№ 31108
гр. София, 22.07.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110138111 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба с вх. номер 195152 от 07. 07. 2023
г. на Г. Б. К. срещу *******.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който признава
исковете. Този отговор на исковата молба с вх. номер 138705 от 25. 04. 2024 г.
инкорпорира и насрещни искове.
С определение № 26453, постановено на 27. 06. 2024 г. по настоящото дело, 150-
и състав на Софийския районен съд е съединил на основание чл. 213 ГПК към
настоящото дело производствата по гр. дело № 38113 по описа на 34-ти състав за 2023
г. и гр. дело № 70161 по описа на 161-ви състав за 2023 г. Така предмет на делото са
станали и искова молба с вх. номер 195170 от 07. 07. 2023 г. и искова молба с вх. номер
368837 от 21. 12. 2023 г. В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на тези искови
молби.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба.
Към исковите молби и насрещната искова молба са приложени писмени
документи, които са необходими за изясняването на предмета на делото от фактическа
страна и следва да бъдат приети като писмени доказателства. По отношение на
евентуалното приемане на приложените документи към двата отговора на искови
молби, които не съдържат насрещни искове, първостепенният съд ще се произнесе в
първото открито съдебно заседание, след като предостави възможност на ищеца да
изрази съответно становище.
За изясняването на делото от фактическа страна на съда са необходими
специални знания от областта на счетоводството. Поради тази причина съдът намира,
че следва да назначи служебно съответна експертиза. Доколкото са предявените както
искове, така и насрещен иск, авансовите разходи за възнаграждаването на вещото лице
1
трябва да бъдат поети пропорционално от двете страни.
Така мотивиран и на основание чл. 140 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА гр. дело № *********38111 по описа на Софийския районен съд,
III гражданско отделение, 150-и състав, за 2023 г., за разглеждане в открито съдебно
заседание на 10. 10. 2025 г. от 10, 00 часá, за която дата и час да се призоват страните.
ПРИЕМА представените с искова молба с вх. номер 195152 от 07. 07. 2023 г.,
искова молба с вх. номер 195170 от 07. 07. 2023 г., искова молба с вх. номер 368837 от
21. 12. 2023 г. и отговор на исковата молба с вх. номер 138705 от 25. 04. 2024 г.
документи като писмени доказателства по делото.
ОТЛАГА произнасянето по евентуалното приемане на останалите документи,
приложени към отговор на исковата молба с вх. номер 257716 от 18. 09. 2023 г. и
отговор на исковата молба с вх. номер 86957 от 15. 03. 2024 г. като писмени
доказателства по делото, във връзка с което ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на
ищеца да се запознае с тези писмени документи и да изрази съответно становище най-
късно до края на първото открито съдебно заседание.
НАЗНАЧАВА съдебно-счетоводна експертиза, която да работи по следните
задачи:
1. „Какъв е действителният годишен процент на разходите по договор за паричен
заем „***“ номер *** от 05. 04. 2023 г.? Отговорете в два варианта: първи, ако
неустойката по т. 6. 2. не се отчита като разход по кредита; и втори, ако
тази неустойка се отчита като разход по кредита“;
2. „Каква парична сума е била реално предадена от ******* на Г. Б. К. във връзка с
договор за паричен заем „***“ номер *** от 05. 04. 2023 г.?“;
3. „Какви плащания е направил Г. Б. К. в полза на ******* във връзка с договор за
паричен заем „***“ номер *** от 05. 04. 2023 г.?“;
2
4. „Какъв е действителният годишен процент на разходите по договор за
потребителски кредит № *** от 18. 04. 2023 г.? Отговорете в два варианта:
първи, ако неустойката по чл. 11 не се отчита като разход по кредита; и
втори, ако тази неустойка се отчита като разход по кредита“;
5. „Каква парична сума е била реално предадена от ******* на Г. Б. К. във връзка с
договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2023 г.?“;
6. „Какви плащания е направил Г. Б. К. в полза на ******* във връзка с договор за
потребителски кредит № *** от 18. 04. 2023 г.?“;
7. „Какъв е действителният годишен процент на разходите по договор за
потребителски кредит № *** от 18. 04. 2022 г.? Отговорете в два варианта:
първи, ако неустойката по чл. 11 не се отчита като разход по кредита; и
втори, ако тази неустойка се отчита като разход по кредита“;
8. „Каква парична сума е била реално предадена от ******* на Г. Б. К. във връзка с
договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2022 г.?“;
9. „Какви плащания е направил Г. Б. К. в полза на ******* във връзка с договор за
потребителски кредит № *** от 18. 04. 2022 г.?“.
ОПРЕДЕЛЯ за вещо лице П. А. Д.. ОПРЕДЕЛЯ депозит за възнаграждение на
вещото лице в размер на 800 лева, от които 500 лева вносими от Г. Б. К. и 300 лева
вносими от ******* в едноседмичен срок от връчването на преписа от настоящото
определение по платежна сметка на Софийския районен съд.
ИЗГОТВЯ следния проект за доклад на основание чл. 140, ал. 3 във връзка с чл.
146, ал. 1 и ал. 2 ГПК:
С искова молба с вх. номер 195152 от 07. 07. 2023 г. Г. Б. К. твърди, че на 05. 04.
2023 г. сключил със ******* от разстояние договор за паричен заем „***“ номер ***,
по силата на който получил в заем парична сума в размер на 1 500 лева. Ищецът поел
договорните задължения да върне така получената парична сума и да заплати
фиксирана възнаградителна лихва на годишна основа в размер на 40, 05 % на шест
ежемесечни погасителни вноски, две от които в размер на 50 лева и 6 стотинки, а
останалите четири – в размер на 406 лева и 80 стотинки. Г. Б. К. наред с това поел и
задължението в тридневен срок от усвояването на заетата парична сума да предостави
3
определено обезпечение – поръчителство на едно или две физически лица с
осигурителен доход поне седем пъти (при един поръчител) или поне четири пъти (при
двама поръчители) по-голям от минималната работна заплата за страната, да не са
поръчители или заематели по други договори за заем, сключени от *******, да нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, както и да представят
служебна бележка от работодателя си или съответстващ документ за размера на
получавания доход. В случай на неизпълнение на това задължение страните уговорили
Г. Б. К. да дължи неустойка в размер на 997 лева и 98 стотинки. При това положение в
договора за паричен заем „***“ бил посочен годишен процент на разходите 47, 92 %.
Според Г. Б. К. така сключеният договор е нищожен. Развива доводи, че посоченият в
него годишен процент на разходите не съответства на действителния, като изтъква, че
вноската за неустойка е разсрочена и е включена в погасителния план. Намира
уговорената възнаградителна лихва за неясна – не било посочено какъв е лихвеният
процент на ден, както не било посочено и дали лихвата се начислява върху целия
размер на главницата или върху нейния остатък. Намира освен това, че уговорката за
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, защото надвишава трикратния
размер на законната лихва, в какъвто смисъл била трайната съдебна практика. Твърди,
че уговорената неустойка също е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
изразяващо се в излизане извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната
функция на неустойката, като се позовава на тълкувателна съдебна практика. Освен
това неустойката служела за неоправдано и непосочено в договора оскъпяване чрез
прехвърлянето на риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
за извършване на предварителна оценка на платежоспобността на длъжника, като се
позовава на правото на Европейския съюз. Изтъква, че размерът на неустойката е
съпоставим с този на главницата по кредита. Намира уговорката за неустойка за
нищожна и поради противоречие с добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност
на предоставената услуга и договорената цена и нарушаване на принципа на
добросъвестността. Уговорката за неустойка освен това заобикаляла повелителната
правна норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като се уговаряло допълнително обезщетение за
неизпълнене на акцесорно договорно задължение, от което кредиторът не търпял
вреди. Оспорва клаузите на договора и като неравноправни, в това число и клаузата на
чл. 11. Обосновава, че нищожността на съответните клаузи влече нищожност на целия
договор. Иска от съда да прогласи нищожността на целия договор за паричен заем
„***“ номер *** от 05. 04. 2023 г., а евентуално – да прогласи нищожността на
съответните негови клаузи. Претендира разноски.
Със съответния отговор на искова молба с вх. номер 138705 от 25. 04. 2024 г.
******* прави искане за съединяване на дела по чл. 213 ГПК. По същество оспорва
исковете като неоснователни. Обосновава, че договор за паричен заем „***“ номер
4
*** от 05. 04. 2023 г. отговаря както на изискванията на ЗПК, така и на тези на ЗПФУР.
Изтъква, че Г. Б. К. е бил наясно свсички условия по договора, като сам е избрал
параметрите и условията му, поради което клаузите се явявали индивидуално
уговорени. Изтъква, че той е разполагал с правото си да се откаже от договора в
продължение на цели четиринадесет дни, за което е бил информиран, но не го е
упражнил. Поддържа, че уговорената възнаградителна лихва е ясна и няма
неравноправен характер. Заявява, че при формирането на годишния процент на
разходите били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Отрича
годишният процент на разходи да превишава петкратния размер на законовата лихва,
определен към момента на сключването на договора. Във връзка с това намира и че
уговорката за възнаградителна лихва не би могла да противоречи на добрите нрави,
при положение, че нейния размер не превишава установения от закона максимум от
петкратния размер на законната лихва, като се позовава на съдебна практика.
Признава, че неустойката не е била включена като разход при изчисляването на
годишния процент на разходите, но обяснява, че това било така, защото годишният
процент и компонентите му трябвало да бъдат посочени към датата на сключването на
договора, а неустойката трябвало да бъде заплатена само в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение след сключването на договора. Позовава
се на чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48ЕО, според която при изчисляването на
годишния процент на разходите не се взимали предвид сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит.
Към датата на сключването на договора кредиторът не бил знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Отрича неустойката да представлява
лихва, като подробно разграничава уговорката за неустойка от тази за възнаградителна
лихва. Отрича и да е осъществил заблуждаваща търговска практика. Изтъква, че този
договор бил двадесет и вторият от общо двадесет и три, във всеки един от които Г. Б.
К. се бил съгласил да уговори подобна неустойка. Всъщност поведението на Г. Б. К.
било в пряко противоречие с добросъвестността, която страните дължали в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД, и принципа, че никой не може да черпи
права от неправомерното си поведение. Неправилно Г. Б. К. се позовавал на чл. 33, ал.
1 ЗПК, защото когато била уговорена неустойка за неизпълнение на задължението да
бъде предоставено обезпечение кредиторът единовластно преценявал дали да търси
реално изпълнение на това задължение или обезщетение вместо изпълнение чрез
компенсаторната неустойка. Отрича да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Намира за
неоснователни доводите за нищожност поради липса на направена проверка на
кредитоспособността на потребителя, изтъква че клаузите са ясни и написани на
разбираем език, че потребителят е разполагал с информация за тях преди сключването
на договора, което сам инициирал, както и че е сключил общо двадесет и три договора
за кредит със сходни клаузи, което изключвало възможността те да са неравноправни.
5
Иска от съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Със същия отговор на исковата молба ******* предявява насрещен иск срещу Г.
Б. К.. Твърди, че е предоставил на Г. Б. К. въз основа на договор за паричен заем „***“
номер *** от 05. 04. 2023 г. парична сума в размер на 1 500 лева, но Г. Б. К. не
изпълнил задължението си да предостави обезпечение и извършил едно-единствено
плащане по договора на сума в размер на 435 лева и 30 стотинки. Поддържа, че
падежът на всички вноски по кредита бил настъпил. Непогасените задължения на Г. Б.
К. били в размер на общо 2 856 лева и 62 стотинки, от които 1 500 лева главница, 177
лева и 26 стотинки възнаградителна лихва, 612 лева и 74 стотинки договорна
неустойка и 566 лева и 62 стотинки такси. Иска от съда да осъди Г. Б. К. да му заплати
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 1 064 лева и 70 стотинки, част от
общата сума 1 500 лева, представляваща главница по договор за паричен заем „***“
номер *** от 05. 04. 2023 г., а при условията на евентуалност да го осъди да му
заплати същата сума на основание чл. 23 ЗПК. Претендира разноски.
С искова молба с вх. номер 195170 от 07. 07. 2023 г. Г. Б. К. твърди, че на 18. 04.
2023 г. сключил със ******* договор за потребителски кредит № ***, по силата на
който получил в заем парична сума в размер на 3 100 лева. Ищецът поел договорните
задължения да върне така получената парична сума и да заплати фиксирана
възнаградителна лихва на годишна основа в размер на 44, 5 % на тридесет и седем
ежеседмични погасителни вноски, пет от които в размер на 26 лева и 82 стотинки, а
останалите тридесет и две – в размер на 111 лева и 32 стотинки. Г. Б. К. наред с това
поел и задължението в тридневен срок от усвояването на заетата парична сума да
предостави определено обезпечение – поръчителство на едно или две физически лица
с осигурителен доход поне седем пъти (при един поръчител) или поне четири пъти
(при двама поръчители) по-голям от минималната работна заплата за страната, да не
са поръчители или заематели по други договори за заем, сключени от *******, да
нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, както и да представят
служебна бележка от работодателя си или съответстващ документ за размера на
получавания доход. В случай на неизпълнение на това задължение страните уговорили
Г. Б. К. да дължи неустойка в размер на 2 778 лева и 66 стотинки. При това положение
в договора за потребителски кредит бил посочен годишен процент на разходите 56, 71
%. Според Г. Б. К. така сключеният договор е нищожен. Развива доводи, че посоченият
в него годишен процент на разходите не съответства на действителния, като изтъква,
че вноската за неустойка е разсрочена и е включена в погасителния план. Намира
уговорената възнаградителна лихва за неясна – не било посочено какъв е лихвеният
процент на ден, както не било посочено и дали лихвата се начислява върху целия
размер на главницата или върху нейния остатък. Намира освен това, че уговорката за
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, защото надвишава трикратния
6
размер на законната лихва, в какъвто смисъл била трайната съдебна практика. Твърди,
че уговорената неустойка също е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
изразяващо се в излизане извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната
функция на неустойката, като се позовава на тълкувателна съдебна практика. Освен
това неустойката служела за неоправдано и непосочено в договора оскъпяване чрез
прехвърлянето на риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
за извършване на предварителна оценка на платежоспобността на длъжника, като се
позовава на правото на Европейския съюз. Изтъква, че размерът на неустойката е
съпоставим с този на главницата по кредита. Намира уговорката за неустойка за
нищожна и поради противоречие с добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност
на предоставената услуга и договорената цена и нарушаване на принципа на
добросъвестността. Уговорката за неустойка освен това заобикаляла повелителната
правна норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като се уговаряло допълнително обезщетение за
неизпълнене на акцесорно договорно задължение, от което кредиторът не търпял
вреди. Оспорва клаузите на договора и като неравноправни, в това число и клаузата на
чл. 11. Обосновава, че нищожността на съответните клаузи влече нищожност на целия
договор. Иска от съда да прогласи нищожността на целия договор за потребителски
кредит № *** от 18. 04. 2023 г., а евентуално – да прогласи нищожността на
съответните негови клаузи. Претендира разноски.
С отговора на исковата молба с вх. номер 257716 от 18. 09. 2023 г. *******
признава сключването на договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2023 г. и
признава иска за нищожност на клаузата за неустойка. По същество намира, че
доводите на Г. Б. К. за противоречие на уговорената възнаградителна лихва поради
нейния размер с добрите нрави почива на отменени нормативни актове, които не са
приложими към датата на сключването на договора – Законите против лихвоимството
от 31. 03. 1931 г., 30. 07. 1933 г. и 14. 08. 1946 г. и Постановление № 5 от 18. 01. 1991 г.
за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите. След
влизането на нашата държава в Европейския съюз обаче бил поставен като основен
акцент балансът между гарантираната с ДФЕС свобода на договаряне в рамките на
установения вътрешен пазар и засилената потребителска защита. Прилагането на
подобно ограничение относно договорната лихва съставлявало недопустимо
регулиране на пазарни обществени отношения от съда в нарушение на ДФЕС,
вътрешното и европейското законодателство в областта на потребителското
кредитиране и по-конкретно Директива 2008/48/ЕО. Европейското законодателство не
въвеждало изрично ограничение на пределния размер на договорната лихва. Такова
имплицитно ограничение въвеждал българският Закон за потребителския кредит чрез
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като лихвата била компонент при определянето на
годишния процент на разходите съгласно пар. 1, т. 1 ДР. Твърди, че в договора били
посочени условията за прилагане на размера на лихвения процент, както и общата
7
сума за плащане. Отрича да е нищожна клаузата, определяща годишния процент на
разходите. В конкретния случай той бил в размер на 56, 71 % и бил изчислен по
формулата по приложение № 1, като от съдържанието на процесния договор било
видно, че единственият разход по кредита бил посоченият в договора годишен лихвен
процент. Изтъква, че годишният процент на разходите трябва да бъде изчислен в
момента, в който кредитният договор е сключен. Иска от съда да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК.
С искова молба с вх. номер 368837 от 21. 12. 2023 г. Г. Б. К. твърди, че на 18. 04.
2022 г. сключил със ******* договор за потребителски кредит № ***, по силата на
който получил в заем парична сума в размер на 1 600 лева. Ищецът поел договорните
задължения да върне така получената парична сума и да заплати фиксирана
възнаградителна лихва на годишна основа в размер на 40, 05 % на седемнадесет
ежеседмични погасителни вноски, две от които в размер на 12 лева и 46 стотинки, а
останалите петнадесет – в размер на 113 лева и 43 стотинки. Г. Б. К. наред с това поел
и задължението да предостави обезпечение в тридневен срок от сключването на
договора. Г. Б. К. можел да избере какво да бъде обезпечението – банкова гаранция в
размер, почти двоен на отпуснатия кредит, или поръчителство на физически лица,
които трябвало да отговарят на кумулативно зададени условия, чиято проверка била
несъвместима с тридневния срок. В случай на неизпълнение на това задължение
страните уговорили в чл. 10 от договора неустойка в размер на 687 лева и 63 стотинки.
При това положение в договора за потребителски кредит бил посочен годишен
процент на разходите 49, 84 %. Според Г. Б. К. така сключеният договор е нищожен.
Развива доводи, че посоченият в него годишен процент на разходите не съответства на
действителния и не включва неустойката по чл. 10 от договора. Според практиката на
Съда на Европейския съюз хипотезата, при която в договора се съдържа само
математическата формулара за изчисляването на годишния процент на разходите, без
обаче да са посочени необходимите данни за това изчисляване, трябвало да се
приравни на непосочване на годишен процент на разходите. Твърди, че
действителният годишен процент на разходите надвишавал петкратния размер на
законовата лихва, поради което било нарушено императивното изискване на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Относно уговорената възнаградителна лихва излага доводи, че тя е
немотивирано завишена и противоречи на добрите нрави (принципите на
справедливостта и добросъвестността). Позовава се на съдебната практика, според
която уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща два или три пъти размера на
законната лихва в зависимост от това дали се касае за обезпечен или необезпечен
кредит, противоречи на добрите нрави. Излага доводи за неравноправност на
уговорката за неустойка, както и на уговорката по чл. 12, ал. 1 от договора, която
според Г. Б. К. прехвърляла риска при промяна на официалния курс лев/евро изцяло
8
върху кредитополучателя. Изтъква, че неустойката нямала типичните си функции,
защото се дължала при неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение дори и Г. Б. К. да изпълнявал редовно основните си задължения по
договора, като погасява вноските. Стига до извода, че неустойката противоречи и на
добрите нрави, като се позовава на тълкувателна съдебна практика. Иска от съда да
прогласи нищожността на целия договор за потребителски кредит № *** от 18. 04.
2022 г., а евентуално – да прогласи нищожността на чл. 3, ал. 1, т. 5, чл. 3, ал. 1, т. 7, чл.
11, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 от договора. Претендира разноски.
Със съответния отговор на искова молба с вх. номер 86957 от 15. 03. 2024 г.
******* прави искане за съединяване на дела по чл. 213 ГПК. По същество оспорва
исковете като неоснователни. Обосновава, че договор за потребителски кредит № ***
от 18. 04. 2022 г. отговаря на изискванията на ЗПК. Изтъква, че Г. Б. К. е бил наясно
свсички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му, поради
което клаузите се явявали индивидуално уговорени. Изтъква, че той е разполагал с
правото си да се откаже от договора в продължение на цели четиринадесет дни, за
което е бил информиран, но не го е упражнил. Поддържа, че уговорената
възнаградителна лихва е ясна и няма неравноправен характер. Заявява, че при
формирането на годишния процент на разходите били спазени всички закрепени в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Отрича годишният процент на разходи да превишава
петкратния размер на законовата лихва, определен към момента на сключването на
договора. Във връзка с това намира и че уговорката за възнаградителна лихва не би
могла да противоречи на добрите нрави, при положение, че нейния размер не
превишава установения от закона максимум от петкратния размер на законната лихва,
като се позовава на съдебна практика. Признава, че неустойката не е била включена
като разход при изчисляването на годишния процент на разходите, но обяснява, че
това било така, защото годишният процент и компонентите му трябвало да бъдат
посочени към датата на сключването на договора, а неустойката трябвало да бъде
заплатена само в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение след
сключването на договора. Позовава се на чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48ЕО, според
която при изчисляването на годишния процент на разходите не се взимали предвид
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според
договора за кредит. Към датата на сключването на договора кредиторът не бил знаел
дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Отрича неустойката да
представлява лихва, като подробно разграничава уговорката за неустойка от тази за
възнаградителна лихва. Отрича и да е осъществил заблуждаваща търговска практика.
Изтъква, че този договор бил двадесет и вторият от общо двадесет и три, във всеки
един от които Г. Б. К. се бил съгласил да уговори подобна неустойка. Всъщност
поведението на Г. Б. К. било в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД, и принципа, че никой
9
не може да черпи права от неправомерното си поведение. Неправилно Г. Б. К. се
позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, защото когато била уговорена неустойка за
неизпълнение на задължението да бъде предоставено обезпечение кредиторът
единовластно преценявал дали да търси реално изпълнение на това задължение или
обезщетение вместо изпълнение чрез компенсаторната неустойка. Отрича да е налице
нарушение на чл. 143 ЗЗП. Намира за неоснователни доводите за нищожност поради
липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, изтъква че
клаузите са ясни и написани на разбираем език, че потребителят е разполагал с
информация за тях преди сключването на договора, което сам инициирал, както и че е
сключил общо двадесет и три договора за кредит със сходни клаузи, което изключвало
възможността те да са неравноправни. Иска от съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Г. Б. К. предявява шест кумулативно и евентуално съединени установителни
иска с ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл. 26, ал. 1 ЗЗД. ******* предявява два евентуално
съединени осъдителни иска, главният от които с ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл. 79, ал.
1, предл. първо във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК, а
евентуалният – с ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл. 55, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК.
УКАЗВА на Г. Б. К., че във връзка с предявените от него установителни искове
в негова тежест е да установи при условията на пълно и главно доказване което и да е
от твърдените от него основания за нищожност на договор за паричен заем „***“
номер *** от 05. 04. 2023 г., договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2023 г.
и договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2022 г., съответно техните отделни
уговорки. В тежест на ******* по тези установителни искове е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че клаузите на договор за паричен заем „***“
номер *** от 05. 04. 2023 г., договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2023 г.
и договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2022 г. са били индивидуално
уговорени.
УКАЗВА на *******, че не сочи доказателства клаузите на договор за паричен
заем „***“ номер *** от 05. 04. 2023 г., договор за потребителски кредит № *** от 18.
04. 2023 г. и договор за потребителски кредит № *** от 18. 04. 2022 г. да са били
индивидуално уговорени.
УКАЗВА на *******, че във връзка с предявените от него насрещни искове в
негова тежест е да установи при условията на пълно и главно доказване валидното
10
сключване на договор за паричен заем „***“ номер *** от 05. 04. 2023 г. и че реално е
предоставил на Г. Б. К. във връзка с така сключения договор парична сума в размер на
1 500 лева. В тежест на Г. Б. К. по тези насрещни искове е да установи при условията
на пълно и главно доказване, че е получил сумата в размер на 1 500 лева на валидно
правно основание, а ако е получил при начална липса на основание поради
нищожността на договор за паричен заем „***“ номер *** от 05. 04. 2023 г., то да
докаже, че е възстановил на ******* чистата стойност (главницата) на
недействителния договор за потребителски кредит в размер на поне 1 064 лева и 70
стотинки.
УКАЗВА на Г. Б. К., че не сочи доказателства да е възстановил на *******
чистата стойност (главницата) на твърдения за недействителен договор за паричен
заем „***“ номер *** от 05. 04. 2023 г. в размер на поне 1 064 лева и 70 стотинки
ОБЯВЯВА на страните, че съдът ще следи служебно за нищожността на клаузи,
за което ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на страните при условията на
състезателност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на
неравноправност на клаузи от договора.
УКАЗВА на страните, че следва най-късно в първото открито съдебно заседание
да изложат становищата си във връзка с дадените указания и по доклада на делото,
както и да предприемат съответните процесуални действия, като ги
ПРЕДУПРЕЖДАВА, че ако в изпълнение на предоставената им възможност не
направят доказателствени искания, то те няма да могат да сторят това по-късно, освен
в случаите по чл. 147 ГПК.
УКАЗВА на страните, че ако отсъстват повече от един месец от адреса, който са
съобщили по делото или на който веднъж им е било връчено съобщение, са длъжни да
уведомят съда за новия си адрес, като при неизпълнение на това задължение всички
съобщения ще бъдат приложени към делото и ще се смятат за редовно връчени.
ПРИКАНВА страните към спогодба – сигурен и надежден начин за
разрешаването на спора, при който половината внесена държавна такса ще се
възстанови на ищеца. УКАЗВА на страните, че за приключването на делото със
съдебна спогодба е необходимо или да се явят лично, или да изпратят упълномощен
изрично за тази цел процесуален представител, който да представи съответно
пълномощно.
11
УКАЗВА на страните, че за извънсъдебно разрешаване на спора при условията
на бързина и ефективност може да пристъпят към медиация. Ако желаят медиация, то
те биха могли да се обърнат към центъра по медиация при Софийския районен съд
и/или към медиатор от Единния регистър на медиаторите към Министерството на
правосъдието.
УКАЗВА на страните, че могат да изберат електронен адрес, на който да им
бъдат връчвани призовките, съобщенията и съдебните книжа съгласно правилата на
чл. 38, ал. 2 - 4 от Гражданския процесуален кодекс.
Определението не подлежи на обжалване.
Служебно изготвени преписи от определението да се връчат на страните.
Вещото лице да бъде уведомено след цялостното внасяне на депозита.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12