№ 21118
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20251110111677 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване за нищожен на Договор за потребителски кредит № **** от 28.06.2023г.,
сключен между ищеца Д. С. Й. и ответника „ФИРМА“ ООД, поради наличието на
неравноправни клаузи, евентуално на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 146
ЗЗП, вр. чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 от
договора, уреждаща неустойка, поради противоречие с добрите нрави, както и кумулативно
съединен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на
сумата от 836,00 лева, представляваща недължимо платена сума по договора.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № **** от 28.06.2023г. Сочи се, че съгласно договора кредиторът предоставя на
потребителя парични средства в размер на 1 000,00 лева при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 44,50 % и ГПР 54,25 %. Твърди, че съгласно погасителен план ищецът
следвало да направи 2 вноски в размер на 37,08 лева и 4 вноски от по 273,60 лева, като
сумата включвала главница и лихва. Сочи, че в погасителния план отделно били посочени
вноски, всяка от които в размер на 306,00 лева, които включвали и неустойка, като в този
случай общата сума за връщане по кредита била в размер на 1 836,00 лева. Твърди, че
кредитът е нищожен, поради съдържание на неравноправни клаузи. Сочи, че се наблюдава
прекомерност на годишния лихвен процент от 44,50 %. Твърди, че има скрито увеличаване
на ГПР, в който не била включена дължимата неустойка, както и оспорва действителността
на клауза, задължаваща кредитополучателя да представи обезпечение, предвиждаща
неустойка от 667,44 лева, в случай на непредоставянето му. Излага твърдения за нищожност
на уговорената в договора неустойка. Ищецът твърди също, че е погасил изцяло дължимите
по договора суми в размер на 1 836,00 лева. При тези твърдения моли съда да прогласи
нищожността на договора, както и да осъди ответника да заплати сума в размер на 836,00
лева, представляваща недължимо платени по договора суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва
основателността на предявените искове. Твърди, че не е налице недействителност на
1
договора, като излага подробни аргументи по отношение на формирането размера на ГПР,
размера на възнаградителната лихва и неустойката. Сочи, че клаузите не са неравноправни,
като същите са индивидуално договорени. Твърди, че в периода 2023г. – 2024г. ищецът
сключил с ответното дружество общо пет договора, поради което същият е бил достатъчно
информиран какъв е бил крайния размер на задължението на потребителя към кредитора.
Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
По делото е приет договор за потребителски кредит № **** от 28.06.2023 г., сключен
между „ФИРМА” ООД, като кредитодател, и Д. С. Й., като кредитополучател. По силата на
сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ищеца сума в размер на 1000
лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя на 6 броя месечни погасителни
вноски, първите две от които в размер на 37,08 лева, а следващите четири – по 273,60 лв. с
падеж на последната вноска 28.12.2023 г. Посочено е в чл. 3 от договора, че се прилага
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 44,5 %, при ГПР в размер на 54,25 %.
Съгласно чл. 5 от договора кредитополучателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, всяко от които да отговаря на
определени в договора изисквания или безусловна банкова гаранция с бенефициер -
кредитора, за двукратния размер на дължимата от кредитополучателя сума по кредита със
срок на валидност 6 месеца след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
Уговорено е в чл. 11, ал. 1 от договора, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 667,44 лева. Неустойката се заплаща от
кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на
първите две вноски се добавя сума в размер на 268,92 лв., а към следващите - 32,40 лева,
общо 1836 лв.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. Вещото лице потвърждава,
че договорът за потребителски кредит № **** от 28.06.2023 г. е сключен при заявените от
страните и описани по-горе условия. От заключението се установява, че общият размер на
заплатените от името на ищеца суми по процесния договор за потребителски кредит е 1836
лв., които са разпределени от ответното дружество, както следва: 1000 лв. – главница; 168,56
лв. – възнаградителна лихва и 667,44 лв. - неустойка. Вещото лице посочва, че размерът на
ГПР, като в него се включи и неустойката за непредоставяне на обезпечение, възлиза на
843,63 %. Посоченият в договора ГПР от 54.25 % включва единствено договорната
възнаградителна лихва, която възлиза на 44,5%.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК е да установи пълно и главно че е сключил с ответника Договор за потребителски
кредит № **** от 28.06.2023 г. със соченото в исковата молба съдържание, както и че
същият противоречи на закона.
По искa с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
2
факта на плащане на процесната сума. В тежест на ответника е да докаже, че е налице
валидно правно основание за получаването, съответно задържане на полученото.
По делото е отделено като безспорно и се установява от приетите доказателства, че
между ищеца и ответника е възникнала облигационна връзка въз основа на Договор за
паричен заем № **** от 28.06.2023 г. с предмет - отпускане на кредит в размер на 1000 лева
срещу поето насрещно задължение от ищеца да върне заемната сума, ведно с уговорена
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 44,5 % и ГПР –
54,25%.
Съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на кредит, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения кредит да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за кредит, са използвани за цели извън професионалната и търговска дейност на
потребителя, а представеният по делото договор е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и на забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Ищецът се позовава в исковата молба на противоречие на съглашението с
императивни правни норми, като счита, че при сключване на договора за кредит кредиторът
не е съобразил поведението си с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на М.С. на Р.Б.
В случая от приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че посоченият в
договора ГПР от 54,25% е неправилно изчислен, тъй като в него не е включена неустойката
за непредоставяне на обезпечение. Действително приложеният по правоотношението ГПР,
включващ този разход, е 843,63%. Предвид това и при преценка на всяка от уговорките по
процесния договор за кредит съдът намира, че само формално договорът покрива
изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК и посоченият ГПР е в рамките на допустимия за
периода съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно 57,1% (11,42%Х5). Тук следва да се отбележи,
че основният лихвен процент на БНБ, приложим към датата на сключване на процесния
договор за кредит е 1,42% (за м. януари 2023 г.), тъй като съгласно чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426
от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
3
задължения във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният размер на законната лихва за просрочени
парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Тъй като
процесният договор за кредит е сключен през първото полугодие на 2023 г., приложим е
основният лихвен процент за м. януари 2023 г., а именно 1,42%.
Видно е от договора, че вписаните параметри на ГПР не кореспондират на
действителните, които многократно надвишават законовия максимум, поради което е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, изискващ коректно посочване на ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителния ГПР в договора за кредит, кредиторът – ответник по иска е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка.
Наведените от ответника възражения, че към ГПР не следва да се включва
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 11 от договора, съдът
намира за неоснователни. В случая видно от клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит,
още със сключването му страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с
дължимите месечни вноски. Така както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за кредит, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на кредитополучателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора
за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума. Съдът
намира, че изначално кредиторът е предвидил невъзможността за изпълнение на
договорното задължение в чл. 11, ал. 1 от договора, поради което е уговорен начин за
изплащане на дължимата неустойка. Ето защо, посочената неустойка следва да се включи
към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР ЗПК
за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение представлява по своята същност разход, пряко свързан с
договора за потребителски кредит, който е известен на кредитора още към момента на
сключване на договора. Поради това неустойката трябва да бъде включена в изчислението
на ГПР, при което размерът му би достигнал близо 850% и така би надвишил многократно
4
допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, както бе посочено по-горе.
Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на
кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се
прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № **** от 28.06.2023 г., сключен
между ищеца и “ФИРМА” ООД.
С оглед изводите за основателност на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на иска с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 11 от договора, уреждаща неустойката, поради противоречие с добрите
нрави, предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Следователно в процесния случай ищецът дължи заплащане
единствено на главницата в размер на 1000 лв.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че ищецът е
заплатил по кредита общо 1836 лв. Поради недействителността на договора, се налага извод,
че сумата от 836 лева е платена при начална липса на основание, поради което ответникът
дължи нейното връщане. Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен в пълен размер.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с право на разноски
разполага ищецът, на когото следва да се присъди заплатената от него държавна такса в
размер на 80 лв. От представения по делото договор за правна защита и съдействие, сключен
между ищеца и адв. Б., се установява, че е оказана безплатна правна помощ на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА. В тази хипотеза, съдът като съобрази фактическата и правна сложност на
делото, определя като справедливо и обосновано възнаграждение на адв. Л. Б. сума в размер
на 400 лв.
Тъй като в последствие ищецът е бил освободен от заплащането на държавна такса и
разноски, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
банкова сметка на СРС сума в размер на 450 лв., представляваща възнаграждение за вещо
лице, платено от бюджета на съда.
Съдът констатира, че ответникът е останал задължен за разноски за
възпроизвеждането на хартиен носител за насрещната страна на документите, изпратени от
него по делото в електронна форма на основание чл. 102з, ал. 3 ГПК. Преписите са на
стойност 1,80 лв. Поради това на основание чл. 77 ГПК той следва да бъде осъден да
заплати тези разноски с определение, инкорпорирано в настоящото решение.
Воден от горното, Софийски районен съд, 176 състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 предл. първо ЗЗД вр. чл.
22 ЗПК по иска на Д. С. Й., ЕГН ********** срещу “ФИРМА” ООД, ЕИК ****, с адрес: гр.
С., представлявано от Н.П., договор за потребителски кредит № **** от 28.06.2023г.,
сключен между Д. С. Й. и “ФИРМА” ООД, поради противоречието му със закона.
5
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ООД, ЕИК **** с адрес: гр. С., представлявано от Н.П., да
заплати на Д. С. Й., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 836
лева, недължимо платена от ищеца по нищожен договор за потребителски кредит № **** от
28.06.2023г.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ООД, ЕИК **** с адрес: гр. С., представлявано от Н.П., да
заплати на Д. С. Й., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 80 лева –
разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ЗА
“ФИРМА” ООД, ЕИК ****, с адрес: гр. С., представлявано от Н.П., да заплати на адв. Л. К.
Б., САК, ЕГН ********** сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК “ФИРМА” ООД, ЕИК ****, с адрес: гр. С.,
представлявано от Н.П., да заплати по банкова сметка на Софийски районен съд сумата 450
лв., представляваща възнаграждение за вещо лице, заплатено от бюджета на съда.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК вр. чл. 102з, ал. 3 ГПК ФИРМА” ООД, ЕИК
****, с адрес: гр. С., представлявано от Н.П., да заплати по сметка на Софийски районен
съд сумата от 1,80 лв., представляваща разноски за възпроизвеждането на хартиен
носител на електронни документи, изпратени от него по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6