаване на заемната сума. Нещо повече, в договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство е уговорено, че същият влиза в сила,
в случай че не бъде предоставено друго обезпечение по сключения Договор за
паричен заем в тридневен срок. От така изложеното може да се направи
еднозначен извод, че разходите за обезпечаване на вземането не могат да се
включат при изчисляване на общата дължима сума и ГПР, тъй като те нито са
неизбежен разход, нито са известни на заемодателя към момента на сключване
на договора за заем, нито са в определен към този момент размер. Следва да се
обърне внимание, че при промяна на условията по договора не се изчислява и
посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите
на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато
има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи
за кредита или когато се променят съответните договорни условия. От всичко
гореизложено можело да са направи фактическият извод, че разходите по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и в частност -
уговореното по него възнаграждение, не е следвало да бъдат включени в
годишния процент на разходите по договора за кредит, като единственият
разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва.
Твърди, че изискването за предоставяне на обезпечение по договора за
паричен заем не противоречи нито на Директива 2008/48, нито на Директива
93/13/ЕИО. Както може да се види от чл. 11, т. 18 ЗПК и от чл. 5, ал. 1, б. „н“
от Директива 2008/48/ЕО, изискването да се предостави обезпечение на
кредит е напълно допустимо и законно. Нещо повече, ВКС в своята практика
приема, че обезпечението е необходимо присъщ белег на всеки един договор
за кредит. Не може да има съмнение, че договорът за банков кредит крие
поначало големи рискове за кредитодателя, поради което това се компенсира с
обезпечения, в т.ч. и поръчителство, както и с възможност на кредитодателя
да упражнява надзор върху кредитополучателя (заемателя). Решение № 1101
от 25.01.2007 г. по т. д. № 679/2005 г., II т. о. на ВКС; [Н]аличието на
уговорено обезпечение е необходимо присъщ белег на всеки един договор за
банков кредит. Определение № 365 от 13.05.2014 г. по ч.пр. д. № 1367/2014 г.
на ВКС. Единственото задължение на кредитора във връзка с исканите
обезпечения е да предостави информация за тях в стандартния европейски
формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от
6
Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО. Представянето на обезпечение не замества процедурата по оценка
на кредитоспособността. Оценката на кредитоспособността е процедура по
изготвяне на комплексна правна и финансова характеристика на потенциалния
заемополучател, включваща финансови и нефинансови показатели, която дава
възможност да се оцени неговата способност/възможност да погаси кредита
напълно и в срок.
Сочи, че твърденията на ищеца, че „********не е направил оценка на
кредитоспособността преди сключването на договора за паричен заем са
неверни, тъй като ищеца не взима предвид, че ответното дружество е
поискало от него подробна информация относно финансовото му състояние, в
това число доходи от трудова дейност, разходи на домакинството му, други
дължими суми по кредити и лизинги, други разходи, чист разполагаем
месечен доход, недвижимо имущество, наличие на фактори, поставящи го в
неравностойно положение и други. С оглед на изложеното, счита за
неоснователни твърденията за недобросъвестност на „*******и сочи, че
действията на Дружеството са в синхрон както с националното, така и с
европейското законодателство.
Ответникът счита за неоснователно и твърдението, че невключването на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формиране на
ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Сочи, че в процесния
случай заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията чрез дружество-
гарант, индивидуално договаря с него съответните приложими в отношенията
им условия, поради което не може да се приеме, че същият е бил лишен от
възможността да определи обхвата на задълженията си. Както се вижда от
представените договори, в тях ясно и разбираемо са посочени задълженията и
на двете страни по съответния договор. Потребителят е бил в състояние да
прецени икономическите последици на взетите от него решения.
Ответникът сочи, че е неоснователно и твърдението на ищеца за
недействителност на договора за паричен заем, поради противоречие с
принципа на добрите нрави. Твърди, че в процесния случай, редът и условията
за сключване на договор за паричен заем, изискванията към неговото
съдържание и условията за неговата действителност са предмет на Директива
2008/48 и Закона за потребителския кредит, чиито разпоредби са специални по
отношение на разпоредбите на Директива 93/13, Закона за защита на
потребителите и Закона за задълженията и договорите.. В закона изчерпателно
са изброени основанията за недействителност на договорите за потребителски
кредит (чл. 22 ЗПК), посочени са и основанията за нищожност на отделни
договорни клаузи, а именно такива имащи за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на този закон (чл. 21 ЗПК). Във връзка с нищожността на
отделни клаузи от договорите за паричен заем, чл. 24 ЗПК препраща към
разпоредбите на чл. 143 – 146 от Закона за защита на потребителя. В Закона за
потребителския кредит не фигурира основание за нищожност/
недействителност „противоречие с добрите нрави“, в закона липсва и
препратка към съответните разпоредби на Закона за задълженията и
договорите. Законът за потребителския кредит не въвежда изискване за
съответствие на размера на възнаградителната лихва по договорите за кредит
с добрите нрави. Единственото ограничение на размера на възнаградителната
7
лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл. 19, ал. 1 ЗПК, е
размерът на годишния процент на разходите. Размерът на договорената лихва
по договора, като елемент на годишния процент на разходите, както и
годишният процент на разходите по договора са по-ниски от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б.
Твърди, че размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е
в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит. Размерът
на лихвения процент по договора, като елемент на годишния процент на
разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на ограничението, предвидено в чл.
19, ал. 4 ЗПК. В Закона за потребителския кредит не е предвидено изрично
ограничение на размера на годишния лихвен процент (възнаградителна
лихва). Размерът на годишния лихвен процент/възнаградителната лихва/
лихвата по кредита се регулира чрез разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. А в
годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1, се включва и лихвата
по кредита.
Във връзка с твърденията на ищеца, че уговореният лихвен процент
внася неравноправие между страните, счита, че съгласно чл. 145, ал. 2 от
Закона за защита на потребителите ,,преценяването на неравноправната клауза
в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.“ Лихвата, като
цена на услугата, не подлежи на преценка за неравноправност при положение,
че задължението е разписано ясно и разбираемо, още повече, че същата се
явява и индивидуално уговорена клауза. Твърди, че ищецът по своя
инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране. Въз основа на
предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от ищеца
предпочитания, Дружеството е предоставило на ищеца предложения за кредит
(Стандартен европейски формуляр), в които параметрите на съответния
кредит са изрично посочени - общ размер на кредита, общата сума, която
трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите,
изискваните обезпечения и срока за представяне на избраното от ищеца
обезпечение. След като ищецът, предварително запознат със съществените
условия на кредита кредита (общ размер на кредита, общата сума, която
трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите,
изискваните обезпечения и пр.) е изразил съгласие за сключване на договор, то
съгласно практиката на ВКС, това съгласие и последващото подписване на
договора следва да се приема, като изразяване на становище по предложените
условия, частен случай на индивидуално уговорена клауза. „Индивидуално
уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор,
която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или
дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази
становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран
избор, я е приел.“
8
Твърди, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно, чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в
договора трябва да има информация за лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, ако лихвеният процент не е фиксиран, в
договора трябва да има информация и за индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти. Сочи, че лихвеният
процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от
договора – 40 %. Условията за прилагането на лихвения процент също са
записани в договора. Съгласно чл. 2, т. 6.1 от договора, „Лихвеният процент е
валиден за целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка
една погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се
погасява част от главницата и начислената възнаградителна лихва върху
остатъчната съобразно погасителния план главница за съответния период в
зависимост от периодичността на вноските.“
Ответникът счита за неоснователно и твърдението на ищеца, че
договорът за паричен заем е недействителен, тъй като заобикаля материално-
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит.
Сочи, че според разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за потребителския
кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния
процент на разходите, не води до недействителност на договора за кредит.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите,
надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а
платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита,
като Законът за потребителския кредит не предвижда в подобни случаи да се
обяви целият договор за недействителен, както се вижда и от разпоредбата на
чл. 22 ЗПК. По
изложените съображения моли за отхвърляне на исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ******** с който взема
становище за нередовност на исковата молба и недопустимост и
неоснователност на предявения иск. Ответникът сочи, че в исковата молба
липсват каквито и да е твърдения във връзка с нищожността на договора за
предоставяне на гаранция, с изключение на забележката, че тъй като
договорът е с акцесорен характер, той може да съществува валидно
единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Твърди, че
процесния договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като
отговаря на приложимите изисквания на закона, като е сключен валидно –
между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции
по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице,
което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и
значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната
форма. Именно в това си качество - на търговец, Дружеството сключва
гаранционни сделки (поръчителство) - обезпечава изпълнението по договори
за кредит срещу възнаграждение. Дружеството, сключва договори за
предоставяне на гаранция в рамките на дейността, за която е регистрирано.
Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между Е. Х. У. и „********,
9
урежда отношенията между страните по договора - възложител и гарант. По
силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „******* се
задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „******* е наредител Е.
Х. У., е цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя,
възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна - Е. Х. У., се
задължава да заплати уговореното затази услуга възнаграждение. Сключеният
между ищеца и „******** договор е с характер на двустранен договор -
******предоставя услуга, а потребителят следва да заплати възнаграждение за
услугата. Уговореното между *********и ищеца възнаграждение по договора
за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото
задължение за обезпечаване на кредит. Сочи, че действителността, както на
издадената в полза на кредитора гаранция, така и на процесния договор за
предоставяне на гаранция, не зависят от действителността на договора за
паричен заем. Сключеният договор за предоставяне на гаранция между
„********* и ищеца не е акцесорен на договора за паричен заем и не
представлява договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в
исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция
по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор. Разпоредбите на
чл. 138 и сл. от Закона за задълженията и договорите са неприложими както
към издадената в полза на кредитора гаранция, така и към процесния договор
за предоставяне на гаранция. Твърди, че насрещната страна - ищцата, имайки
интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем,
сключен с „*********, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене
на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за
паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е потърсила
услугите на Дружеството да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора.
Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за
обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем е породило
сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството е
сключило договора поради възможността да получи възнаграждение за
предоставената услуга. С оглед на това счита за неоснователно твърдението,
че договорът между ищцовата страна и ******** е бил лишен от правно
основание. Ответникът сочи, че е неоснователно и неаргументирано
твърдението, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция
противоречи на добрите нрави. Твърди, че преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на
противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се
изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. В случая
каквато и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, което
прави претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото
понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на
изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая
- от ищеца, а такива доказателства не са ангажирани. Договорът за
предоставяне на гаранция не нарушава нито изрично формулиран правен
принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в
съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта.
10
Ответното дружеството е вписано като финансова институция в Регистъра на
БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество -
на търговец, дружеството следва да получава съответно възнаграждение по
всяка сключена от него гаранционна сделка. Уговореното между „******** и
ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната
престация срещу поетото задължение за издаване на гаранция.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция,
като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на
изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или
нарушава законови разпоредби или добрите нрави. Ответното дружество,
задължавайки се да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора, не
получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив.
Дължимото възнаграждението по Договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би
сключила договора. Към момента на сключване на договора, по времето на
неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между страните
не е съществувал. Сочи, че съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр.
д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до
нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни
насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да
иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда.“
Твърди, че при сключване на договорите, ответното дружество е действало
добросъвестно. Клаузите в договора за предоставяне на гаранция за
формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора.
Нещо повече, в договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че той
влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното
дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или
банкова гаранция. Счита за несъстоятелни твърденията на ищеца, че
договорът е уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, като посочва,
че Договорът за предоставяне на гаранция е сключен само и единствено
поради възлагането от ищцовата страна. Ищецът е кандидатствал за кредит,
който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова
гаранция, или чрез дружество-гарант. Ищецът е можел да избере дали да
сключи договора за кредит при тези условия или не. Ищецът е можел да
избира между три вида обезпечения, които да представи. Ищецът е можел да
избере както банката, която би издала банкова гаранция, така и дружеството,
което да гарантира изпълнението на задълженията му, като ищецът е избрал
да сключи договор с „********. Сочи, че съгласно Директива 93/13/ЕИО,
респ. Закона за защита на потребителите, преценка на неравноправния
характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет
на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки
или предоставените услуги. Съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, клаузите определящи
основния предмет на договора и възнаграждението/цената, както и
съответствието между възнаграждението/цената и доставената стока или
11
услуга не подлежат на преценка за неравноправност, ако са изразени по ясен и
разбираем начин. Разпоредбата е транспонирана в чл. 145, ал. 2 от Закона за
защита на потребителите, съгласно която „Преценяването на неравноправната
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, (чл. 145, ал. 2
ЗЗП) В множество решения и СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по
същество на неравноправни клаузи, предвиден от въведената с тази директива
система за защита на потребителите, при условие, че клаузата е изразена на
ясен и разбираем език. Преценка за неравноправност на клаузи от основния
предмет на договора се прави само в случай, че те са неясни и неразбираеми
/решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от диспозитива; решение по дело
С484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по дело С-26/13, т.68/ (Решение №
60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на ВКС, I - bo тър. отделение).
Ответникът твърди, че в договора за предоставяне на гаранция ясно и
разбираемо е написано, че „**********се задължава да издаде гаранция за
плащане в полза на ***************„********* посоченото в договора
възнаграждение. Всеки потребител - относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално
значимите икономически последици за него, като тези последици са се
равнявали на сумата, която потребителят е трябвало да заплати. По
изложените съображения моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че ищцата е сключила с ********договор за паричен заем №
****** от ****** (л. 59-62 д.), по силата на който заемодателят *********
предоставило на ищцата Е. Х. У. заем в размер на 1000 лева, при следните
параметри, описани в чл. 2 от договора: размер на месечната погасителна
вноска 162,53 лева, срок на договора 7 месеца, фиксиран ГЛП 40%, обща
дължима сума 1137,71 лева, ГПР 49,03 %. Съгласно чл. 4 от договора за заем
заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две
физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетния размер на получаваното от него трудово
възнаграждение да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов
договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с „******* да няма неплатени осигуровки за последните две години;
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“; 2. Банкова гаранция с бенефициер -
Заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 3.
одобрено от Заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни
12
сделки.
На същата дата - ****** г. между ******и Е. Х. У. е сключен договор за
предоставяне на гаранция № ****** (л. 65-68 д.), по силата на който *******
се задължава да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични
задължения) в полза на******** с наредител - потребителят, с цел
гарантиране, за изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици
от неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за паричен
заем, за сума, покриваща както следва: задължение за връщане на заемната
сума в размер на 1000 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва;
задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на
плащането, разхода за събиране на вземането, съдебни разноски адвокатски
хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 808,29 лева, платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 115,47 лева. Вноските са дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за паричен заем,
сключен с „********, като „******* е овластено да приема вместо гаранта
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по
договора за гаранция. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Договор за гаранция в случай, че
поръчителят изпълни задълженията на потребителя по договора за
потребителски кредит, поръчителят има право да поиска от потребителя
възстановяване на сумата на платените от поръчителя задължения на
потребителя по Договора за паричен заем, ведно със законната лихва върху
платената сума, както и направените разноски.
От заключение на вещото лице по извършена по делото съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че по договор за паричен заем №
******** от *********г. при следните допускания: заемна сума-1000 лв.; срок
на заема-7 месеца; размер на месечна погасителна вноска-162,53 лв.;
фиксиран ГЛП-40%; обща дължима сума-1137,71 лв., ГПР е 49,03% и включва
само възнаградителна лихва. Размерът на ГПР като се включат: условията по
договора за паричен заем и по договор за предоставяне на гаранция №
*******с „******* и при направени допускания: заемна сума- 1000лв.; срок
на заема-7 м.; размер на мес. погасителна вноска-162,53лв.; фиксиран ГЛП-
40%, лихва 137,71 лв.; обща дължима сума по договор за паричен заем-
1137,71лв.; размер на месечна вноска по договор за гаранция-115,47; общ
размер на възнаграждение по договор за гаранция-808,29 лв.; общ размер на
месечна вноска 278 лв. /162,53 + 115,47 лв./; общ размер на дължимите суми-
1946,00 лв., ГПР би бил 798,3837 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- „******** кредитодател е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
13
ЗПК. Сключеният между ищецът и *********Договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон ЗПК.
Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК - "Обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Като взе предвид съдържанието на описаните по - горе клаузи на чл. 4 от
Договор за паричен заем от ********г., между *******и Е. Х. У. и чл. 3 от
сключения на ****** г. между ********и Е. Х. У. договор за предоставяне на
гаранция, съдът намира, че уговореното възнаграждение, дължимо за
ангажиране на гаранта за обезпечаване на задълженията на заемополучателя
по договора за заем съставлява възнаграждение по усвояване, отпускане и
управление на кредита, поради което същото следва да се включи в годишния
процент на разходите - чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Годишният процент на разходите,
представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР
следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В контекста
на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
14
кредит. Доколкото в договора за заем е предвидено обезпечаването му чрез
едно от предвидените в чл. 4 обезпечения, сред които и одобрено от
заемодателя дружество- гарант, таксата за допълнителната услуга, която макар
и формално да е дължима по друг договор на друго лице - гарант, е пряко
свързана с договора за кредит и се явява част от съдържанието му и всъщност
води до скрито оскъпяване на кредита и следва да бъде включено в размера на
ГПР. Изискванията, които чл. 4 от договора въвежда за останалите две
допустими обезпечения, които заемодателят може да предостави- а именно
банкова гаранция или две физически лица поръчители, са на практика
неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
банкова гаранция в размер на цялата общата сума за плащане по договора за
заем или две физически лица-поръчители, отговарящи на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях. С поставянето изначално на
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника на практика
единствено възможно обезпечение по договора за кредит остава сключването
на договор с одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя
гаранционни сделки, в случая ******** което е и свързано лице с другия
ответник, тъй като видно от извършена справка в търговския регистър
******** е едноличен собственик на капитала на ********. Доколкото по
договора за предоставяне на гаранция обаче е предвидено заплащането на
такса, платима заедно с вноските по погасителния план по договора за кредит,
възнаграждението за гаранта съставлява разход по кредита по смисъла на чл.
19, ал. 1 ЗПК и следва да бъде включено в ГПР. От заключението на
изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при включване
на възнаграждението за гаранция в ГПР, то същият възлиза на 798.3837 %,
който надхвърля законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно пет
пъти размера на законната лихва, която към датата на сключване на договора
********г.. Следователно посочения в договора ГПР не отговаря на
действителния, с оглед на което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че целият договор за паричен заем от ****** г., сключен от
ищцата с първия ответник „******** е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК
вр. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.
По отношение на сключения между ищцата и ********* договор за
предоставяне на гаранция от *******г., то предвид недействителността на
договор за кредит, който обезпечава и във връзка с който е сключен, то
същият е лишен от основание. Видно от съдържанието на договора, за гаранта
е уговорено възнаграждение срещу задължението да издаде гаранция в полза
на заемодателя за задължението на заемателя за плащане на сумтие по
15
кредита. В случая на тяхното заплащане от гаранта обаче, за него се поражда
регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от гаранта
суми - по чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция. Следователно
гарантът получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско
насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на
възстановяване. От друга страна за длъжника е уговорено заплащането на
възнаграждение за гаранция дори и при погасяване на кредита от гаранта. В
този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в
случая и липсва престация от една от страните по договора - гаранта, поради
което и този договор се явява недействителен на осн. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗД като противоречащ на добрите нрави и лишен от основание.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК по предявения против *******иск в полза на
ищеца се дължат направените по делото разноски. Същите се констатираха в
размер на 50 лева за заплатена държавна такса и 150 лева депозит по ССчЕ ,
които следва да се възложат в тежест на ответника ********. На осн. чл. 78,
ал. 1 от ГПК по предявения против ********** иск в полза на ищеца се
дължат направените по делото разноски. Същите се констатираха в размер на
50 лева за заплатена държавна такса и 150 лева депозит по ССчЕ, които следва
да бъдат възложени в тежест на *********
В производството ищецът е бил представляван от адвокат, който е
поискал присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата. Като взе предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото и ниския материален интерес, съдът намира, че следва да
се определи на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД
Е. И. адвокатско възнаграждение в минималния предвиден в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер за дела с определен
материален интерес в размер на общо 480 лева с вкл. ДДС за производството,
платимо по равно от всеки от ответник. С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен сключения между Е. Х. У., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., ул. „******** и ********* ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. „*********, Договор за паричен заем №
*******/*******., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.
11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен сключения между Е. Х. У., ЕГН **********,
с адрес: гр. М., ул. ****** и ******** ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „*******, Договор за предоставяне на гаранция №
******/******. с предмет обезпечаване на задълженията по Договор за
паричен заем № *******/****** г., на основание чл. 26 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
поради противоречие с добрите нрави и липса на основание.
ОСЪЖДА „****** ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. „******* да заплати на Е. Х. У., ЕГН **********, с адрес: гр. М.,
ул. „******* сумата от 200 лева (двеста лева) - направени по делото разноски
за държавна такса и депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА ********* ЕИК *******, със седалище и адрес на
16
управление: гр. С., ж.к. „****** да заплати на Е. Х. У., ЕГН **********, с
адрес: гр. M., ул. „******сумата от 200 лева (двеста лева) - направени по
делото разноски за държавна такса и депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА „*******ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. „******* да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И.
БУЛСТАТ ***** с адрес: гр. П., ул. ******, представлявано от Е. Г. И., сумата
от 240 лева (двеста и четиридесет лева) с вкл. ДДС - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА ********ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.
С., ж.к. „********да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И.
БУЛСТАТ ******* с адрес: гр. П., ул. *******, представлявано от Е. Г. И.,
сумата от 240 лева (двеста и четиридесет лева) с вкл. ДДС - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
17