гр. София, 01.12.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Т. Димитрова
Членове: Михаил Малчев
Божидар Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 821 по описа за 2021 година
Производството е по реда
на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 13739 от 29.08.2016 г., постановено по гр.
д. № 21239/2014 г. на Софийски районен съд, 46 състав, е признато за установено
на основание чл. 415 вр. с чл. 422 ГПК в отношенията
между страните, че В.И.Л. с ЕГН:********** дължи на „Т.С.” ЕАД с ЕИК:******,
сумата от 4479,03 лв. (главница), представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за имот с аб. № 095269 (ап. № 17, находящ се в гр. София, р-н „Изгрев“, ул. „******) за
периода м. март 2011 г. - м. април 2013 г., ведно с мораторна
лихва в размер на 383,17 лв. за периода 01.05.2011г. - 05.12.2013 г., както и
законна лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
27.12.2013 г. до окончателното изплащане, за които суми е била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 22147/2013 г.
на Софийски районен съд, 81 състав.
Решението е обжалвано от В.Л.. Същата обаче е починала
след подаване на въззивната жалба, като СРС като
администриращ жалбата съд, е конституирал законите й наследници с определение
от 22.02.2018 г., а именно П. В.С., И. Ст.С., Т. П.Л. и Р. П.Л.. Въззивната жалба по отношение на конституираните
жалбоподатели /като наследници/ П. В.С., И. Ст.С., е върната с разпореждане на първоинстанционния съдия по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК от
10.11.2018 г., влязло в сила като необжалвано на 03.01.2019 г. според
отбелязването по него. Ето защо спрямо тях решението е влязло в сила на
03.01.2019 г. съгласно чл. 296, т. 2 от ГПК- в този смисъл т.7 от ТР № 7/2017
г. по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Предмет на настоящото въззивно производство е обжалването от Р.П.Л. и Т.П.Л. на решението
по гр. д.№ 21239/2014 г. на СРС, 46 състав, за дължимост
от всеки от тях като законни наследници на В.И.Л. на по 1/ 4 ид.ч. от сумите, посочени
в решението.
Изложените доводи във въззивна
жалба са за неправилност в обжалваната част на съдебното решение. Оспорва се изводът
на районния съд за дължимост на вземането на „Т.С.”
ЕАД за главница и възнаграждение за
предоставяне на услуга дялово разпределение. Поддържа се, че няма доказателства
за възникнало между В.И.Л. *** ЕАД валидно облигационно правоотношение. Изтъква
се липсата на доказателства за достоверното отчитане на потребената
топлоенергия и количество енергия за затопляне на водата. Моли се да се уважи въззивната жалба, като се отхвърлят изцяло предявените
искове. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът по въззивната жалба - „Т.С.“ ЕАД, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивната
жалба. С него последната се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи в
подкрепа на правилността на рещението на районния
съд. Претендира се присъждане на сторените разноски във въззивното
производство.
Третото лице-помагач не
е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относими към спора факти и
на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивните жалби е направено оплакване относно фактите и
приложимото право, очертава обхвата на въззивната
проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение в
обжалваните части въззивният съд намира наведените с въззивните жалби доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на
приложими императивни материално правни норми от страна на районния съд.
Договорът за продажба на топлинна енергия е неформален
и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването й от потребителя.
Потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва
за собствени нужди, като ползва топлоснабдения имот по
силата на вещно /чл. 106а ЗЕЕ /отм./, §1, т. 42 ЗЕ към редакцията съгласно
ДВ бл. 18/2005г./ или по силата на облигационно /§1, т. 42 ЗЕ, действаща
до края на процесния период/ право на ползване.
Предвид тези разпоредби облигационната връзка по договорът за доставка на
топлинна енергия възниква ex lege
от момента на възникване на правото на собственост, респ. правото на ползване.
В
разглеждания случай по категоричен начин се доказва, че В.И.Л. е била потребител на топлинна енергия
като лице със запазено вещно право на ползване върху имота - обект с аб.
№ 095269 - ап. № 17, находящ се в гр. София, р-н
„Изгрев“, ул. „******. Същата не е оспорила качеството си на ползвател се е явявала потребител
на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, а следователно и
длъжник за цената на доставяната в апартамента топлоенергия (чл. 155 ЗЕ),
включително и на тази, отдадена от сградната
инсталация. По категоричен начин е установено подаването на топлинна енергия
към сградата, в която се намира процесният имот за процесния период. Съгласно заключенията на приетите в първоинстанционното производство съдебно - счетоводната и
съдебно – технически експертизи, които районният съд обосновано е кредитирал, че
през процесния период сумите за топлинна енергия,
отдадена на сградната инсталация е била изчислявана
по формула, нормативно установена с Наредба № 16-334 / 06.04.2007 г. Установява
се, че тази формула е била приложена за отопляема кубатура от 177 куб. м,
докато съгласно акт за разпределение на кубатурата отопляемата кубатура възлиза
на 224 куб. м. Това означава, че за процесиня период
на този потребител е било начислявано по-малко количество топлинна енергия (и
съответно цена) за компонента сградна инсталация. В процесния имот е имало 4 бр. отоплителни тела с монтирани
ИРРО и 1 бр. водомер за топла вода. През процесния
период уредите са били отчитани, като отчетите са с подпис на потребител.
Отчетените стойности фигурират в изравнителните сметки. На потребителя не е
била начислявана топлинна енергия за отопление на общи части, тъй като
радиаторите в стълбището са били демонтирани. Съгласно заключението на съдебно
– счетоводната експертиза за процесния период м. март
2011 г. - м. април 2013 г. дължимата сума за топлинна енергия възлиза на
4479,03 лв., а лихвата за забава (мораторната
лихва) върху отделните месечни задължения възлиза общо на 411,63 лв. за периода
01.05.2011 г. - 05.12.2013 г. Предвид изложеното обоснован се явява изводът на
районния съд, че процесните установителни
искове са доказани по основание и са уважени в съответния дължим размер, като
липсват данни да са заплатени процесните задължения.
Изложените
правни аргументи от районния съд, въз основа на които е уважил предявения иск,
са законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и след
анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав
счита, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди в
обжалваната част.
Неоснователни
са възраженията на въззивника, обективирани
във въззивната жалба. Тези възражения са напълно
безпочвени и са оборени от приетите доказателства в първоинстанционното,
които по-горе бяха обсъдени от въззивния съд. Предвид
техния бланкетен характер и липсата в тях на
конкретност, относима към предмета на спора, въззивният съд не намира за необходимо да ги обсъжда
по-детайлно.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част следва
да се потвърди.
По разноските
за въззивната инстанция:
Предвид
неоснователността на въззивната жалба и наличието на
разноски единствено за юрисконсултско възнаграждение,
въззиваемата страна има право на такива съгласно чл.
78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК. На основание чл. 78,
ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр.
с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, въззивният
съд определя на въззиваемото дружество сумата 100.00
лв. - юрисконсултско възнаграждение, предвид
сложността на делото и неявяването в открито съдебно заседание на процесуалния
му представител.
Воден от изложеното,
съдът
ПОТВЪРЖДАВА в
обжалваната част решение № 13739 от 29.08.2016 г., постановено по гр. д. №
21239/2014 г. на Софийски районен съд, 46 състав.
ОСЪЖДА Р.П.Л. с ЕГН:**********
и Т.П.Л. с ЕГН:********** да платят на „Т.С.” ЕАД с ЕИК:****** сумата от 100
лева - разноски по водене на въззивното производство.
Решението е постановено
при участието на трето лице - помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД - „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател:_______________________
Членове:
1._______________________
2.