№ 815
гр. Разград, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на петнадесети
декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА
като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско
дело № 20253330100639 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Делото е образувано по искова молба на „АПС Бета България“ ЕООД, с която е
предявен иск срещу И. Г. Ж. да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата 365 лв. главница по договор за потребителски кредит № 595076 от 22.11.2021 г.,
сключен между „Сити кеш“ ООД и ответника, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението в съда на 10.09.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и осъждане за разноските в заповедното производство в общ размер 75 лв.
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение ч. гр. д. № 2044/2024 г. по описа на Районен съд Разград. Претендира разноски и
за настоящото производство.
Твърди, че във връзка с разпореждане № 969 от 25.03.2025 г. по ч. гр. д. № 2044/2024 г.
по описа на Районен съд Разград, в законоустановения срок предявяват иск за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на „АПС Бета България“ ЕООД вземането,
което е предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по горното ч.
гр. дело.
Заявява, че на 22.11.2021 г. между „Сити Кеш“ АД, като заемодател и И. Г. Ж., като
заемател, е сключен Договор за потребителски кредит № 595076, по силата на който
получила сумата от 600.00 лева, срещу което се съгласила да върне 5 броя вноски по 205.00
лв. в срок до 22.04.2022 г., когато падежирала последната вноска, съгласно погасителен
план, неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил фиксиран
лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на
48.63 %.
Видно от приложените Общи условия и договора за паричен заем, по безспорен начин
се установявало, че между страните е сключен договор, задълженията по който ответната
страна не изпълнила в срок и съобразно условията на договора.
Счита, че договорът за кредит не бил в противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, която регламентирала сключването му по ясен и разбираем начин, като всички негови
елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните. Изложеното обосновавало извод, че процесният
договор бил действителен, като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл.
22 от ЗПК.
В чл. 31, ал. 3 от Общите условия страните се съгласили, че длъжникът ще дължи
1
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки
ден забава. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия било уговорено кредиторът да уведомява
длъжника чрез писма, покани, съобщения или други документи, които да се считат
получени, ако бъдат изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за
кореспонденция, посочени от него при подписването на договора за кредит.
Горепосоченият договор бил сключен по електронен път по силата на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което
от отправяне на предложението до сключване на договора страните използвали средства за
комуникация от разстояние, съгласно чл. 6 от ЗПФУР. При сключването на процесния
договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон. В случай,
че съдът не приемел, че договорът е сключен по електронен път, то следвало да се приеме,
че същият по своето естество е реален договор и се считал за сключен от датата на
получаване на паричната сума.
Ответницата не е изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит и с Договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 05.04.2023 г. „Сити Кеш“ ООД като
цедент прехвърлил вземанията си към длъжника по горния договор за потребителски кредит
на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Длъжникът бил уведомен за цесията на
посочения от него настоящ адрес, както и със CMC на посочения от него телефонен номер.
Връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента на длъжника
имало за цел последният да бъде уведомен за кредитора, на който следва да изпълни
надлежно и да бъде предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането.
Връчването на уведомлението обаче нямало характер на лично и незаместимо действие,
поради което било възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента. С оглед
константната съдебна практика нямало пречка старият кредитор (цедент) да упълномощи
новия кредитор (цесионер) от името на цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия. Моли, ако уведомяването на длъжника
на посочения от него имейл адрес не бъде прието за надлежно, то да се приеме за надлежно
връчването на уведомлението, извършено с исковата молба.
Ответницата не изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит до
изтичането на крайния срок за погасяването му, както и към настоящия момент, което
обуславяло правния интерес на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да сезира съда с настоящия
установителен иск.
Исковата молба и доказателствата към нея са връчени на ответника, чрез назначения
особен представител, който в срока по чл. 131 от ГПК е подал писмен отговор, като счита
предявения иск за недопустим, неоснователен и необоснован и моли да не бъде уважен.
Сочи, че съгласно чл. 2.1 от Договора за продажба и прехвърляне на вземания от
05.04.2023 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и „АПС Бета България“ ЕООД, цедентът
прехвърлял и продавал заедно със съпътстващите гаранции на цесионера, портфолио с
вземания, описани в Анекс 1 към договора, а според чл. 2.2 цесионерът купувал и приемал
прехвърлените вземания, описани в Приложение 1 във вида, в който съществували спрямо
цедента към момента на сключването на договора. Към исковата молба, подадена от ищеца
липсвало Приложение № 1 към Договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия),
сключен между „Сити Кеш“ ООД и „АПС Бета България“ ЕООД от 05.04.2023 г.
Представено било единствено пълномощно от управляващия и представляващ цедента, с
упълномощен цесионер „АПС Бета България“ ЕООД, с права да уведомява длъжниците,
описани в процесното Приложение № 1, съгласно разпоредбата на чл. 99 от ЗЗД. Липсвали
каквито и да било доказателства, че длъжникът и ответник по настоящия иск, е посочена
като длъжник в Приложение № 1 от 28.03.2023 г. към Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 05.04.2023 г.
От друга страна, с представеното пълномощно ищецът признавал, че „Сити Кеш“ ООД
не бил извършил лично уведомяването на длъжника за цесията, а упълномощил ищцовото
дружество да извърши това от името и за сметка на цедента. Предмет на
упълномощителната сделка било създаването на представителна власт, която била
субективно право от категорията на непритезателните права, а не задължение. Поради това
предмет на такава сделка можело да бъдат само права на представлявания, но не и негови
задължения, докато съобщаването на цесията на длъжника било задължение, а не право на
цедента. Освен това с исковата молба не били представени доказателства, че длъжникът е
уведомена за пълномощното, за да може да разбере, че уведомяването изхожда не от
2
цесионера, а от цедента. Поради това счита, че не е изпълнена хипотезата на чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД и за ответника не възниквало задължението за изпълнение към новия кредитор. С оглед
изложеното счита, че ищецът не бил изпълнил законовото задължение по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
да уведоми ответника за извършената цесия.
На следващо място счита, че цесионерът не е легитимиран да участва в производството
по установителния иск, дори и да спазил срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК. Доколкото
изхождала от цесионера, а не от цедента, исковата молба не следвало да се приеме за
съобщение за прехвърляне на вземането и не можела да се приравни на уведомление по
смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Счита, че договорът за цесия нямал действие по отношение
на ответника и правата на ищеца в качеството му на цесионер били непротивопоставими на
ответника.
Наред с това, съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
а по ал. 2 - само законната лихва. Съгласно чл. 6.1 от Договор за паричен кредит №
595076/22.11.2021 г., заемателят се задължавал в срок до три дни, считано от усвояването на
заемната сума да предостави обезпечение, по начина и реда и отговарящо на условията на
чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция, а при неизпълнение
заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 354,09 лв. Неустойката се
начислявала автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем
заемателят се считал за уведомен за нейното начисляване и същата се заплащала разсрочено,
съгласно погасителния план. В случая неустойката представлявала разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР на кредита, като тя била
изначално известна на кредитора. Критериите дали е налице нищожност на неустойка,
поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Така, както била уговорена, неустойката била предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на
заетата сума. Размерът на неустойката представлявал повече от половината от заетата сума,
като предварително било предвидено да се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска.
Такава клауза изцяло противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД, тъй като драстично нарушавала принципа на справедливост и излизала извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определял за
неустойката.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит бил
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до
настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите
били изискуеми при самото му сключване, при което настъпвали последиците, визирани в
чл. 23 от ЗПК, а именно – отговорността на заемателя не отпадала изцяло, но той дължал
връщане само на чистата стойност на кредита, без лихвата и други разходи.
Счита, че в случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, според
което договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Според чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула
спазването й давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Нарушение било налице, т.к. в договора кредиторът
се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита. Посочената годишна фиксирана лихва от 40.05 % не било ясно как
точно се съдържа и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
3
потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице било и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 48,24 % и общата
сума на плащанията от 670,91 лева, не съответствали на действителните, тъй като още при
самото му сключване било предвидено уговорената в чл. 6, т. 2 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 42,28 лева към
всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които на практика правели задължението неизпълнимо. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, следвал извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излизала изцяло извън присъщите й функции. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК счита, че Договор за паричен кредит №
595076/22.11.2021 г. се явявал недействителен.
Допълнителен аргумент за този извод бил и фактът, че клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва по заема била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. При
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий можел да бъде размерът на
законната лихва, без обаче той да можел да се приеме като максимален. В съдебната
практика се приемало, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва било действително е, ако тя не надвишавала с повече от три пъти
законната такава. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40.05
% годишно, както и ГПР от 48,24 % надхвърляли законната, което представлявало
нарушение на добрите нрави, като същевременно се предвиждало и повече от едно
възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща
размера на договорната лихва, накърнявала договорното равноправие между страните,
противоречало на добрите нрави и било в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явявала нищожна.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото
доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:
По делото е приложен Договор за паричен заем Кредирект № 595076 от 22.11.2021 г.,
сключен по електронен път между ответника И. Г. Ж. и „Сити кеш“ ООД. В договора са
вписани всички лични данни на ответницата – три имена, ЕГН, номер на лична карта,
постоянен и настоящ адрес, номер на мобилен телефон, e-mail и номер на банкова сметка. В
чл. 2 от общите условия за заеми Кредирект е посочено, че заемодателят отпуска на
заемателя паричен заем, като е длъжен да предостави на отсрещната страна по договора
уговорената сума за ползване, а заемателят да я върне в уговорените размер, начин и
срокове. Съгласно чл. 6 от общите условия, кандидатстването за заем, когато се осъществява
чрез интернет платформа, се извършва по установен от заемодателя ред, посредством
създадена за това електронна форма. Неразделна част от договора са параметрите на заема –
т. 3 от същия, в която е посочен размерът на отпуснатия заем – 600 лв. В чл. 19, ал. 1 от
Общите условия на „Сити кеш“ ООД за заеми „Кредирект“ е предвидено, че заемната сума
се предоставя на заемателя чрез нареждане по банков път, на посочената от заемателя за
целта банкова сметка, или чрез превод по системата за разплащане „Изипей“. Наред с това
към исковата молба е представено платежно нареждане от 22.11.2021 г. за кредитен превод
от 600 лева заем, съгласно договор 595076, с наредител „Сити кеш“ ООД и получател И. Г.
Ж., по банковата сметка, посочена от ответника в сключения договор за паричен заем.
Процесната сума по заема потребителят се задължила да върне на кредитора за срок от 5
месеца с фиксиран годишен лихвен процент 40,05 %, като общо дължимата сума за плащане
по кредита е 670,91 лв., съответно годишния процент на разходите е 48,24 %.
Видно от приложения Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 05.04.2023 г.,
вземанията на „Сити кеш“ ООД от ответника, заедно със съпътстващите гаранции, са
прехвърлени на ищеца, като цесионер.
Към исковата молба е приложено уведомление от цесионера „АПС Бета България“
ЕООД, упълномощен от цедента „Сити кеш“ ООД с изрично пълномощно, до длъжника за
извършената цесия, като няма представени доказателства същото да е връчено на ответника.
По ч. гр. д. № 2044/2024 г. по описа на Районен съд Разград, заявителят „АПС Бета
България“ ЕООД е заявил и съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК № 1039 от 14.11.2024 г. срещу И. Г. Ж., като е разпоредил длъжникът да
заплати на кредитора „АПС Бета България“ ЕООД сумата 365,00 лв. главница по договор за
4
кредит № 595076, ведно със законната лихва от 10.09.2024 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и 75,00 лв. разноски по делото за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
По делото не са представени доказателства за плащане на сумите, за които е издадена
заповедта или на част от тях.
Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК във
вр. с чл. 79 от ЗЗД и в това производство ищецът следва да установи, че вземанията, за които
е издадена заповед за изпълнение съществуват в посочения в заповедта размер, както и че
той е титуляр на тези вземания.
Въпросът за материалната легитимация на ищеца по отношение на предявения иск е
въведен като възражение от особения представител на ответника, поради което следва да
бъде изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността му.
Ищецът се легитимира като кредитор на претендираната сума, поради това че е
придобил процесното вземане по договор за паричен заем № 595076 от 22.11.2021 г., въз
основа на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 05.04.2023 г., сключен
със „Сити кеш“ ООД, като цесионерът по рамковия договор е упълномощен да уведомява
длъжниците за цесията съгласно чл. 99 от ЗЗД. Вземането на цедента по договора за кредит е
включено в приложение № 1 към договора за цесия, извадка от което е представена с
исковата молба. Ищецът е изготвил уведомление за цесията, но няма никакви данни същото
да е пращано на ответника и съответно – да е получено от него. По делото няма представени
от ищеца други доказателства за уведомяване на длъжника за извършената цесия, поради
което съдът приема, че ищецът не е доказал да е уведомил ответника за извършената цесия.
По смисъла на разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, цедентът има задължение да
съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне за вземането, като целта на това
уведомяване е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор (цедент), законодателят е въвел изискването именно старият кредитор да
съобщи за прехвърляне на вземането. Съдебната практика е последователна в разбирането,
че е допустимо предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да уведоми длъжника
за извършеното прехвърляне на вземането, както и че уведомление, приложено към исковата
молба и достигнало до длъжника с връчване на същата, съставлява надлежно съобщаване за
цесията съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Това обстоятелство (надлежното съобщаване
на цесията) следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
В случая, цедентът е упълномощил новия кредитор (цесионер) да уведомява от негово
име, на основание чл. 99 от ЗЗД, всички длъжници за сключената цесия (л. 13 от делото). По
делото обаче, ищецът не е представил доказателства длъжникът да е уведомяван за цесията,
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. От
значение за уведомяването по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, е достигане до знанието на
длъжника за сключването на договора за цесия, с оглед обстоятелството, че се заменя страна
в заемното правоотношение, а именно – кредиторът. Съобщаването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да го защити срещу ненадлежно
изпълнение на задължението, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането. Съдът приема, че ответницата като длъжник, не е уведомена за извършената
цесия на вземането, чрез връчване на препис от исковата молба с приложенията, на
назначения й особен представител, каквито възражения са въведени с отговора на исковата
молба.
В законодателството липсва изрична регламентация по въпроса възможно ли е
връчване на уведомлението за извършена цесия в производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
когато ответникът се представлява от особен представител, назначен по чл. 47, ал. 6 от ГПК.
В конкретния случай, съдебните книжа са връчени на особения представител на ответника,
следователно до фактическо връчване на книжата на длъжника, сред които и уведомлението
за прехвърлянето на вземането, с материалноправен ефект по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, не се е
стигнало. При това положение, уведомяването на особения представител на ответника не
може да се приравни на надлежно уведомяване на длъжника, поради особения характер на
представителството, осъществявано от назначен от съда представител. Това е така, защото
връчването от съда в хода на висящ съдебен процес има процесуалноправно действие.
5
Връчването може да има и материалноправно действие, ако са налице предпоставките за
това – лично на ответника да е връчен документ, съдържащ изявление на ищеца или на друг
правен субект с материалноправно значение. Не е възможно обаче, без законово предвидена
възможност, да се придаде компетентност на съда да връчва книжа по правилата на чл. 47 от
ГПК с материалноправно значение, било то и чрез връчване на особен представител, чиито
функции са само с процесуалноправно естество и в хода на процеса, но не и извън него.
Поради това съдът намира, че липсва нормативно установена възможност съдът да
притежава компетентност да връчва на ответника книжа с материалноправни последици по
реда на чл. 47 от ГПК, в това число и чрез връчването им на назначения особен
представител. Последният не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която
представлява, от което следва, че особеният представител не е нито законов, нито договорен
представител и не може да приема адресирани до представляваното лице (в случая
ответника), материалноправни изявления на трети лица, каквото безспорно е уведомяването
на длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чрез упълномощения цесионер, за
сключения договор за прехвърляне на вземания, а и след като особеният представител не е
осъществил контакти с ответника, то последният като длъжник, не може да се счита за
уведомен за цесията чрез особения представител.
По изложените съображения съдът намира, че следва да отхвърли предявения иск, като
неоснователен, поради липса на действие на извършената цесия спрямо ответницата, която
не се установи да е била уведомена за извършването й, по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
При това положение не е необходимо излагане на съображения по същество за
съществуването на материалното право по сключения договор за заем.
При този изход на спора, право на разноски има ответникът, но такива не са сторени,
нито са поискани, поради което и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от „АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н „Триадица“, бул. „България“
№ 81В, срещу И. Г. Ж. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. С.********* и настоящ
адрес в с. Г.*****, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.
415, ал. 1, т. 2 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 365 лв. главница по Договор за паричен заем Кредирект № 595076
от 22.11.2021 г., сключен между „Сити кеш“ ООД и И. Г. Ж. с ЕГН **********, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда на 10.09.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1039/14.11.2024 г. по ч. гр. д. № 2044/2024 г. на РС
Разград.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Разград в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
6