РЕШЕНИЕ№
261859
гр. Пловдив, 23.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 8838 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявен от Н.П.Х.
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД
осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 279, 72 лв. (след допуснато с определение от
27.11.2020 г. изменение на размера на иска чрез увеличаване на неговия размер),
представляваща заплатена без наличие на правно основание за това неустойка по
договор за кредит № ***г. за периода от 05.02.2018 г. до 06.06.2018 г., ведно
със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба – 20.07.2020 г., до
окончателното й изплащане.
Ищецът твърди,
че между страните е сключен договор за кредит от 05.02.2018 г., по силата на
който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер от
750 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40 % и годишен процент на
разходите от 48, 26 %. В клаузата на чл. 4 от договора било установено
задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата
поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от кредитодателя.
В случай на непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят се
задължил да заплати неустойка в общ размер на 100 лв., платима на вноски, ведно
с главницата и уговорената възнаградителна лихва съгласно погасителния план.
Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита, че не дължи плащания за
неустойка, тъй като договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради
сключването му в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действително
приложения, поради това, че уговореното в чл. 4, ал. 2 от договора плащане,
макар и установено като неустойка, по правната си същност представлява скрита
добавка към възнаградителната лихва. Твърди, че неправилно размерът на
плащането по чл. 4, ал. 2 от договора, наречено "неустойката", но
представляващо скрито възнаграждение за ползването на финансовия актив, не е
включен при определяне на годишния процент на разходите, поради което и
посоченият в договора годишен процент на разходите също не отговаря на
действителния, което представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. По така изложените съображения счита договорът за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят
дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, без лихвата и другите
разходи по кредита. Счита, че с включване на клауза за неустойка в този размер
се е достигнало до сключване на договора за кредит при заобикаляне на закона и
в точност на правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В
условията на евентуалност излага съображения за нищожност само на клаузата на
чл. 4, ал. 2 от договора като противоречаща на добрите нрави по смисъла на
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. По така изложените съображения счита, че сумата от 100 лв. по договора,
представляваща вземане на ответника за неустойка, е недължимо заплатена и подлежи на връщане.
Моли за уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на сторените в производството
съдебно-деловодни разноски.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Излага подробни
съображения за неоснователност на предявения иск. Счита, че неустойката не
представлява добавък към договорната лихва, в който смисъл оспорва изложените в
исковата молба твърдения. Твърди, че в сключения договор бил ясно посочен
лихвения процент и годишния процент на разходите по кредита. Поддържа, че
възнаградителната лихва била установена в такъв размер, който не водил до
накърняване на добрите нрави, тъй като свободата на договаряне не поставяла
изискване за съизмеряване на размера на възнаградителната лихва с този на
законната. Твърди, че неустойката представлява форма на договорна отговорност и
в случая последната била установена за обезщетяване на вредите, които
изправната страна би претърпяла от неизпълнението или лошото изпълнение. Счита
за невярно соченото от ищеца, че неустойката е загубила присъщите си обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Счита, че не е нарушена разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, като ищецът не е съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че в годишния процент на разходите не включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора. Твърди, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 33, ал.
1 ЗПК и не е налице нарушение на нейните изисквания. Периодът на начисляване на
неустойката бил с начален момент от изтичане на тридневния срок за предоставяне
на обезпечение до крайния срок на договора, следователно за периода, за който
се начислявала неустойка, не се претендирало обезщетение за забава. Счита, че
договорът за кредит е сключен при съобразяване на изискванията, установени в
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което счита, че не е
налице соченото от ищеца основание за недействителност на договора. Поддържа,
че клаузите на договора са индивидуално установени и не са неравноправни, тъй като
не съдържат уговорки във вреда на потребителя. По така изложените съображения
се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените в
производството разноски.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив
е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
В производството по
делото не е приложен препис на сключения между страните договор за кредит. С
доклада по делото съдът е разпределил надлежно доказателствената тежест между
страните като е указал на ответника, че следва да установи наличие на основание
за получаване на процесната сума. Следователно последният е следвало да
установи наличието на валидно правоотношение, на основание на което е
престирана процесната сума. Доколкото обаче между страните е безспорно, че
между последните е сключен договор за кредит със соченото от ищеца съдържание,
съдът следва да пристъпи към разглеждане на въведените в исковата молба доводи
за недействителност на договора за паричен заем.
С доклада по делото
съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между Н.П. Х.и „Изи Асет Мемиджмънт“ АД е
сключен договор за кредит от 05.02.2018 г., по силата на който в полза на ищеца
– кредитополучател, била предоставена сумата в размер от 750 лв. при фиксиран
лихвен процент по заема от 40 % и годишен процент на разходите от 48, 26 %.
Ответникът не оспорва,
че с разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие,
че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне
едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които
да отговаря на следните изисквания – да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв., да работи по безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, да няма незаплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да
е със статус не по-лош от 401 “Редовен”; или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност –
тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора.
Между страните е
безспорно, че с клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че
при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение
в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати
неустойка на кредитора в размер на сумата от 298, 87 лв. Размерът на
неустойката е установен от вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза.
Вещото лице по
допуснатата по делото и приета без възражения от страните съдебно-счетоводна
експертиза, е установило, че размерът на годишният процент на разходите по
кредит, изчислен по формулата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК е от 41,
70 %, като в последния не е включено установеното в договора задължение за
заплащане на неустойка. Експертизата е установила, че оскъпяване на кредита с
начислената неустойка съотнесена към дължимата и платена главница е с 39, 85 %.
Вещото лице е установило, че ищецът е заплатил сумата от 279, 72 лв. за
погасяване на задължението за неустойка.
Съгласно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да
се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите.
В случая в договора е
посочен годишният процент на разходите по кредита, като вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза е установило, че размерът на годишният процент
на разходите по кредит е от 41, 70 %, като в последния не е включено
установеното в договора задължение за заплащане на неустойка, като оскъпяването
на кредита с начислената неустойка съотнесена към дължимата и платена главница
е с 39, 85 %.
С клаузата на чл. 4,
ал. 2 от договора за потребителски кредит страните са установили, че длъжникът
следва да заплати в полза на кредитодателя неустойка при неизпълнение на
задължението му за осигуряване на обезпечение по чл. 4, ал. 1 от договора в
тридневен срок от сключване на договора. Тази неустойка е уговорена в глобален
размер от 298, 87 лв., като е посочено, че последната е платима разсрочено,
ведно с погасителните вноски по кредита.
Договорът за
потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като
в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички
разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на
договора за потребителски кредит, представляват граждански плод
(възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът за потребителския
кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за
транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да
бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък
начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът
за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от
посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа
информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба
е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
В случая съдът, в
настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца, изложени в исковата
молба, че невключване на предвидената в чл. 4 от договора неустойка, в
процентното изражение на годишния процент на разходите, така както е установен
в договора, води до недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
В този смисъл съдът
ревизира становището си, изразено в постановено по сходен казус решение. Не
следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в
смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не
само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното
тълкуване на посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по
разширителен начин на възприето от общностния законодател правило в
разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от Директивата, осъществено от
националния съд, което е недопустимо, след като националното законодателство е
възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин.
Неправилното
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез невключване в
неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на
договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар неустойката по своята
същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на договора, да представлява скрито
възнаграждение за кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по
кредита, не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за
неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от
договора.
Съдът намира за
необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на
договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически
по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение на
разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в глобален
размер и като част, която се добавя към размера на седмичната вноска по
кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
По така изложените
съображения съдът намира, че при сключване на договора за кредит не е допуснато
соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е допуснато и
соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК,
тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а именно от 35
%, като макар отделно да не е установен размерът на договорната лихва,
последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата
стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като разликата между
посочените две суми, формира и размера на левовата равностойност на
възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че лихвеният процент е
фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена формулата за неговото
определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне
по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не възприема
цитираната от ищеца, без конкретно посочване на съдебните актове, на които се
позовава, съдебна практика, съгласно която недействителна, поради противоречие
с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва по необезпечени кредити. В договора е посочен общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с
главницата по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка
дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитодателя.
Налице са и
останалите, установени в закона изисквания за необходимо съдържание на договора
за потребителски кредит - изготвен е погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се откаже от кредита в
определен срок.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечение на договора в размер на сумата от 298, 87 лв., която се заплаща
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто
размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на установена
между страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора.
Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като
обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената
му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като
неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за
обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение
на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен
характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя
за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на
обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното
договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка
допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този извод на съда –
че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение
за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение,
тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на
главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените
съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с
което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
Следователно тази
клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумата,
заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени
в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани
при начална липса на основание. В производството по делото е установено, че в
изпълнение на договора ищецът е заплатил сумата от 279, 72 лв. за неустойка,
което обстоятелство се установява от представената от ответника справка за
извършени плащания. Ето защо и предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 279, 72 лв. - представляваща
недължимо заплатена неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора.
При този изход на
правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от последния разноски от 170 лв., от които сумата от 50 лв.
за заплатена държавна такса и сумата от 120 лв. – депозит за съдебно-счетоводна
експертиза.
В производството по
делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което
и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищцата
– ***, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 300 лв., определенона
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията й към момента на определяне на възнаграждението от съда.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет. 2, ап. 40-46, да
заплати на Н.П.Х.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата
от 279, 72 лв. (след
допуснато с определение от 27.11.2020 г. изменение на размера на иска чрез
увеличаване на неговия размер), представляваща заплатена без наличие на правно
основание за това неустойка по договор за кредит № ***г. за периода от
05.02.2018 г. до 06.06.2018 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране
на исковата молба – 20.07.2020 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мемиджмънт“ АД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на Н.П.Х. сумата от 170 лв. – съдебно-деловодни
разноски в производството по гр.д. № 8838/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мемиджмънт“ АД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,
на *** Е. И., АК – Пловдив, *****, с адрес гр. П., ул. “Х. К.” № , сумата от 300
лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по гр.д. № 8838/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване,
с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК